ще си мисля, че това е естествена, здравословна храна. Много е вървежно. — Лапна залъка.
— Вървежно?
— А-ха. — Теса сдъвка и преглътна. Малко сух, малко твърд, но вкусен. — Вървежно. Горещо. Популярно. Това, което правят всички.
Ориана сбърчи вежди.
— Речта ти е много странна.
— Повярвай ми, тепърва ще чуеш още по-странни неща. — Теса погледна сиренето. Бледо и на бучки, то въобще не й изглеждаше апетитно, но нямаше да я убие. Вероятно. Отчупи си малко и го опита. — Не е лошо. — Отново го разгледа. — Нещо като…
Тя се облещи. Това беше последната капка. Последното парченце от мозайката. Стомахът й се сви.
— Милейди? Нещо липсва ли?
— Да. Не. Мисля, че не. — Теса махна косата от лицето си. — Просто осъзнах, че хора, които са в безсъзнание или в кома, не огладняват. Тях ги хранят чрез системи с витамини, минерали, протеини и всичко необходимо. Все още не съм абсолютно убедена, но… По дяволите. — Тя махна с ръка към сиренето. — Това трябва да е истинско. Ти си истинска. — Махна към стените. — Всичко това е истинско.
— Да, милейди.
Очите на Ориана се разшириха и тя заотстъпва заднишком към вратата.
— О, не се тревожи. — Теса въздъхна отчаяно. — Няма да ти сторя зло. Ти си най-малкият ми проблем. — Тя пъхна последната хапка в устата си изненадана, че е толкова спокойна. — Предполагам, че отдавна го знам, но просто не съм искала да си го призная. Наистина се надявах, че всичко това ще се окаже просто един лош сън. — Поклати глава. — Трябваше да се досетя, че храната ще ме подкрепи. Какво трябва да правя сега?
Ориана направи още една крачка към вратата.
— Не знам, милейди.
— Няма ли да престанеш? — каза рязко Теса. — Обещавам, че няма да те ухапя.
Ориана затисна ужасено устата си с ръка.
— Това е просто израз!
— Но нима вълшебникът не те призова в параклиса? Поне аз така чух. — Любопитството на момичето надвиваше страха.
Теса изпъшка.
— Едва ли. Той просто осигури транспорта. Един вид средновековно телепортиране. — Тя си пое дълбоко въздух. — Наистина, безобидна съм. И съжалявам, че те изплаших. Точно сега се чувствам малко напрегната.
Ориана я изгледа предпазливо и кимна, омилостивена от извинението.
— Страхотно. Вероятно можеш да ми помогнеш да измисля нещо да се измъкна от тази каша. — Теса се усмихна. — А една приятелка няма да ми е излишна.
— Аз мога да ти бъда приятелка — каза бавно Ориана, — ако наистина не хапеш.
Теса избухна в смях и се прекръсти.
— Никакъв проблем, сладурче. Сега. — Теса отново закрачи из стаята, разтърсвайки разсеяно ръце пред себе си, вперила поглед напред. — Не мога просто да седя тук и да чакам. Трябва да измисля какво ще направя. План, или нещо такова. Първо на първо, нека си го призная, засега съм тук и няма изгледи за измъкване. Може би мога да избягам от замъка, но къде ще отида? Хърбърт Уелс едва ли ме чака зад стените с машината си на времето.
— Машина на времето? — Ориана присви очи объркана. Теса не й обърна внимание.
— Второ, Мерлин казва, че съм тук, за да помогна на Галахад…
— Галахад? — Ориана въздъхна. — Защо магьосникът не заповядаше на мен да помогна на такъв рицар?
Теса спря рязко.
— Харесваш ли го?
Ориана я изгледа недоверчиво.
— Само мъртва жена не би го харесала. Той е много хубав мъж. Силен, здрав и благороден, а в очите му блестят звезди.
— Оу! Ти наистина го харесваш.
— От това едва ли има някаква полза сега. — Ориана я изгледа втренчено. — Всички в замъка, ако не и в цялото кралство, знаят, че ти ще станеш негова жена.
— Няма начин! — бързо каза Теса. — Може би негова партньорка, съучастник в престъпление, вероятно но не и негова жена.
— И все пак би било глупаво, ако някоя жена си точи зъбите за мъж, очевидно запленен от друга.
— Какво искаш да кажеш с това
Ориана наклони глава.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам?
Ориана вдигна поглед към тавана и пристъпи към столчето до масата. Седна на ръба, бавейки се нарочно, като очевидно се наслаждаваше на нарастващото любопитство на Теса.
— Видях изражението в очите му, когато те гледаше.
Теса изсумтя.
— Да, виждала съм това изражение. Много мъже имат това изражение.
— Не, не това изражение. Това не е похот…
— За малко да се заблудя.
— Това е нещо друго. Нещо повече. — Ориана замислено почукваше с показалец долната си устна. — Знаеш ли, че той те наблюдаваше, докато спеше?
— Шегуваш се. Това е малко страшничко. — И мило.
— Съвсем не — натърти Ориана. — Видях го от вратата към покоите му, без той да знае за присъствието ми. Гледаше те така, сякаш си гатанка, която не може да разгадае.
— Наистина? Колко интересно. Гатанка, а?
— Само да гледаше мен така!
Теса отиде до масата. Тонът й беше делови:
— Кажи ми нещо, Ориана. — Тя си отчупи парче хляб. — Защо мъж, толкова привлекателен като Галахад, не е женен?
— Много хора са направили всичко по силите си, за да променят това. Включително и аз — добави кисело. — Без никаква полза.
— Но той е бил женен веднъж, нали?
Момичето кимна.
— Какво се е случило?
— Тъжна история, милейди. — Ориана въздъхна. — Галахад беше женен за красивата Диндрейн. Тя беше мила и добра и цялата страна знаеше, че той обожава и земята под краката й.
— Какво се е случило? — Теса почти се страхуваше да чуе отговора.
— Умря, раждайки мъртво дете. Момче. — В очите на Ориана блестеше съчувствие. — Аз бях още дете тогава, но си спомням мъката, която обзе целия замък. — Ориана спря за миг. — Раждането на дете е изпълнено с трудности. Не е необичайно майката и детето да умрат. Но никога не съм виждала любов като тази на Галахад към Диндрейн. Той не пожела да остане тук и напусна кралството, изпълнявайки повелите на краля. Върна се окончателно преди по-малко от година.
— Това обяснява всичко — промърмори Теса. — Мислиш ли, че вече го е преодолял?
— Мисля, че Галахад е мъж със своите нужди и желания. Нужди, които нито започват, нито свършват в леглото. Мисля — и не съм единствената, — че е крайно време да започне отново живота си. — Ориана се изправи. — Мъж като Галахад не трябва да живее сам. Той трябва да има синове — силни, красиви и многобройни, — с които да се гордее. И дъщери, които да му носят радост. И жена, която да се грижи за него и да го гледа така — тя се ухили, — сякаш той е гатанка, чийто отговор знае само тя.
