Обзе го спокойствие. Беше открил това място като момче и го смяташе за свое. Винаги, когато идваше тук, усещаше някакво спокойствие. Понякога дори се чудеше дали тази малка полянка не беше вълшебна. Тя винаги успокояваше душата му — когато беше още момче и копнееше за обичта на един баща, прекалено зает със собствените си тревоги като приятел на краля, за да се занимава с нуждите на едно дете. Или когато стана мъж, опитващ се да разбере смъртта на сина, който така и не видя, и пагубната загуба на една любов. И още безброй пъти.
Седна на една скала, надвиснала над поточето. Очертанията на камъка му бяха като стар приятел. И наистина, тази скала бе ставала свидетел на раздразнението му от тежкото обучение, необходимо за да станеш рицар; на объркването му от прищевките на жените и на съзерцанието му на звездите, които танцуваха в небето над него. Мерлин отдавна му бе показал съзвездията и мистичните светлини на нощното небе бяха завладели сърцето му така, както нищо друго не го бе завладявало.
Освен Диндрейн.
Нима бяха минали десет години от смъртта на съпругата му? Той разсеяно завъртя пръстена на малкия си пръст. Колко бързо минаваха дните. Болката, която името й някога му причиняваше, бе избледняла с течение на времето. Той избяга от Камелот, когато тя напусна този свят, молейки краля за най-опасните мисии, за най-страшните задачи. Две години след това към него се присъедини баща му и те двамата заедно изпълняваха повелите на краля, неведнъж спасявайки живота си един на друг. Иронията беше в това, че изгубвайки една любов, той откри друга.
Баща му се бе връщал непрекъснато в Камелот през годините, разкъсван между нуждите на краля си и нуждите на сина си. Галахад подозираше, че човек като него не може да се задържа за дълго в приятния, но прекалено спокоен двор на Артур, и баща му наистина го придружаваше в пътуванията му отново и отново. Чак предишната пролет Галахад най-после се убеди, че трябва да се върне в единствения дом, който някога е познавал. Както и при краля, който гледаше на него като на свой син, и кралицата, която бе заела мястото на майка му, умряла при раждането.
Наведе се и докосна водата. Мънички вълнички нарушиха спокойствието на вирчето. Странно. Болката от загубата на Диндрейн бе избледняла, но заедно с нея бе избледняла и радостта от краткото време, прекарано с нея. Бяха живели заедно само две лета, преди тя да се помине, при раждането на сина му. Опита се да си спомни лицето й. Виждаше смътно едно момиче — високо и стройно, с кожа като сметана, с тъмни като нощта коси. Но лицето й, чертите й, трептяха в съзнанието му, прозрачни като водата под пръстите му.
Защо не можеше да си спомни? Обзеха го чувство на вина и раздразнение. Толкова дълго болката беше непоносима и той се опитваше да не мисли за нея. А сега въобще не можеше да си я спомни. Тя беше неговата първа любов, единствената му любов и бе откраднала сърцето му завинаги. Но той не беше нищо друго, освен един смъртен, с всичките му недостатъци, и сега в съзнанието му имаше само едно лице.
Бледо и деликатно, с решително изражение и звезди в кафявите очи.
Теса…
Диндрейн беше един миг от миналото. Миг, прекрасен и уникален, който щеше да остане завинаги в душата му. Теса беше тук и сега и той не можеше да отрече желанието, обзело го от момента, в който разбра, че е жена. Все пак не беше пазил целомъдрие през всичките тези години. Бе имал всички хубави момичета, желаещи да споделят огъня на мъж като него.
Не, когато погледнеше в очите на тази влудяваща жена, беше друго. Не волята на слабините му го бе накарала да стои до леглото й. Не беше и чистата простота на любовта, която бе изпитвал към Диндрейн. Това беше съвсем, съвсем различно. Необяснимо. Неописуемо.
— Господи. — Той се загледа във водата, едва ли не очакващ да види лицето й в зелените дълбини на вира. — Аз съм омагьосан.
Изправи се, прогонвайки очарованието на тази жена в покрайнините на съзнанието си. Сега имаше да мисли за други неща, свързани с лейди Теса.
