Карълайн гледаше ту единия, ту другия с широко отворени очи, без да каже и дума.
— Защото му се разсърдих. Аз изобщо не съм глупак!
Гневът, който го бе накарал да се бие, сякаш отново се връщаше. Лицето му се сгърчи в гримаса.
— Аз казах на татко как го нарича Дейвид — реши да се включи в разговора им Карълайн, поласкана, че думите й се бяха потвърдили.
— Да, ти го каза, сърце мое — Луси я поглади по главата.
Още веднъж й се прииска да беше имала по-голям опит с деца. Тя се усмихна на Робърт.
— Мразиш ли го наистина?
— Не.
Робърт вдигна очи. Той се беше съсредоточил във върха на обувката си, с която описваше кръгове по пода. Сега се вторачи в лицето на Луси, опитвайки се да проумее какво се опитва да му каже тя. Луси обгърна раменете им.
— Дейвид просто беше ядосан — промълви тя тихо.
— Защо? — попита Карълайн.
— Той е обичал майка ви много и сега тя му липсва — поясни Луси тихо, надявайки се и този път да е права.
— О!
За няколко секунди единственият звук, който се чуваше, беше от дишането на тримата. После Робърт попита:
— Но защо Дейвид е ядосан на татко?
Преди Луси изобщо да има време да помисли, Ричард влезе отново в учебната зала.
— Татко — извикаха децата и се вкопчиха в краката му така, че той не можеше и да помръдне.
Ричард се наведе към тях и ги прегърна, опитвайки се сякаш да им прелее от собствената си сила. След минута Робърт се отдръпна.
— Как е Дейвид? — попита той, на лицето му се беше изписало притеснението на детското му сърчице.
— Ще се оправи. Ще ви моля вас двамата през следващите дни да бъдете особено внимателни към него.
Изглежда тези думи не бяха достатъчни — Ричард видя как Робърт беше присвил устни.
— Зная, че няма да ти е лесно — той те обиди. Моля те, поне опитай.
— Ще опитам, татко — обеща Карълайн.
Тя обви ръце около шията на баща си и го целуна. След това широко се прозя. Луси едва прикри нервния си смях. После всички се вторачиха в Робърт.
— И аз ще се опитам — обеща той.
И също като сестра си прегърна баща си.
— Добре. Гордея се с вас. Сега казвате лека нощ на Луси, привършвате с вечерята си и веднага в леглото. Денят беше пълен със събития.
Ричард прегърна отново едно по едно децата си и се изправи. Поведе ги към мястото, където седеше Луси. Те й казаха лека нощ и седнаха около масата, близо до тях се разположи и слугинята. Ричард подаде ръка на жена си и я изведе от стаята.
Когато останаха сами, той тежко въздъхна. После прегърна през рамо Луси и двамата се заизкачваха по стълбата.
— Не бях запланувал чак толкова драматични събития през първия ден на пребиваването ти при нас — каза той, опитвайки се да звучи весело.
От мига, в който момчетата започнаха да се бият, той се страхуваше да я погледне в лицето. Мислеше си, че тя вероятно е започнала да се съмнява в мъдростта на решението си да се омъжи; а последната сцена сигурно беше наляла още масло в огъня.
— Ричард, макар за дълги години да не бях част от обществото, не съм расла и в саксия. Най-добрата ми приятелка Арабела, за която ще се жени Едуард, има няколко по-малки братя и сестри и още толкова братовчеди и братовчедки, които редовно посещава. Свикнала съм с детските сръдни и караници, които избухват в миг, а на следващия сякаш нищо не е имало — усмихна се тя.
Прииска й се да беше във властта й да изглади появилите се бръчици по лицето му.
— Мисля си, обаче, че не си си представяла, че ще чуеш как мъжът ти е оставил първата си съпруга да умре — той се засмя горчиво. После, изпреварвайки вероятния й отговор, продължи. — Мога всичко да ти обясня.
— Няма нужда да го правиш — възпря го тя бързо.
— Но аз искам — настоя Ричард и отново тежко въздъхна.
Отвори вратата към покоите й и я въведе вътре. Луси улови погледа на слугинята си и й даде мълчалива заповед да ги остави сами. Ричард сякаш изобщо не забеляза чуждото присъствие, заведе я до канапето, после се отпусна до нея. Облегна се, отпусна главата си назад и затвори очи.
— Господи! Иска ми се да бях по-бърз онази нощ…
— Сигурна съм, че си направил всичко, което е по силите ти — прошепна тя успокоително.
Заради болката, която усети у него, й се прииска да можеше наистина да го утеши. Ричард горчиво се засмя.
— Което е по силите ми? Бих искал да бъда толкова сигурен, колкото си ти.
Той изправи гръб и се протегна. След това, неспособен повече да седи на едно място, стана и започна да се разхожда из стаята.
Луси, чието лице беше пребледняло, го следваше с поглед и мълчаливо очакваше разказа му. Много добре помнеше как самата тя, опитвайки се да задържи огорченията и притесненията вътре в себе си, беше изпаднала в депресия и едва когато Едуард я беше принудил да му се изповяда, почувства облекчение. Усещаше, че чувството му за вина, че е оставил жена си да умре през онази нощ, имаше нещо общо с караницата им сутринта. Само ако можеше да й се довери, може би тя щеше да бъде в състояние да му помогне да забрави. Предпочете обаче, вместо да му каже нещо, да му се усмихне окуражително.
— Исках да ги отведа, нея и децата, но тя не искаше и да чуе за това — каза той тихо, правейки пауза само за миг, колкото да се облегне на полицата на камината.
— Да ги отведеш? Какво имаш предвид? В Лондон ли?
Ричард отново се приближи до нея и седна на канапето. Улови ръката й и я задържа в своята, втренчи се в тях — сякаш беше удивен от контраста между тях. С цялото търпение, на което се беше научила през последните осем години, Луси стоеше тихо, изчаквайки отговора му. Най-накрая той вдигна глава и я погледна.
— Дейвид беше прав. Аз съм виновен за смъртта й.
— Не вярвам в това.
— А би трябвало.
— Ти ли подпали къщата?
— Не!
— Тогава как можеш да кажеш, че си виновен! — изуми се Луси.
В същото време протегна ръка, за да оправи немирната къдрица, паднала над челото му. Той я улови и поднесе към устните си. Луси едва сдържа дъха си — отново я обхванаха чувствата от предишната нощ.
— Благодаря ти за вярата ти в мен — изрече тихо Ричард, гледайки я в очите.
Сега тя беше още по-красива, отколкото беше като момиче. Тогава беше използвала красотата си като щит, който да я предпазва от лошите моменти в живота. А сега в нея се усещаше дълбочина, която много му се искаше да изследва.
— Бих искал да се окажа достоен за тази вяра.
Той притвори очи и си припомни чувствата, които го бяха вълнували в нощта на очакването на Луси, нощта, когато за щастие бе започнал отново да се надява и да мечтае. Отново улови ръката й и я задържа като талисман, който да го пази от лошите мисли.
— О, Ричард — каза меко Луси, опитвайки се с другата си ръка да погали лицето му.
Особеното чувство, което я беше завладяло преди малко, стана още по-силно, накара я да закопнее за
