Той се озърна, имаше вид сякаш очакваше някой да ги шпионира.
— Слугите — каза той извинително, почти шепнейки.
— Не съм дете, Ричард. Зная, че сега не е подходящото време. Но бих искала да ми отделиш време днес. — Беше изненадана от решителността на тона си.
— Децата ще бъдат заедно с нас на обяд — напомни й той, — а госпожа Дейс вече те очаква.
— Тогава ще можем ли да говорим довечера?
В това време лакеят се върна и тя замлъкна. Мъжът сложи чинията пред нея и тя кимна. Ричард не й отговори, но след като изпи чая си, помоли за още. Луси въздъхна и му наля. Все още несигурна за ролята си в имението, което вече беше и нейно, тя се поколеба да повтори въпроса си.
Останалата част от деня като че измина доста бързо. След като обиколката из имението завърши, тя се върна в стаята си. Въздъхна с облекчение, след като затвори вратата, болката, която така усърдно беше крила, сега лесно можеше да бъде разпозната на лицето й.
— Не се ли чувствате добре? — попита я притеснена слугинята. — Да ви приготвя ли специалната напитка?
— Не, само малко да си почина преди обяд и ще се почувствам по-добре — отвърна й Луси с лека усмивка, искаше й се, както толкова пъти досега, тялото й да беше малко по-силно.
— В мига, когато видях онова вито стълбище, разбрах, че доста ще се измъчите, докато свикнете с него. Искате ли да ви помогна да се съблечете, за да можете да си починете по-добре?
Бети се засуети около нея и колосаните й поли се разлюляха. Вгледа се в лицето на господарката си и никак не хареса вида му.
Именно защото се чувстваше много слаба, Луси кимна.
— Мисля, че за обяда ще бъде най-добре да облека синята муселинена рокля — каза тя, като по тона й личеше, че вече е в плен на съня.
Бети беше доволна — господарката й затвори очи и заспа. От мига, в който беше избрана за слугиня на Луси, тя се грижеше за нея сякаш беше нейно дете. Преди ужасното нещастие работата й се състоеше да върви и прибира след нея и да я учи на добро поведение. Тя буквално не сваляше очи от нея, когато лекарите още се страхуваха за живота й. Беше силна, когато самата Луси започваше да губи надежда дали някога отново ще може да върви. Когато господарката й отказа да приеме присъдата на лекаря, че ще остане инвалид до края на живота си, и започна да се опитва да върви отново, първите няколко пъти се облягаше на Бетиното рамо. Сега слугинята й беше също толкова решена да й осигури подкрепа при първите стъпки на господарката й по новата пътека, която беше поела — доста стръмна, ако се вярва на приказките на прислугата. Бети още се въздържаше да се произнесе за характера на новия си господар. Когато рано сутринта беше влязла в стаята на господарката си, тя с учудване установи, че той също е там, но въздържанието му беше очевидно.
След кратка дрямка Луси се събуди освежена, макар да се усещаше вдървена. Започна предпазливо да се раздвижва и се разходи из стаята. В деня, когато пристигна, беше твърде уморена да обръща внимание на обстановката. Сега се спря пред камината и разгледа часовника на полицата — италиански, ако не се лъжеше. Като момиче бе изцяло завладяна от тези тиктакащи машинки и беше събрала цяла колекция. Брат и често я подиграваше заради интереса й към тях, като й казваше, че ще е по-добре да колекционира обожатели. Но след нещастието си изобщо не ги беше и поглеждала. Напразно, помисли си тя. Какво ли беше станало с тях?
Звънецът, който известяваше, че е време да се приготвя за обяд, сложи край на спомените. Тя приключи навреме с обличането и когато слезе долу, видя, че децата и Ричард вече бяха там. Луси се спря на прага — изглеждаха толкова заети един с друг — и се замисли дали ще се окаже възможно да се почувства част от семейството. Колебанието й трая само миг — Ричард усети присъствието й и вдигна очи към нея. После се изправи, приближи се до нея, улови ръката й и я поднесе към устните си. Луси се изчерви, а децата се разсмяха. След това той я поведе към мястото, където се бяха разположили. През изминалите часове беше съжалил за казаното от него сутринта.
