— И аз така си мислех, но… чакай малко. — Веждите й се сбърчиха. — Какво искаш да кажеш с това?
— Съвсем ясно е, милейди. — Погледът му обходи тялото й. Пътуването не беше неприятно.
— Приличаш на купувач, оглеждащ волво втора употреба.
— Волво?
Тя сложи ръце на хълбоците си.
— Какво ще направиш сега? Ще ми ритнеш гумите? Ще погледнеш под капака ми? Ще ме покараш?
По лицето й веднага плъзна очарователна руменина и Галахад не обърна внимание на непознатите термини, замислен какво точно би означавало да я
— Ти си наистина хубава жена, Теса…
— И ти си доста сладък, приятел.
— Като цвете през лятото, прекрасно и нежно…
— По-твърда съм, отколкото изглеждам — прекъсна го бързо тя.
— Но мъж, рискуващ живота си, търсейки съкровище като свещения Граал, няма нужда от цвете, а от меч. Защо не ми дадоха някой рицар, който да ми пази гърба, или армия, която да разгромява враговете, които ще се изпречат на пътя ми? — Той поклати отвратено глава. — Защо ми натресоха теб?
— Има още какво да се желае от отношението ти — каза бавно Теса. — А то наистина започва да ми лази по нервите.
— Ха! Ако това означава това, което си мисля, ти не си единствената с полазени нерви. — Кръстоса ръце на гърдите си. — Кажи ми, Теса Сейнт Джеймс, защо ти?
— Обясних ти: Мерлин каза, че няма да се справиш без мен.
— Защо?
— Не знам. Имам нещо, от което се нуждаеш.
— О? — Веждите му подскочиха презрително нагоре. — Какво имаш, от което аз се нуждая?
— Скромност, може би — сопна се тя.
— Достатъчно съм скромен, за да знам, че нямам никакъв шанс за успех с жена до себе си!
— Е, успокой се, Големи човече. Просто нямаш друг избор.
— Не. Решението е било взето вместо мен.
Той я разгледа замислено. Беше дребна, но изглеждаше жилава. Да, точно такава му се стори днес в прегръдката му. Жилава и добре сложена. Толкова ли ще е лошо да бъде с него? А нима не беше съжалявал, че няма да има необходимото време, за да опознае характера й, да научи повече за земята й и за чувствата, които събуждаше у него?
— Много добре. Можеш да ме придружиш.
— О, спри сърце!
Той не обърна внимание на сарказма й.
— Няма да е лесно.
— Не се изненадвам.
— Няма да има никакви слуги и карети, които да ни бавят. Ще минем и без подобни удобства. — Той започна да крачи, в ума му се прокрадваше една приятна идея. — Ще яздиш кон.
— Хубаво. — Тя се намръщи. — Няма да е чак толкова трудно. Конят е само едно голямо пони, нали?
Той се втренчи в нея. Нямаше никакво желание да държи живота на жена — на която и да е жена — в ръцете си. А това беше жена, явно несвикнала на лишенията, които съпътстват подобно начинание. Жена, която без съмнение щеше да се обърне и да избяга, когато разбере за жестоките условия и опасностите на това пътуване. Възможно ли беше да я накара да го направи, преди още да са тръгнали? За него би било много добре, ако обясни на хубавата дама какви точно трудности им предстоят.
— Това няма да е лесно начинание. Ще спим на земята. Ще ловуваме, за да си осигуряваме храната. Неудобство е най-меко казано. На всяка крачка ще срещаме пречки, застрашаващи живота и здравето ни.
— Ще се справя.
Дали гласът й не беше малко по-слаб? Дали блясъкът на очите й не започна да намалява? Той се усмихна на себе си.
— Тъй като няма да взема Бартоломю, ти ще изпълняваш задълженията на оръженосец. Ще се грижиш за храната и лагера. Ще поиш и храниш конете. Ще…
— Не мисля така.
Той спря. Страхът, който се бе опитал да подхрани, изчезна, изместен от ината, който вече толкова добре познаваше. Къде бе сбъркал?
— Няма да играя ролята на прислужница, готвачка и чистачка в пустошта. — Тя бавно поклати глава. — Ще участвам, но няма да го върша сама. Ние сме партньори в това малко приключение. Равни.
Той изсумтя невярващо.
— Никоя жена не е равна на мъж.
— Не физически, може би…
— Хайде, Теса. — Не можеше да вярва в подобна глупост.
— Всъщност винаги съм смятала, че жените превъзхождат мъжете.
— Вярно е, че някои качества, които жените притежават, са по-богати от тези на мъжете. — Образът на Диндрейн проблесна в съзнанието му и гласът му омекна: — Те са по-мили, природата им е по-нежна…
— О, стига толкова.
— …с някои изключения — довърши рязко.
— Аз…
— Това е истината, Теса, мозъкът на жената е по-низш… както и характерът й.
— По-низш?
Челюстта й увисна. Очевидно не можеше да обори твърдението му. Той се почувства като победител. Изгледа я с усмивка на превъзходство.
— Наистина. Всеизвестно е, че качествата, които се ценят у един мъж — чест, лоялност, смелост — липсват у жените.
— Липсват? — Тя се пулеше срещу него. Галахад се засмя.
— Затова жените са създадени да бъдат целувани, а не да пътешестват.
— Наистина? Разкажи ми още. — Гласът й беше хладен, но в очите й гореше гняв. Това не беше поражение. Чувството му за победа изчезна. Тя пристъпи към огнището и разгледа картината над него, сякаш се интересуваше повече от нея, отколкото от спора им. Дали поведението й не целеше да го разоръжи? — За тези мъжки работи. Например разкажи ми за честта.
— Честта? Това е тържествената клетва на мъжа към неговия крал и родина. Или думата му, дадена пред друг. Или…
— Обещание? — подсказа невинно тя.
— Точно така. — Какво се опитваше да каже тази проклета жена?
— Значи да не изпълниш обещанието си, не е почтено, така ли?
— Да. — Гласът му звучеше уверено.
— И аз така си мислех. — Тя се обърна към него с лукаво изражение. — Ти обеща да ми позволиш дати помогна.
Предполагаемият му успех се разби на късчета.
— Това беше номер. Не знаех какво ще последва от подобна клетва.
— Още по-зле. — Тя отиде до масата и погали повърхността й. — Според собствените ти правила, трябва да ми позволиш да ти помогна.
— Можеш да ми помогнеш. Можеш да правиш бивака и да готвиш и…
— Не! — Тя удари с юмрук по масата и се втренчи в него. — Виж, приятел, не съм искала това въобще. Дори не искам да съм тук. Но съм. И независимо дали ти харесва или не, аз съм част от него. Съществена част. Не съм просто някакъв багаж, който трябва да вземеш по принуда, и няма да се занимавам с незначителни неща като готвене и чистене. Не го правя вкъщи, няма да го правя и тук. Няма начин. — Тя
