— Мерлин! — Тя пусна ръцете му и отстъпи назад. — Не искам да оставам. Искам да се върна в съвременния свят, където аз… където ние… където ни е мястото. Искам климатична инсталация и сладолед, и яхта, и Монте Карло…
— Ха! Знаех си. — Той насочи дългия си показалец към нея. — Просто искаш да се върнеш в казината.
— Разбира се, че искам да се върна в казината, както и в Южна Франция. Сега е любимото ми време от годината между филмовия фестивал и пристигането на тълпите лошо облечени туристи. И не ми харесва, че ще се наложи да го пропусна. — Загледа се в идеалния си маникюр. — Освен това винаги печеля между два сезона.
— Ще се осмеля да кажа, че използваш магия, за да спечелиш.
— Не е необходимо да използвам магия. Не е необходимо да мамя — каза лукаво тя. — Просто имам усет за комара. Защото знам кога да играя и кога да спра. Много съм добра.
— Все едно. — Гласът му отекна повелително и тя усети поражението си. Беше обречена. Никакво Монте Карло. Никаква бакара. Никаква рулетка. Нито дори блекджек. — Тук сме и тук ще си останем. Ако си спомням добре, тук някога ти харесваше.
— Някога не съм познавала нещо по-хубаво и освен това не съм имала друг избор. — Тя въздъхна уморено. — Мислех, че си избил тези
— Може и да беше очарователен, но пък иначе ме разочарова. В крайна сметка, той само продължи легендите. — Мерлин въздъхна. — А и беше неточен при това.
— Ако желанието ти е да промениш мисленето на света, няма да го постигнеш с тази жена. Тя няма благородното положение, което имаше той. Погледни истината в очите, миличък, тя е просто една асистентка.
— Този път целта ми не е да променя отношението на всички хора — каза мрачно той.
Вивиан присви очи.
— Какво си намислил? Какво не ми казваш?
— Доведох я тук заради Галахад.
— Заради Галахад? Какво? Като домашен любимец?
— Не. Като партньор.
— Какво искаш да кажеш? Защо му е на Галахад партньор?
— Водещата амбиция на Галахад през последните му години беше да открие свещения Граал…
Тя изсумтя презрително.
— Ето ти един мит.
— Съвсем не. Граал винаги е и винаги е бил различно нещо за различните хора.
Мерлин се загледа някъде в пространството, сякаш думите му го бяха пренесли на място, където тя не можеше да го последва. Това винаги я влудяваше.
— Мерлин?
— Извинявай, докъде бях стигнал? О, да, Галахад, разбира се, се провали. Всичко, създадено от Артур, се срути, рицарите му се разпръснаха по целия свят. Обвих всичко в магия. И тогава започна легендата.
Мерлин замълча и Вивиан изпита мъничко съжаление. Милият! Артур и Камелот винаги са били най- високите върхове от кариерата му.
— Винаги съм обичал Галахад.
— Той беше мило момче, скъпи.
— Все още съжалявам, че не му помогнах повече в търсенето му.
— Това не беше твоята съдба, а неговата.
— Точно затова, когато съчиних легендата, му позволих той да е един от малкото рицари, открили Граал.
— Беше много мило от твоя страна.
— Галахад умря като самотен, огорчен старец.
— Твоята магия може и да е създала мит, но съдбата на Галахад беше да живее в истинския живот — каза бавно тя. — По този въпрос не можеше да направиш нищо.
— Но сега ще направя. — Мерлин се изправи и се втренчи в нея. За миг тя си спомни онзи първи момент, когато се запозна с гордия, могъщ вълшебник, който бе станал неин учител и нейна любов. — Ще променя тази съдба.
Тя го гледа дълго, учудено.
— Не може да говориш сериозно.
— Съвсем сериозно говоря.
— Но защо?
— Харесва ми Галахад. Винаги ми е харесвал.
Тя тропна с крак.
— Е, аз пък харесвах Мария-Антоанета…
— Странно създание — промърмори Мерлин. — Отхвърля най-хубавите партии.
— Но не мога да променя съдбата й!
Той се подсмихна.
— Твоята магия не е толкова истинска, колкото моята.
— Благодаря ти, че ми го напомни — каза остро тя. — Това нарушава всички Правила, Мерлин. Твоите Правила, бих добавила. Относно променянето на съдбата.
— Да, наистина, това са мои Правила. Аз ги създадох и аз мога да ги наруша. Освен това, от доста време не ми се е приисквало да наруша Правилата си. Смея да кажа, че го очаквам с нетърпение.
— Е, аз пък въобще не съм сигурна, че това ми харесва. Винаги си спазвал стриктно Правилата. Ти ме научи на тях. — Вивиан се обърна и закрачи из стаята, опитвайки се да схване смисъла на забележките му. Тук имаше нещо, което й убягваше. — Каквото и да приказваш, това твое желание да се върнем отново тук е неразумно. Знам, че харесваше момчето. Знам също, че обожаваше тази отвратителна епоха…
Той пристъпи зад нея.
— Как е възможно да не я обожаваш? Това е епоха на кавалерство и чест. Когато рицарите се обединяват, за да изпълнят повелите на своя крал и своя Бог. Когато мъжете защитават думата си с цената на живота си, а отношението към жените е като към нежни цветя…
— Признавам — каза неохотно тя, — че точно това беше доста приятно.
— А магията, скъпа, спомняш ли си магията?
Той я прегърна, а тя отпусна глава на гърдите му.
— Е, да…
— Тя те доведе при мен. — Думите му върнаха спомените. — Тогава хората вярваха в магията. Тя беше част от самия живот.
— Наистина. — Как е възможно да е забравила?
— Спомняш ли си, скъпа моя, когато светът беше млад? — Устните му докоснаха шията й и тя потрепери от удоволствие. — В съвременния свят, който толкова не искаш да напуснеш, има толкова малко предизвикателства и тръпки. Стана дори толкова лошо, че вече всеки идиот с кредитна карта може да лети. Някога — той гризна леко ухото й и нещо в стомаха й трепна — летенето беше привилегия на онези от нас, които изучаваха и упражняваха древните изкуства. Твоят свят е доста скучен, скъпа моя.
— Скучен. — Тя въздъхна.
— Отегчителен.
Той свали презрамката на туниката от рамото й и прилепи там устните си.
Какво казваше той? Нещо важно, нещо, на което трябваше да обърне внимание, витаеше в покрайнините на съзнанието й — далечно и забулено в маранята на възбудата. Вивиан потъваше все по- дълбоко в познатия, чувствен свят, където единственото нещо, което я интересуваше, беше докосването на ръцете му и горещината на устните му.
— Скучен. — Ръката му галеше гърдите й през тънката материя.
— Скучен… — Задъхваше се. Обърна глава, устните й срещнаха неговите. Скучен. Спря. Скучен?