— Децата тъкмо ми разказваха как са прекарали сутринта — обясни й той. В същото време внимателно изучаваше лицето й и остана удовлетворен, че сега тя изглежда доста по-спокойна. — Ела, седни при нас. — И я настани на канапето до себе си на мястото, което Дейвид току-що бе освободил.
Облекчена, че напрежението помежду им е изчезнало, тя седна на избраното от него място. Дейвид й хвърли бърз поглед, когато знаеше, че баща му няма да го гледа и предпочете да промърмори нещо неразбрано, но не и да каже ясно добър ден. Карълайн и Робърт я поздравиха с доста по-приветлив тон.
— Мога да казвам буква по буква цялото си име — обяви с гордост малкото момиче. — Кей-Ей-Ар-Оу- Ел-Ай-Ен-И, това е Карълайн. И — Ел-Ай-Зет-Ей-Би-Ти-Ейч, това е второто ми име — изрече тя със срамежлива усмивка.
— Татко, да не искаш да й позволиш да продължи до края? — започна да се оплаква Робърт. — Исках да разкажа на мама… — Дейвид го изгледа по такъв начин, че Ричард набързо реши да промени това, което беше намислил предварително да каже. — Исках да разкажа на… и той посочи Луси — какво научих за Русия тази сутрин. — Той се наклони към баща си с невинен израз на лицето. Тактиката му щеше да успее, ако не беше вдигнал глава и погледнал Луси. Тя едва сдържа смеха си — припомни си, че на същата възраст беше постъпвала като него.
— Остави Карълайн да довърши. След това ще дойде и твоят ред — каза със спокоен тон баща му, опитвайки се да прикрие смущението си.
— Но тогава ще стане време за обяд. Знаеш, че Дейс ще ни повика точно в два часа, а дотогава Карълайн няма да е свършила — продължи с оплакванията си момчето.
Този път Ричард просто изви вежди нагоре и го изгледа очаквателно. Усещайки, че търпението на баща му е на път да се изчерпи, Робърт този път просто си замълча.
— Продължавай, Карълайн — обърна се Ричард към дъщеря си.
Робърт измърмори нещо под сурдинка, но отново се смълча още щом видя, че баща му извръща глава към него.
— Би-Ел-Оу-Ю-Ен-Ти — завърши гордо момиченцето. — Цялото ми име е Карълайн Елизабет Блаунт, също като на баба ми. Тя е умряла, преди да се родя, но в нашата галерия има неин портрет. — Изведнъж споменът какво се беше случило с дома им се върна. Гласът на Карълайн като че се пречупи, а на лицето й се появи отчаяние. Тя се притисна до баща си и от очите й се затъркаляха сълзи. — Забравих, татко. Той е изгорял също като мама, нали?
Баща й я прегърна и се помъчи да изтрие сълзите от очите й. Прииска му се, и то не за първи път, да беше в силата му да изтрие мъчителния спомен от детските главици. Дейвид и Робърт се приближиха към тях, лекичко потупвайки сестра си по гърба. По лицата им се четеше мъка. Луси, която малко преди това си беше задала въпроса дали някога ще може да се превърне в част от семейството, сега още повече се почувства като външен човек. Пое си дълбоко дъх и си каза, че е напълно естествено Карълайн да иска баща й да я утеши. Колкото повече й се искаше да го признае, толкова повече й се щеше да стане част от групичката, която представляваха Ричард и децата — копнееше и нея някой така да утешава и прегръща. Преди да беше взела решение за брак с Ричард, тя се беше научила да отхвърля самата мисъл за подобни чувства, даже отказваше да приеме съществуването им. Когато беше започнала да обмисля бъдещата си женитба с него и особено след като беше прочела някои пасажи от писмата му, засягащи децата му, беше усетила непреодолимо желание у себе си да станат едно семейство.
В този миг Дейс влезе в стаята и обяви:
— Обядът е сервиран.
Луси и Ричард погледнаха към часовника едновременно.
— А ти, татко, помисли, че преувеличавам — заяви Ричард възмутен. — Знаех си, че няма да има време да й разкажа за Русия.
Оплакването му като че разреди натрупалото се напрежение. Те всички се засмяха малко нервно. Ричард се изправи. Дейвид и Карълайн сведоха глави надолу, притеснени, че са били невъздържани в емоциите си пред една всъщност непозната жена.
