Изведнъж натрапчивата мисъл от покрайнините на съзнанието й се освободи и излезе на повърхността като въздушен мехур, избягал от дълбините на морето. Тя ахна и се отдръпна.
— Точно така!
— Какво?
— Не ме гледай така, Мерлин. Ти си единственото същество, което може да изглежда едновременно невинно и виновно. Знаеш прекрасно какво имам предвид. — Вивиан отстъпи назад и се втренчи в него. — Как е възможно да съм била такава глупачка? За малко да се хвана.
— Да се хванеш? — Очите му се разшириха. Опитваше се да си придаде вид, че няма никаква представа за какво говори тя. И не успя.
— Знаеш какво имам предвид. — В гласа й отекваше раздразнение. — Всичките тези глупости, че ти е омръзнало историята да те смята за легенда. И тази работа с даването на втори шанс на Галахад. Би трябвало да се засрамиш!
— Все още не знам…
— Откажи се, скъпи. Вече всичко ми е ясно. Подозирах нещо още когато предишния път се сети за тези каскади през времето. Само че тогава бях готова да приема, че гордостта на моя беден, скъп Мерлин е наранена, защото светът смята, че той никога не е съществувал. Аз дори почти ти простих за това, че в легендата си ме превърна в злата вещица, пленила благородния вълшебник.
Той притисна ръка към сърцето си.
— Ти плени сърцето ми.
— Не се опитвай да се измъкнеш. Завесата най-после се вдигна. Този малък излет в Средновековието няма нищо общо с историята, нито с легендите, нито с търсенето на Граал.
— Няма ли? — предпазливо каза той.
— Много добре знаеш, че няма. — Тя се втренчи в очите му. — Ти, скъпи мой, си отегчен!
— Отегчен?
— Отегчен! Сам го каза. Съвременният живот просто е прекалено удобен за теб. Прекалено лесен. Там не съществуват затрудненията от това примитивно време. Магии не са необходими и следователно — няма нужда от теб. Не получаваш възхвалите, на които се радваше тук като вълшебник…
— Вълшебник необикновен — наблегна той.
— И съветник на крале. Дъра, дъра, дъра… Знам. Всеки знае. Сега, когато се замисля, точно затова го направи предишния път. Да бъдеш сравнително обикновен човек в епоха, когато оцеляването не е проблем, е прекалено скучно за теб. Какво те накара да поемеш назад предишния път?
Той приличаше на дете, хванато да върши пакост.
— Електричеството.
— Не мога да повярвам, че досега не съм го разбрала. — Тя се плесна по челото. — Знаците бяха навсякъде…
— Парни машини. Навлизането на проклетите телефони…
— Като се замисля, си спомням за известно безпокойство от твоя страна, когато започна Индустриалната революция.
— Фотографията, динамитът. — Той потрепери. — Психиатрията…
— Стига! — Тя поклати глава. — Деветнайсети век беше период на огромен напредък за човечеството. Би трябвало да си щастлив заради смъртните.
Той изтупа някаква въображаема прашинка от пуловера си.
— Не ми беше много забавно.
— Забавно? А аз мислех, че тогава беше много забавно, и още по-забавно — след още сто години. И на мен това ми харесва. — Очите й се присвиха. — И какво те подпали този път? Микровълновите печки? Клетъчните телефони? Интернет?
Той кръстоса ръце на гърдите си.
— Компютърната анимация.
— Какво?
— Компютърната анимация.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че сме се върнали векове назад само защото създателите на филми се научиха да правят динозаври, които изглеждат като истински?
— Нещо такова — смънка той.
— Това е пълна глупост и ми писна от нея. — Вивиан стисна зъби. — Връщаме се вкъщи. Веднага!
— Не, не се връщаме. — Устните му образуваха стегната права линия, която означаваше, че няма да търпи повече възражения.
Само ако притежаваше достатъчно сила да го окове или поне да го победи в собствената му игра, досега този човек щеше да е превърнат в жаба.
— В съвременния ти свят няма нищо, което да може да се сравни с възбудата и приключението наедно велико търсене, предприето за славата на Бога и родината. Галахад ще тръгне на своето пътуване. Теса ще отиде с него, а ти и аз ще наблюдаваме всичко внимателно. Оттук.
Тя го гледаше невярващо.
— Защо избра точно тази жена?
— Галахад има нужда от помощ, за да открие Граал.
— Тогава доведи му Арнолд Шварценегер, не някаква ги ниска, русокоса учителка.
— Теса не вярва в мен.
Веждите й подскочиха.
— Да не би да смяташ, че Арнолд вярва?
Той не й обърна внимание.
— Теса не вярва в Артур и Галахад, в нищо от всичко това.
— Вземи десет души от двайсети век и девет и половина от тях няма да вярват.
— Във вселената няма нищо по-могъщо от вярата на човек, който се е убедил с очите си.
— Няма нищо по-дразнещо от мъж, който заобикаля въпроса ти. Какво не ми казваш?
Той въздъхна с нежелание.
— В нея има магия.
— Магия? — Очите на Вивиан се ококориха. — Тя е една от нас?
— Не съвсем. Но в произхода й има нещо вълшебно. От страна на майка й. Приятна жена. Оцени стойността на книгата ми. — Последното беше казано съвсем тихо.
— Дори и така да е, те просто не могат да успеят.
— Тя притежава това, което му е необходимо, за да открие Граал. Никой от двамата не го осъзнава сега, но ще си паснат като двете половини на едно цяло…
— По-скоро като масло и вода. — И все пак, противоположностите се привличаха.
— Ще видим. — Самодоволна усмивка повдигна ъгълчетата на устните му — Предполагам, че би искала да се обзаложим за това?
— Как да се обзаложим?
— Не знам. — Той се замисли. — Ако аз спечеля… ще се връщаме в тази епоха толкова често, колкото пожелая, и ще оставаме толкова дълго, колкото искам, дори за постоянно, ако ми се прииска и — усмивката му стана определено присмехулна — ти няма да можеш да кажеш и една-едничка дума против това. А ако спечелиш ти…
— Ако спечеля аз, казваме на Средновековието сбогом завинаги. Оставяме миналото. И — очите й се присвиха — никога повече няма да използваш фразата
Той я огледа подозрително.
— Обещаваш ли да не мамиш?
Тя кръстоса пръсти зад гърба си.
— Вече ти казах, не е необходимо да мамя. Добра съм.
— Значи — споразумяхме се?
— Да. — Тя кимна.
Бедният Мерлин. Нямаше никакъв начин Вивиан да изгуби този облог, защото нямаше никакъв начин
