което виждаш, не е идеално, но наистина е спокойно в момента. Артур…
— Знам историята. — В гласа й звучеше нетърпение. — Артур е обединил всички воюващи фракции в Англия, събрал ги е под своето знаме.
Той кимна.
— Това се случи, когато бях съвсем млад.
— Не знам всичко толкова добре, колкото би трябвало. Редно беше да направя повече изследвания, но наистина мразех този клас. — Страхът, с който се бореше цял ден, отново запълзя към нея. — Както и тази легенда, и тази епоха…
— Теса — каза рязко той, сякаш усетил надигащата се у нея паника, — това е магията. Не можеш да разбереш кое е истинско и кое — не, заради магията на Мерлин.
— Забрави. Аз не вярвам в магии. — Гласът й се извиси.
— Вярвай в каквото искаш, но това е самата истина.
— Не е истината. Това е приказка. Сън. И аз не вярвам в него. Въобще. Нито в Артур, нито в Камелот… — По дяволите. — Нито в теб.
— Теса. — Челото му се набразди разтревожено и той пристъпи към нея.
— Не се приближавай до мен!
Тя протегна ръка пред себе си. Ако той я докоснеше сега, щеше да бъде изгубена. Щеше да го усети — силен, топъл, истински — и щеше да разбере това, което вече знаеше. Това, което не можеше да отрече. Това, което я изпълваше с ужас.
— Теса?
Погледът й се замъгли, всичко се завъртя. Призля й. Галахад се превърна в сянка и живите цветове на неговия свят се сляха в бледокафяво и сиво, нюансите на книгите в библиотеката. Теса се препъна и се удари в ръба на масата. Справочниците й все още бяха подредени прилежно в средата й. Протегна ръка и докосна солидната дъбова повърхност. Беше се върнала!
Без предупреждение, ръката й потъна в масата, сякаш беше направена от желе. Библиотеката изчезна. Пред нея стоеше Галахад. Тя падна в ръцете му.
— Милейди!
Налегна я невероятна умора, с която не можеше да се бори. Потъна незнайно къде. Това ли беше? Нима комата й завършваше със смърт? Или това просто беше краят на съня й? Дали щеше да се събуди в собствения си свят? Или ще остане в този?
Не! Мъчеше се да не затваря очи. Гласът й беше едва доловим шепот:
— Няма да се откажа. Не мога. Отивам в Гърция след три седмици…
Умората притъпи всичките й сетива. Потъна в тъмнината, падаше все по-дълбоко и по-дълбоко в бездънната бездна. Изпадна в безсъзнание, а последната й мисъл беше съвсем практична и далеч от мъжа, който я прегръщаше, и легендата, която я оковаваше в мъглите си.
Никой нямаше да й върне парите за неизползвания билет до Гърция.
Глава 5
— Просто не мога да повярвам, че си ме домъкнал обратно тук, заедно с още една нищо неподозираща жертва! — Вивиан сбърчи вежди и го изгледа с най-страшния си поглед. — Тази твоя Теса е права, да знаеш. Тази епоха е отвратителна.
— Ти се опита да я върнеш — каза Мерлин. В гласа му се долавяше обвинителна нотка.
— Разбира се, че се опитах да я върна. И аз искам да се върна. Нейното място не е тук, нито пък моето.
— Оттук започна всичко, скъпа моя. — Мерлин огледа просторното помещение, обзаведено с всички необходими за вълшебник джунджурии. — Трябва да призная, че ми липсваше.
— Глупости. Не е възможно. — Вивиан махна с ръка. — Това е пещера, Мерлин. Противна, студена, влажна пещера. Намира се толкова дълбоко под замъка, че в нея не може да проникне и един-единствен слънчев лъч, и аз я мразя.
— Има си някакво очарование — опита да се защити Мерлин.
— Има си доста мухъл — озъби се Вивиан.
— Тя е част от личността ми. — В гласа му прозвуча онази надменна нотка, която дори след векове на съвместно съжителство не бе изгубила способността си да я дразни.
— Предполагам, че част от личността ти е и да се обличаш като илюстрация в детска книжка? Никога не съм те харесвала в този костюм.
— Много добре. — Тъмносинята коприна затрептя и изчезна, заменена от чифт сиви фланелени панталони и черно поло. Кашмирено, забеляза одобрително тя. Много хубаво. — Така по-добре ли е?
— Много по-добре, благодаря ти.
Поне бе имал благоприличието да остави на мира собствените й дрехи. Тя наистина харесваше много съвременния си гардероб от ефирни туники и панталони и костюми, богато украсени с пайети, и ненавиждаше дрехите от този ужасен исторически период.
— Винаги съм си харесвал робата. Тя ми подхожда. А и хората очакват от мен точно това.
— Вече не. Светът и хората му са напреднали достатъчно, за да нямат нужда от вълшебници, които живеят в пещери, заобиколени от магии.
Мерлин въздъхна.
— Жалко.
Вивиан премълча жлъчния си отговор. Беше разбрала, че няма смисъл да спори с този мъж. Не бе постигала нищо преди и явно нямаше да постигне нищо и сега. Преброи наум до десет и се постара да се успокои.
— Мерлин, любов моя, просто не разбирам защо върна нас и тази жена обратно в двора на Артур.
— Казах ти, Вивиан, писна ми съвременният свят да вярва, че ние, че всичко това, никога не е съществувало.
— Мерлин — каза нежно тя и хвана ръцете му, — мислех, че точно това искаше: да запазиш навеки специалните качества на управлението на Артур и да му спестиш критиката на историята.
— Е, да, така беше. В началото.
— И постигна забележителен успех. Скъпи мой, ти си легенда.
— Да, знам.
Той определено притежаваше егото на легенда. Вивиан изпъшка наум.
— Доста внушителна легенда.
— Е — той май започна да омеква, — може би.
— Разказите за теб, за Артур и Камелот издържаха проверката на времето и продължават — столетие след столетие — да бъдат основа за детските сънища и фантазиите на възрастните.
Мерлин се подсмихна.
— Е, предполагам, че казано по този начин…
— Няма друг начин. Целият свят познава Артур не като обикновен човек. Ти превърна него и кралството му в онова, което трябва да бъдат един крал и една страна, и в много, много повече.
Мерлин кимна скромно.
— А ти, любов моя, си Мерлин, Магьосник необикновен и съветник на крале. — Очите й се разшириха от пресилено възхищение. — В цялата история на литературата няма фигура, която да се сравни с теб.
Той сви скромно рамене.
— Така е.
— И защо да омърсяваш всичко това само за да докажеш нещо на една жена? — Тя се наведе и докосна устните му със своите. — Мерлин — измърка, — забрави тази глупост и ме отведи вкъщи. Сега.
За миг познатото пламъче на желанието проблесна в очите му. Стомахът й се сви. След всичките тези години той все още успяваше да я възбужда. Както и тя него. Магията, която ги свързваше един с друг, нямаше почти нищо общо с магията на вълшебника, беше свързана много повече с магията на мъжа.
— Ти ме учудваш, Вивиан. Сега те желая толкова, колкото и в началото — прошепна до устните й. — Но ще останем.
