— Не. — Тя поклати глава. — Благодаря ти все пак.
— Жалко. Би било интересно да разбере какво й липсва на дамата, че толкова се притеснява.
— Ще се разправя с Мерлин, когато го видя.
— Както желаеш.
Тя го изгледа с любопитство.
— Не ти пука от всичко това, нали?
— Не ми пука?
— Не те тревожи? Не те притеснява? Някаква непозната жена цопва от нищото, облечена с дрехи, каквито никога преди не си виждал, използваща думи, които не си чувал, а ти приемаш всичко просто така. Как се получава това?
— Речта ти наистина е странна, милейди — той сви рамене, — както и поведението ти. Но пък когато човек е свикнал с вълшебници, той приема, не — очаква — необичайни неща.
— Е, аз никога няма да го приема. Там, откъдето идвам, няма вълшебници.
— Няма вълшебници? Е, все трябва да имате някакви магьосници?
Теса поклати глава.
— Никакви?
— Не. Никакви вълшебници, никакви магьосници. Е, има едни, но те правят телевизионни шоута или играят във Вегас и не са същите.
Телевизионни шоута? Вегас? Непознатите думи танцуваха в главата му. Той не беше идиот, дори се гордееше с интелигентността си, но с всяка следваща дума тази жена объркваше мозъка му. Може би беше прав в началото. Може би тя наистина беше побъркана. Подбра думите си внимателно:
— И как е възможно това?
Тя вдигна рамене.
— Нямаме нужда от тях.
— Обикновените смъртни в твоята страна не са надарени с магически способности, нали?
— Разбира се, че не са. Ние не вярваме в магията. Трикове с карти — да, но не и магия. — По устните й пробяга усмивка на превъзходство.
— Не мога да приема подобно нещо. Това е невъзможно. Как е възможно тази страна да оцелее без магьосници, които да ви помагат да убивате драконите си и да защитавате хората си? — Очите му се присвиха. — Ти откъде си?
— От САЩ. Съединените щати. По-точно от Охайо.
— Не съм чувал за такова място — каза бавно той.
— Каква изненада. — Тя се засмя. — Приятен звук. Не е звук, издаван от луда. И все пак… — Доста е далеч оттук. Тръгни на север, завий наляво в океана и се насочи към залязващото слънце. Най-накрая все ще стигнеш.
— Отвъд хоризонта няма нищо, там е краят на света.
— Ти майтапиш ли се?
— Да се майтапя?
— Да се шегуваш? — Тя въздъхна. — Ако ще ти обяснявам всяка думичка, доникъде няма да стигнем.
— Аз не съм глупак, лейди Теса.
Той я гледа дълго време. Ако наистина не е свикнала с магии, възможно ли е срещата й с Мерлин да я е объркала? Дали това смущение щеше да премине? Наистина се надяваше. Тази мисъл беше за предпочитане пред това, че вълшебникът го е оставил да се грижи за същество, толкова побъркано, колкото и прекрасно. Реши да е по-мил и по-внимателен с дамата.
— Това е факт, милейди. — Говореше така, сякаш обясняваше на малко дете. — Отвъд хоризонта свършва светът. Океаните се изпразват в един голям водопад, пазен от дракони и змии.
— О, хайде, осъзнай се!
— Никой никога не се е връщал от такова пътуване — каза внимателно той.
— Мразя Средновековието. — Тя изпъшка и въздъхна дълбоко. — Приготви се за изненада, приятел. — Тя се огледа наоколо сякаш за да се увери, че са сами. — Няма никакъв водопад. Никакви дракони. Никакви змии. Светът не свършва. Земята е кръгла. Като голяма топка.
Той я гледа дълго, после избухна в смях.
— Сега вече знам, че се майтапиш.
— Това не е шега. Сериозно, земята е като топка. Глобус, който преминава през пространството, правейки кръгове около слънцето. Това е. Точка.
— В името на всичко свято, жено, луда или не, наистина си забавна. — Той й се ухили и кръстоса ръце на гърдите си. — Кажи ми тогава, красива Теса, ако земята е такава, каквато казваш — въртяща се топка — защо не падаме от нея?
Тя отново въздъхна.
— Има едно нещо, наречено гравитация. Въртим се толкова бързо, че то ни задържа върху топката. Е, върху земята.
— А-ха! — Той размаха пръст към нея. — Сега те хванах. Ако наистина се въртим върху тази огромна твоя топка, защо не ми се вие свят?
— Ами, това е, защото…
— Трябва да си призная, милейди, че на няколко пъти ми се е случвало главата ми да се завърти при по-бърз танц след повечко медовина. Защо не се върти сега?
— Не знам — сопна се тя. — Движим се прекалено бързо, за да го усетим, предполагам. Не знам!
— Имаш ли някакво доказателство за тази въртяща се топка? — Той я изгледа със съжаление.
— Не. Не съвсем. — Теса стисна зъби. — Преподавам гръцка литература, не физика.
— Значи нямаш доказателство?
Лейди Теса скръсти ръце на гърдите си, имитирайки неговата стойка.
— Знам това, което знам.
Веждите му подскочиха нагоре.
— Това едва ли е приемлив аргумент. Аз също знам това, което знам. Знам, че светът е плосък като чиния. Знам също така, че моретата на света се изливат на края му. Знам и че водите им се пазят от чудовищни същества. Точка.
— О, нима? — Тя се подсмихна. — И къде е твоето доказателство, приятел?
Той се начумери.
— Никой никога не се е връщал от края на земята.
— В такъв случай ти също нямаш доказателство.
— Скъпа моя лейди — той се приведе към нея, — това е моето доказателство.
— Ха! Това не доказва нищо.
Той се ухили със задоволството на някой, който осъзнава, че е победил особено упорит опонент. Не, лейди Теса не беше нито ненормална, нито идиотка. И наистина съществуваше известна вероятност хората от нейната земя да вярват на тази глупост за въртящата се топка. Ако беше така, какви ли още забавни истории можеше да му разкаже?
— Предавам се. — Теса сви рамене. — Нека бъде така, както казваш. Земята е плоска.
— Точка.
— Точка. В Рим… — промърмори тя под носа си. Галахад се засмя. Колко щеше да е приятно времето, прекарано с нея. Ако има късмет, тя сигурно е вдовица. Възрастта й отговаряше. Разбира се, че някоя толкова хубава като нея не може още да е девица. А на него му беше дошло до гуша от девици. Те искаха да се ожениш за тях, а той нямаше намерение отново да тръгва по този път. Но би могъл да се наслаждава на компанията на тази дама до завръщането на краля. После щеше да коленичи пред Артур и да помоли, ако не и да поиска, разрешението на краля да изпълни това, което му е определила съдбата. Беше почти на двайсет и осем години и вече беше крайно време.
— Е, ще ме разведеш ли наоколо или какво?
Той протегна ръката си.
— За мен ще бъде удоволствие, лейди Теса.
