кола. Издрънчаха стъкла, ламарината се огъна. Никой не смееше да приближи, защото лудият въртеше скамейката напосоки и току я стоваряше върху линейката. Санитарите на цялата психиатрия се видяха в чудо. Най-после болният се умори и като видя на какво е заприличала колата, с голямо задоволство се изсмя и рече:
— Сто петдесет и девет!
Тогава глутница бели престилки се нахвърли върху него и го върза. Така поредният пациент биде тържествено въведен в едно от най-реномираните лечебни заведения на Италия.
— Сега вече цяло денонощие ще бъде по-кротък и от оправена жена — чу се гласът на единия от санитарите, дошли с линейката.
— Защо? — попита другият.
— Ами така. Като намачка някой автомобил или камион, после е спокоен един-два дни — не се гърчи и не припада. Когато пък успеел да подпали някоя кола, тогава кротувал по цяла седмица. А веднъж направил катастрофа с 67 коли и камиони по пътя за Верона. После половин година си бил съвсем нормален.
— Че какъв вид лудост ще е тая? И аз взех малко да ги чаткам около докторите…
— Аа, аз… не ме интересува. Па и те, доколкото разбрах, нещо не могат да се споразумеят. Едни викат невроза било, други — психоза, знам ли…
— Я, я ми кажи кво точно прави? Само коли ли потрошава?
— Ами, то, не само коли… Всичко, което бръмчи. И мотоциклети — квото му падне. С водач, без водач — хич не му пука. Първо искали да го трепят, ама бил някаква птица, научна, та решили да го бутнат у лудницата — белким го оправят…
— И защо това с колите?
— Хайде па и тоя, защо! Има ли «защо» у тия работи? Просто му гръмнали бушоните както на всички други — и толкоз. Първо в къщи като си бил за пръв път му станало това — въпреки че уж му бръмчело в главата още от малък. Та не останала да не хвръкне през прозореца нито една бъзикня, дето бръмчи. Това разни прахосмукачки, сушоари, перални, бъркачки за яйца — всичко долу! Та и транзистора хвърлил, и телевизора! Още не се били решили да го прибират. Ама когато един ден фанал да хвърля и жена си през джама — сигур и тя много бръмчала — едва я отървали женицата, значи… И тогава бегал. Крил се къде ли не… Що коли е оправил досега…
— Викаш… птица бил.
— Да бе, така разправят. И у документите му така пише: рицинизации некви, кой го знае. Откривал там нещо…
— Аха, рициново масло произвежда значи, ясно!
— Я па тоя, рициново масло! Не бе, риционизации ли беше, кво беше. И изобретения правел, патенти некви конструирвал в едно бюро… Не ги знам кви са тия патенти. Та тоя правел патенти, па един ден взел, че подпалил всички тия патенти — и своите, и чуждите — всичките изгорели. Чорт ги знае тия патенти от кво са, че изгорели без следа… Като ходих да го прибирам предпоследния път, видях само папки и чертежи — никакви патенти не видях…
— То, да ги прави тия работи, трябва да му се е случило нещо. Аз съм само два месеца санитар, ама тва го знам сигурно. То всяка крушка си има опашка. Та ти кво викаш му се е случило?
— Нищо не викам, кво да викам. И докторите не викат. Кво може да му се е случило? Съвсем наред си бил човекът. Всичкото му било топ — и един ден изведнъж почнало да му бръмчи. Ама да му бръмчи, ти казвам! Всички коли по улицата забучават, даже не в стаята му, ами направо в самия му мозък. И като му бръмчи така няколко часа — край, припадък значи. Гърчи се, гърчи се — и в несвяст. После му намерил цаката. Като излезе — че да му мислят шофьорите. Ти мани шофьорите, ами веднъж стрелял в един джазов оркестър! И като си направи така кефа — после известно време не му бръмчи…
— Е па нищо ли не говори? Те повечето приказват…
— А, приказва си. Всякакви дивотии. Да се пукнеш от майтап. Аз вика — създадох двигателя с вътрешно горене. И затова сега всички коли и самолети му бучели в главата… Вика, че щели да му бучат не само докато пукнел, ами въобще докато не направел на сол всички двигатели с вътрешно горене… Та заради тия приказки едни от докторите викат, че не било точно невроза… Пък и ушите си запушва, главата си също покрива с ризата или пижамата… Катастрофи някакви постоянно му се привиждат и от тях повече врещи, отколкото от самото бучене… Да не ти идва до главата, братко, такова нещо!
