— Никога не съм била добра в гатанките — смутолеви Теса.
— Галахад не е по-голяма загадка от всеки друг мъж.
— Някои неща не се променят с времето.
— Чуй ме хубаво, милейди. — Ориана сложи ръце на масата и се наведе към Теса. — С удоволствие бих ти извила врата като на пиле, стига Галахад да ме гледа така, както гледаше теб. Но в мига, в който го видях в твое присъствие, разбрах, че каузата ми е изгубена. Вярвам, че добрият рицар е объркан и е свикнал повече да разпознава похотта в слабините си, отколкото чувствата в сърцето си.
— Не ме е грижа. За мен това няма значение. — Теса сви рамене. — Казах ти — не съм тук, за да се омъжа за него.
Ориана се подсмихна и се надигна.
— Сърцето ти е объркано, точно както речта ти, и е излишно да отричаш това, което е ясно дори и на мен. — Тя се обърна и тръгна към вратата. — Имам и други неща да свърша преди завръщането на техни величества.
— Артур и Гуенивир?
— Кой друг? — Отвори вратата. — Не забравяй, лейди Теса, обещах да бъда твоя приятелка и ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна за твоя рицар.
— Той не е мой рицар. — Теса се намръщи. — Както и да е, все пак си мислех, че ти се интересуваш от него.
— Някога, но вече не. Годините минават бързо и скоро ще бъда твърде стара за добър брак. — Ориана се засмя. — Но има един рицар с коси, с цвят на жито, и трапчинки, който поглежда към мен. Крайно време е да окуража интереса му. Една умна жена знае кога всяка надежда е изгубена и кога трябва да насочи вниманието си другаде.
— Мъдро. — Теса се ухили. — На колко години си все пак?
— Ще прескоча шестнайсетте след следващата жътва. — Тя се усмихна решително на Теса. — Но ще бъда булка много преди това.
Тя излезе навън и затвори вратата след себе си.
Теса се опули. Ориана беше само на петнайсет, но не приличаше на никоя тийнейджърка, която познаваше. Разбира се, тук тя се смяташе за възрастна. Колко ли живееха хората в Средновековието? И коя ли година беше? Трябваше да попита Галахад.
Теса взе книгата на Мерлин от масата, отиде до леглото и легна. Щеше да прочете това от кора до кора. Ако имаше някаква възможност да избегне това средновековно търсене на съкровища, то можеше да я открие единствено в тази книга. Прелисти страниците, спирайки се на илюстрацията на мъжа в параклиса.
Галахад. Значи той я харесваше, така ли? По гърба й пробяга тръпка на вълнение. Беше поласкана, разбира се, кой не би бил? Средновековен или не, този мъж беше истинско парче, и интелигентен при това. Споровете им бяха забавни и предизвикателни, въпреки че той беше прекалено упорит и отказваше да приеме основни факти като гравитацията и формата на земята. Вероятно нямаше да си признава и когато сбърка, но иначе не би се поколебала и за миг в честността, куража и смелостта му Той наистина беше една оживяла легенда. А нима не проблесна искра, когато я целуна или когато я вдигна на ръце, за да я донесе тук?
Дали бе спрял да тъгува за съпругата си? И това не беше просто някаква съпруга, а млада и красива, съвършена съпруга. Десет години в този свят си бяха много нещо, но бяха ли достатъчни, за да преодолееш една истинска любов? Съдейки по версията на Ориана, любовта им е била точно такава — истинска. Глупав, тъп, сантиментален израз в нейния свят, но тук звучеше съвсем на място.
Не че й пукаше, разбира се. Въпреки тежестта, която усещаше в долната част на корема си, тя нямаше никакво желание да означава нещо за него. И може би, ако останеше тук по-дълго, ще има възможност да определи смущаващите усещания, събуждащи се някъде между стомаха и сърцето й. И, да, възможността за кратко, но страстно любовно увлечение с него не беше съвсем лоша идея.
Но не й пукаше и не искаше да й пука. Те бяха от различни светове и тя нямаше никакво бъдеще с него. Колко сочна беше думата
Тя отвори в началото на книгата и се опита да съсредоточи вниманието си върху нещо друго, различно от едрия, красив рицар.
Не, тя беше тук, за да върши работа. Да придружи Галахад в търсенето му. Да намери Граал. И, по дяволите, да се махне. Бързо и чисто.
Без никой да пострада.
Глава 7
— Ето, Теса — каза Галахад, загледан към далечния хоризонт — Там е моята съдба.
— Къде?
Теса дръпна нетърпеливо дългите поли, оплели се между краката й. Не й стигаше грозния цвят, ами когато Галахад настоя да отидат на хълма, извисяващ се над околността, Теса бе принудена да се качи на неговия кон, натъпквайки полите между краката си. Двама на един кон изглеждаха романтично по филмите, но в действителност си беше дяволски неудобно. Той не й бе дал право на избор — просто я вдигна и я сложи пред себе си. Всъщност добре бе постъпил. Като се изключи язденето на едно пони като дете, Теса никога през живота си не се бе качвала на кон.
— Зад онзи хълм ли?
— Отвъд хълмовете и долините.
— Не виждам нищо.
— Няма какво да се види, това е бъдещето.
— Бъдещето? — Тя преглътна буцата в гърлото си. Дали той знаеше за нея?
— Да. Там е бъдещето ми.
Тя изпусна дъха, който не бе осъзнала, че е затаила.
— Добре, ще се хвана на въдицата. Какво искаш да кажеш?
Той гледа хоризонта известно време, а Теса се наслаждаваше на силния му профил. Това определено беше един решителен мъж. Не беше го виждала, откак я остави на грижите на Ориана вчера, и трябваше да си признае, че й бе липсвал. Какви ли мисли и мечти се криеха в тази красива негова глава?
— Когато се върне кралят, ще го помоля за разрешението му да тръгна на пътешествието, което винаги е било моя надежда, не — моя съдба.
— О, разбирам. Говориш за Граал.
Той я изгледа подозрително.
— Как разбра?
Тя сви рамене.
— Не е трудно да се досетиш. Ти си сър Галахад. Рицар. Един от добрите. Това е Камелот. А и Мерлин го спомена.
— Мерлин? — Челото му се набърчи. — Говорих с него съвсем за малко, докато ти спеше. Той не ми каза нищо. Вълшебникът не е човек, който разкрива току-така това, което знае. Говори ми единствено за желанието си аз да ти покажа нашето кралство и обичаи. — Очите му се присвиха. — Не е казвал нищо за търсенето, което вие двамата обсъждахте в параклиса.
— Не е ли? — Буцата пак се върна в гърлото й.
— Не. — Гласът му беше твърд. — Искам ти да ми кажеш за намеренията му.
— Не мога. — Тя поклати глава. — Нямам нищо общо с това.
— Но аз…
— Нека да не говорим за това сега. — Тя направи няколко крачки, после се обърна с лице към него. — Да поговорим за теб.