Не беше повярвал на абсурдната мисъл, че е дошла в Камелот, за да стане негова съпруга, въпреки че, както с изненада откри, идеята не му се струваше чак толкова противна. Не, беше й го казал само за да възпламени гнева й, който вече бе изпитал. С гнева щеше да дойде истината.
Каква беше истината? Мерлин и Теса говореха за някакво търсене. Галахад никога не би предприел нещо подобно с жена до себе си. Самата идея за това беше абсурдна. И все пак, ако магьосникът заповядаше, Галахад не би имал друг избор. Стисна зъби. Дори и жена, единствена по рода си като Теса, си беше все пак жена. Пътуванията и подвизите на Галахад бяха извършвани самостоятелно или в компанията на баща му или други рицари. Мъже, готови да жертват живота си, за да спасят другаря си. Мъже, на които можеше да се разчита в битка и приятелство. Мъже с чувство за чест и смелост. А Галахад още не беше срещал жена с подобни качества.
Запъти се към коня си. Беше твърдо убеден — никакво търсене на земята не можеше да се осъществи заедно с жена. Въпреки плановете на магьосника, Галахад можеше да убеди Теса в опасностите на подобно нещо. Тя имаше остър ум и щеше да разбере логиката му. Наистина.
Метна се на седлото. Самият Мерлин не би могъл да отрече тази логика. Освен това, колкото и да искаше да опознае тази лейди и да проучи прелестите, които можеше да му предложи, Галахад нямаше да остане в Камелот за дълго.
Беше крайно време да помоли за разрешението на краля да осъществи единственото приключение, за което бе мечтал, откакто се помнеше. По различни причини досега бе пропускал шанса си. Подозираше, че баща му и Артур са се уговорили да му попречат да го направи. Неоснователна тревога за безопасността му, без съмнение. Малко рицари се бяха върнали от това търсене и не защото останалите са успели, а защото бяха изгубили живота си. Онези, които се бяха върнали, сега изживяваха живота си и сянката на провала.
Галахад нямаше да се провали. Знаеше го със сигурност Той и само той можеше да открие свещения Граал и да стане негов пазител. Не знаеше какво точно ще произтече от това, но беше готов. Каквато и да беше цената, щеше да си струва. Плесна с юздите и конят препусна към Камелот.
А ако Артур откаже? Не беше мислил затова. Неподчинението на краля беше измяна, наказваща се със смърт. Но нещо повече — той се бе заклел пред Артур като негов верен васал и нарушаването на клетвата му за подчинение към краля би била най-голямото петно върху честта и дълга му.
Ами дългът ми спрямо самия мен? Галахад изпъна рамене, вдигна решително брадичка. Нямаше друг избор. Това беше пътеката, предопределена му да измине. Нямаше нищо по-ясно от това. И никой — нито кралят, нито баща му, нито вълшебникът — можеше да му попречи да осъществи съдбата си.
Времето бе дошло, а той беше Галахад, рицар от тази страна. Щеше да потърси наградата, която всички хора търсеха за славата на краля си, на страната си, на душата си.
— Не ти ли харесва, милейди? — Хубавото чело на камериерката се набразди тревожно.
— Хубаво е, благодаря.
Теса кимна към подноса с хляб и сирене, като не спря да крачи из стаята, в която я бе оставил Галахад.
— Взела си си само една хапка.
— Не съм толкова гладна, колкото си мислех.
Това си беше чиста лъжа. Теса се чувстваше така, сякаш не е яла от години. Ха! Разбира се, та това не бяха години — това бяха векове. И въпреки това, всеки път, когато се опитваше да хапне, си спомняше за пастьоризацията — още неразработена; за хладилниците — още неизобретени; и за бактериите — още неоткрити. Кой знае какви ужасни микроби живееха в това?
— Едва ли ще си възвърнеш силите без храна. — Ориана изсумтя. — Сър Галахад остави строга заповед да ядеш.
Тя стисна устни. Хубаво момиче със светло кестенява коса и кехлибарени очи. Не беше на повече от шестнайсет, но подходът й беше като на сержант.
— Добре. Права си. Няма да се справя с нищо, ако съм гладна. Това едва ли е най-подходящият момент за диета. — Теса отиде до дървената маса, отчупи си малко късче хляб и махна с ръка към Ориана. — Просто
