— Виж сега пък как стои работата със звездите… Вгледай се хубаво. Смени честотата на времето и свий пространството… Какво забелязваш?
— Много неща…
— Има ли нещо да се повтаря?
— Изглежда, че има: дишането.
— Точно така. Кажи сега: има ли поне една звезда, която да е разширила някога обема си повече, отколкото е разрешено?
— Поне през последните 10 милиарда години — не откривам…
— Има ли тогава право «смъртта», когато регулира стремежа навън?
— Как прекрасно рухват звездите и галактиките навътре — към своя център!
— Именно прекрасно! Защото само точката може да бъде единната цел. Поривът към множеството не може да бъде прекрасен, ако един ден попречи на която и да е друга точка в пространството да стане голяма като нас.
— Разбирам. Мегаломанията също се регулира от смъртта.
— А сега внимавай. Надникни във всеки атом, във всяка тъкан, във всяка звездна система. Как още може да се нарече рухването навътре?
— Всъщност, закон на равновесието…
— Не съм се съмнявал в тебе… Не ти ли прави впечатление как педантично работи този закон на всички нива на живота?
— На пръв поглед има хаос.
— Само на пръв поглед. Но хвани група явления и ги проследи. Проследи десет, сто, хиляда… Точно така… Съвсем напосоки. Има ли някъде изключение?
— Удивително! Нито едно!
— Изводът?
— Всеки нарушител на динамичното равновесие е осъден на тормоз и на смърт…
— Видя ли някъде невинно осъден?
— Като че ли никъде. Даже и децата. Онтогенезисът и филогенезисът имат корени дълбоко във вековете.
— Въпросът седи и другояче. Забележи сега къде започва натрупването на грешката?
— Очевидно от мързела и своенравието. От липсата на справедливо отношение към всички. Върху това съм мислил много и много съм наблюдавал.
— Ти избърза. Но изводът е верен. Ти виждаш, че са нужни регулатори и ограничители на всички фактори, които пораждат грешка в системата и процеса.
— Очевидно.
— Добре тогава: прав ли е тигърът, който разкъсва антилопата?
— Съвършеният ще се спаси; несъвършеният ще плати за своето несъвършенство. Но това ми се вижда жестоко. Ако природата не е нищо друго, освен един дресьор…
— Така е засега в тази зона. Можеше да се мине по друг път, но тук избраха най-трудния: изпълнението на личната воля. Между впрочем, хищниците, отровните животни, вредителите, не само абсолютно точно поддържат равновесието в природата, но уравновесяват и пороците на човечеството. Всяко животно — включително и домашните — е акумулатор на определен вид човешки порок; засега не говорим за добродетелите. Ето защо, при масовото избиване на животните и изяждането им от трупоядната част на човечеството, се освобождава огромно количество раздвоена енергия и съответните пороци се внедряват в хората. Но за малцината на тази земя, които не мислят частично и не мислят само за себе си, вирусите на Съдбата са изключени. Нарушителите на равновесието чрез лична воля и консуматорите на това нарушение до един попадат под Закона.
— В този смисъл, Черната Дупка не е ли «адът», където ще има «вечни мъки и скърцане със зъби»?
— Тази енергия, която се раздвоява, нали трябва да иде някъде? Трябва ли или не трябва да има червеи в този свят?
— В този смисъл, без Черните Смукала на Вселената ние бихме се задушили?
— Без отделителната система в цялата физическа зона животът е невъзможен. Има други светове, където циклите са затворени и там хората нямат отделителна система. Но ти разбери окончателно едно: ти вече не се бориш с противник. Ти координираш. Ти провеждаш координацията. Ти наблюдаваш всичко това. Ти си мозъкът на тази планета, който трябва да интегрира всички светли и тъмни огнища в динамично равновесие, за да има живот. Аз имам свои агенти, които изпълняват ролята на другите органи и системи; те ще управляват и изпитват света — включително и тебе — по своите особени начини — но ти си длъжен да интегрираш и съподчиняваш. Въпреки че в тази зона тук се върши неправда, все пак всичко е строго подчинено на космическата правда. Злото не може да отиде там, където по някакъв начин не е било вършено зло. Едно дете има своите корени във вековете…
— И все пак… равновесието е динамично!
— Разбира се. Това се нарича Изкупление. Ти знаеш на колко мегавата раздвоена енергия се равнява една капка кръв на Наставник. Но това — само в краен случай. В Рим или в Париж все още има надежда. Не само ти си от Моите…
В този миг вратата на стаята се отвори и на прага се появиха полицаи с автомати. Един от тях, макар и с брада, се видя познат на неаполския докер. Преди да влезе последният полицай, Клаудио Ариени видя в полумрака как бавно и неуверено пристъпва към него жена в черно. Брадатият отметна воала й.
— Драги министре — каза един от въоръжените. — Госпожа Ариени ви моли да я освободите от ръцете на Мафията, с която в настоящия момент имате честта да говорите. И ако желаете — да излезете вие сам на свобода.
Душевноболният бе вече коленичил и прегръщаше съпругата си. Тя не каза нито дума, не направи никакво движение.
-Не зная дали има смисъл за мен… — каза най-после той. Ако тя иска… Иначе… нея… Каквото кажете, сеньори. Готов съм на всичко!
— Сеньората не е в състояние да говори, господин министре, защото се намира в твърде тежко психическо състояние. Цяла нощ група бандити…
— Не!!! — извика младата жена с неочаквана сила и се хвърли към говорещия, за да му затули устата.
— …ние не сме в състояние непрестанно да пазим сеньората от въжделенията на бандитите, скитащи из Италия, господин министре… Вашето оставане тук е напълно безсмислено!
— Какво сте направили, идиоти такива! — извика на свой ред, вече наистина обезумял, Клаудио Ариени и автоматите мигом се вдигнаха към него.
— Не се горещи, приятелче, ако обичаш! Разбери добре: ти ни трябваш нормален, защото документ за дарение, подписан от теб, не е валиден, ако си тука. Утре вече твоята диагноза ще получи гласност. Що за тъпащина, Ариени, какво ще правиш повече тука? Сеньората има нужда от твоята защита, а ние — от твоите пари!
— Никой не гарантира, че диагнозата няма да бъда оповестена и когато изляза от тука. Могат да ме задържат всеки момент…
— Нищо подобно, миличък… В сумата на дарението влиза и делът на лекарската оценка… Не проумяваш ли най-сетне как стоят нещата?
— Колко искате?
— Ти излез веднъж, после ще поговорим…
— Необходими ми са пет минути, за да помисля.
— Може и десет, както обичате. Нас никой не ни пъди от тука.
Полицаите видяха как министърът на културата се замисли дълбоко, заставайки с гръб към тях. След малко, без да се обръща, той каза едва чуто:
— Свободни сте. Аз оставам тука.
— Както искаш… Вероника Ломбарди по закон разполага — ти знаеш с каква част от парите и ценностите ти, и недвижимите имоти. Може би не е далече часът, когато ще разполага с всичко — ние