— Шизофрения значи, усетих още в началото. Те тия ги правят такива номера… И все те били виновни — я за тая война, я за оная… Я за некое земетресение, я за некоя бомба… То по вините ги бива и циклофрениците…
— Знам ли… Един имаше при нас — като казваш за бомба — беше специалист по бомбите… Ама едни бомби бяха: ние, па и другите луди, се изпотръшквахме от смях. Аз, вика, съм изобретателят на брашнената бомба. Без мене държави щеше да има на куково лято. Това водородна, неутронна бомба, бактериологическа, тектоническа, метеорологическа бомба — те не били нищо пред неговата… Откакто е избухнала на земята — вика — моята, брашнената бомба, е изпотрепала повече хора, отколкото всички войни, земетресения и катастрофи, взети заедно… Като му треснаха няколко шока, мана да говори за брашнената бомба; ама скоро почна да дрънка, че се познавал лично със създателя на захарната бомба, който бил при най-строг режим, защото бил запалил два захарни завода. И викаше, че тия с бомбите сега всички били по лудниците и по затворите и той лично ги познавал… Представяш ли си?
— Я па да му се не види! Луд, луд, ама вярно — и при нас, сетих се, имаше една бомба. Нещо с «хол…» започваше, ама го забравих. Вика, че той лично бил научил човечеството как да се трепе със склероза и инфарти…
— — А бе кви ли ги няма… Кофти професия е санитарската, ама поне от липса на майтап не мож се оплака.
Клаудио Ариени прослуша още няколко разговора и монолога под покрива на новото си пребивание и се приготви да поспи. Преди това обаче много му се искаше да поговори с новия глас.
— Аз все още едно не мога да разбера — питаше се той и ходеше из килията. — Как, все пак, трябва да се различава доброто от злото? Как е възможно Интегралната Вселена да участвува в процеса на наказанието и да използува активно Черната Кобра? Защо въобще е необходимо всичко това? Как тогава обикновеният вярващ или атеистът ще могат да си затворят очите пред ролята на Бога като палач и касапин? Ето: човечеството може утре да избегне земетресението, но не виси ли над главата му трета световна война?
— Какво чак толкова си се разтревожил?
— Човечеството може да загине! Ако не война, след няколко десетилетия техниката ще го довърши окончателно.
— Тебе това доскоро не те засягаше. Ти беше готов на всичко. Дори и най-простата барета може да предизвика ядрен конфликт, без да й мигне окото…
— Ти говориш като ония. А знаеш много добре: аз вече направих своя избор.
— Изглежда не си го направил още както трябва. Ако го беше направил, всичко щеше да ти бъде пределно ясно. Я погледни навън!
Без да става от леглото си, Ауриел се съсредоточи и излезе извън стените на лудницата — изведнъж, по всички посоки на света.
— Виж милиардите и милиарди бактерии, които изяждат последните остатъци от разкоша на есента. Чуваш ли ги как ядат?
— Разбира се, че ги чувам. Но… това не е смърт, а музика!
— Точно така. Някакъв извод?
— Всичко в природата живее и почива на цикли.
— Как се наричат тогава ония, които искат изкуствено да продължат живота през цикъла на почивката? Нужни ли са за тях чистачите на трупове?
— Абсолютно нужни! И не само за тях…
— Добре, а срещите, делата и живота на хората не живеят ли също на цикли? Ако някой иска да продължи периода на щастието си по-дълго време, отколкото му е определено, не трябва ли да се запознае с черните смукала на вселената?
— Очевидно да.
