— Знам, знам. — В гласа й звучеше нетърпение. — Каза ми го. Възможност и вероятност. Въртящото се колело и всичко останало.
— Крайният резултат може да се промени с всяко завъртане на колелото.
— Но ти каза, че нищо не може да промени съдбата на Артур.
— Съдбата на Артур е съдбата на страната му. Крайният резултат не може да се промени.
— А Галахад? — Подбираше думите си внимателно, опитвайки се да разбере каква част от историята може да се променя и каква — не. — Той е дребна риба в цялата тази работа, така ли? Дори и да успее, това няма да има голямо значение, нали?
Устните на Мерлин се превърнаха в мрачна линия. Гласът му беше тих и изпълнен със съжаление:
— Да.
— Виж, знам, че това, което се е случило преди, не е задължително да се случи отново, но е възможно, нали? Вече може да се види, че Гуенивир и Ланселот имат нещо общо.
— Не още.
— О, хайде. Може и още да не се е стигнало до истинска връзка, но всеки с малко интуиция ще види, че между тях искрата е пламнала. На мен ми прилича на класически случай на зает съпруг, съпруга, оставяна прекалено дълго сама, и най-добър приятел.
Мерлин поклати глава.
— Слабостите на човек винаги предопределят провала му.
— Без съмнение. — Последното нещо, което й се искаше да обсъждат сега, бяха прегрешенията на човечеството, особено когато ставаше въпрос за секс. — Значи историята, тяхната история, историята на Галахад, може да се повтори по абсолютно същия начин, така ли?
— Точно така.
— Не мислиш ли, че трябва да знам какви грешки е допуснал? На какви проблеми се е натъкнал? — Мерлин явно се замисли над думите й и тя продължи по-настоятелно: — Какво се е случило? Вече се съгласих да тръгна с него. Обещах. Дадох дума.
Мерлин я гледаше така, сякаш се чудеше каква част от истината да й разкрие.
— Лошо е, нали? — Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето й. — Бил е убит, нали? Никога не е открил Граал, защото е умрял, нали?
— Всички хора умират, Теса, рано или късно. Някои предават Богу дух в служба на краля и отечеството си, други преминават тихо на оня свят в леглата си с мисъл за това, което са постигнали през живота си. Задоволство или горчивина. — Мерлин спря. — Галахад живя много дълго.
— Слава Богу. — Облекчението й беше огромно. — Мислех си, че той…
— Умря стар, Теса, сам и нещастен. — Вълшебникът спря за момент сякаш за да събере неприятните спомени. — В Британия цареше хаос, Артур и Ланселот отдавна бяха мъртви, светът на Галахад избледняваше като отдавнашен спомен. Успехите от младостта му бяха забравени. Не можеше да се примири с провала си в търсенето на Граал. Прекара последните години от живота си, чудейки се дали ако бе направил по друг начин това или онова, щеше да бъде различно. В много отношения той се чувстваше отговорен за края на всичко това.
Теса се загледа в Галахад, замръзнал в гнева си. Дори и неподвижен, той беше внушителен, излъчваше сила и увереност. Мисълта, че прекарва последните си дни като стар нещастник, беше повече от това, което можеше да понесе.
— Съществува възможност да не открием Граал, нали?
— Съвсем реална възможност.
Тя погледна към магьосника.
— А съществува ли въобще?
— Трябва да вярваш, скъпа моя.
Тя пристъпи към неподвижната фигура на Галахад и го загледа. Никога не бе срещала такъв мъж и се чудеше дали въобще на земята имаше друг като него. Вероятно не. Той беше единствен по рода си.
— Винаги съм срещала затруднения да вярвам в неща, които не могат да се видят или докоснат. Винаги съм имала нужда от доказателство, за да повярвам.
— Знам. — Мерлин въздъхна. — Това е едно от най-лошите ти качества. Така или иначе, доста е забавно да те гледам как променяш мнението си.
Прииска й се да погали лицето на Галахад. Само за да се увери, че е истински, разбира се. Не че изпитваше нужда да го докосне.
— Не съм променила мнението си.
Мерлин се подсмихна.
— Не вярваше във всичко това, преди да се срещнем. А сега вярваш. Има още много, което трябва да научиш за вярата и за това, кое е истинско и кое — не, преди дните ти тук да изтекат.
— Още? — Тя отмести погледа си от рицаря и се обърна към Мерлин. — Колко още?
— Ако ти кажа, няма да е толкова забавно.
Очите й се разшириха.
— За кого?
— За мен.
Теса изпъшка.
— Трябваше да се досетя. Едва ли мога да си представя, че аз ще се забавлявам особено. Защото, в случай че не си забелязал, той въобще не се радва на това, че ще бъда с него.
— Ще го преодолее.
— И още нещо — защо гатанка?
— Гатанки, поеми, загадки, така стават тези неща. Това е търсене. Велико, благородно и добродетелно. Това е от онези приказки, разказвани през вековете, и саги, предавани от баща на син. Това не е просто обикновен лов. Подобно начинание изисква поне една гатанка, която трябва да се разгадае.
— Е, извини ме, че не знам правилата. — Теса се втренчи в него. — Това е първото ми търсене. Надявах се на нещо малко по-конкретно от тъпи поетични фрази за илюзии и неверници.
— Аз пък си мислех, че е доста добре написано — промърмори Мерлин.
— Очарователно. Но какво означава?
— Наистина ли очакваш да ти кажа?
Проблесна мъничка надежда.
— Ще ми кажеш ли?
Мерлин изсумтя.
— Едва ли.
— И аз така си помислих. — Тя го гледа замислено известно време. — Но какво ще кажеш да ми помогнеш мъничко?
— Как да ти помогна?
— О, не знам. Нищо важно. — Говореше така, сякаш не я интересуваше особено какво би й казал. — Да видим. Може би нещо като… о… да кажем… карта?
— Карта?
— Разбира се, карта. — Тя се опита, но не можа да скрие нетърпението в гласа си. — Нали се сещаш, като например, карта за съкровище. Нещо просто. Може би някаква пътна карта с отбелязани важни места?
— На която да е отбелязано точното място с „X“, а? — Гласът му беше замислен.
Заля я вълна от облекчение.
— Би било чудесно.
Той сбърчи вежди.
— Но как мислиш, дали ще е достатъчно?
— Ами, да. Всяко нещо би било от полза — каза бавно тя. Какво ли беше намислил?
— А може би някакъв атлас, вместо обикновена карта?
— Атлас?
— Разбира се. С картинки на мънички рицари на коне, посочващи пътя към Граал? — Гледаше невинно, но в погледа му проблясваха закачливи искри.
