до психохирургията…
— Хирургията ме отвращава въобще…
— Точно затова! А цялата природа много често си служи с нея.
— Не зная дали това е точно природата… Природата е нещо безкрайно деликатно и нежно…
— Сега не е време за спор. Приемете това, което ви казвам, за инструкция. Още днес, когато се събуди, ако насън не е бълнувала за мене… пуснете й още веднъж бандити…
— Тя е бременна, сеньоре! Само аз зная, че е от вас. Не държите ли случайно на един космически плод…? Та след първия… случай… как не е абортирала — това е чисто чудо… Това бяха седем души, сеньоре! Тя е могла да полудее!
— Стига! — извика извън себе си Ариени и хвана брадатия за ревера, като го разтърси. — Такава му е била съдбата на този… «плод» — щом като цели дванадесет века се бави да се появи! Религиозни стереотипи и аристократична маниакалност не се избиват тъй лесно! Ако Съдбата сега я остави, кой знае още колко столетия… А вие знаете: земята е пред гибел! И не само земята!
— Добре, сеньоре… На мене ще ми бъде много трудно… Вие разбирате…
— Разкрийте й се в най-тежкия момент и й предложете подкрепата си и любовта си, ако тя не успее да разпознае все пак сродната си полярност… Включително… всичко — макар че след тези операции… тя може би най-малко три години ще бъде фригидна. Аз съм готов на всичко, за да се изпита за последен път — включително и да я оставя на друг. Сърце, което не може да се откликне незабавно на всички нива без изключение по волята на Цялото — още повече — на онзи, който е неговата единствена космическа полярност — е обречено знаете на какво. Аз съм бил вече свидетел, сър. Вие познавате най-почитаната християнска светица. Тя можа да стигне до оргазъм на всички нива към онзи, който й бе определен — и то само половин час, след като се наложи да бъде подложена на групово обругаване не в казарма или лудница, а направо в пъкъла! И трябва да ви кажа, че в такова идеологическо извращение, каквато е една канонизирана светица, любовта се реставрира най-трудно; но веднъж реставрирана, тя е нещо неудържимо! Всъщност… вие може би не знаете. Има не само свръхнови звезди, но и цели свръхнови вселени. За да се превърне една Черна Дупка на Вселената в Свръхнова Вселена, необходимо е една канонизирана светица да се пробуди за любов. Това е.
— Разбирам, сеньоре. Ако ви повика насън… няма да пускам следваща група…
— Не насън, а в будно състояние!
Когато двамата мъже излязоха на двора и на улицата, петимата полицаи спяха кротко на паважа. Вероника Ариени я нямаше.
3.
Първо усети как се издига високо над земята, а после изведнъж издигането спря. Тогава, в бляскавата синева на небето, се яви един ангел. Това не бе ангел, а папа Сагитиниус I, който й каза:
— Скъпа дъще на Милосърдния, Бог реши да те спаси от ръцете на Лукавия. Ти пострада достатъчно много и изкупи греха на Санкта Чечилия и Исус Великолепния. Великолепието и външната красота не могат да доведат до друго, освен до погибел. Истинският праведник често трябва да мине през геената огнена, за да възлюби Господа окончателно и завинаги, с всичката си душа. Лукавият мисли, че нему се пада делът да спаси вселената, но твърде много се заблуждава. Вселената е спасена отдавна, светът е изцяло в ръцете на Бога и въобще няма какво друго да се спасява, освен останалите малцина избрани на тая земя. Последвай ме сега, дъще на Троеликия, да видиш жилищата, които Той е приготвил за чадата си! Само който приеме Духа и се отрече от плътта, може да бъде пуснат в Царството Божие!
«Това още не e Царството Божие, а Царството на Духа Божий — отвърна бляскавата синева от всички страни. — Отец Сагитиниус не знае това.»
Изненадана, Вероника искаше нещо да запита, но ангелът продължи:
— Тук цари пълното съвършенство и любовта към Истината. Само чрез изповядване на Истината, тук можем да бъдем свободни. Тук се пътува из всички светове само чрез енергията на Истината. Запомни това.
«Истината и Мъдростта са крила на Любовта, а Любовта е самото тяло. Отец Сагитиниус още не знае това» — отвърна блясъкът през синьото на небето. — «Затова тук ще видиш само такива ангели, които не умеят да се жертвуват. Но без тези ангели светът щеше да бъде нищо.»
«Не съдържа ли в такъв случай този свят и истината за Любовта?» — понечи да попита Вероника Ариени, но не й достигна смелост.
«Истината за Любовта е последното, което се узнава най-накрая. Но дори и самите елохими не знаят цялата истина за Любовта. Защото истината, сама по себе си, е определена, а Любовта — не.»
Ангелът, който приличаше тъй много на папа Сагитиниус I, хвана Вероника Ломбарди за ръката и двамата полетяха не нагоре, а на всички страни. През тях се понесоха навътре милиарди и милиарди звездици и се губеха в една блестяща точка, която гореше тъй силно, че не можеше да се издържи, ако се гледа направо в нея. Същевременно, Вероника чувствуваше нарастването на някакво тъй силно пронизващо чувство за вътрешна свобода, че от страх можеше всеки момент да загуби съзнание. Това бе нещо като падане не надолу, а от всички страни — падане, което се сменяше изведнъж с чувството за летене, за разширяване. От ангела до нея не бе останало нищо. Тя само усещаше, че той се разраства заедно с нея и океаните от мрак и блясък свистят беззвучно отвънка-навътре не само в нейното съзнание. Бесен вятър като при планински върхове фучеше със синя ведрост отвсякъде и Вероника все повече и повече губеше опора и всякаква представа за време и пространство.
И все пак тя усещаше, че дълбоко нейде в глъбините на съзнанието й се върти Земята! Постепенно скоростта на разширяване се намали — и после изведнъж движението навън спря.
— Господи, каква красота! — възкликна отец Сагитиниус. Колко пъти съм минавал от тук, но само
Вероника, която вече виждаше не само напред, а на всички страни — и същевременно обемаше със съзнанието си цялата сфера — преживя странно, могъщо чувство. Едновременно съзерцаваше, чуваше, вдъхваше и усещаше с необикновено опиянение най-външния пласт от земната атмосфера, където разширяването им беше престанало. И разбра, че думата «атмосфера» съвсем не значи «сфера от въздух», а «сфера от дух». Извънредно бавно, почти незабележимо, разширяването започна пак отново, но така, че душата на италианката преживяваше всички милиарди и милиарди елементи на всеки следващ надпласт.
Първо тя преживя златистата сфера, съставена от безброй причудливи сталактити, сталагмити и сталактони от светлина. Във всеки блестеше една още по-ярка нишка, която към средата се удебеляваше. Нишките се губеха и концентрираха във фокуса, където се намираше земята — т.е. дълбоко в самата Вероника. Тя усети, как всяка нишка се свързва с един човек. Ярките ядра на сталактити, сталагмити или сталактони вибрираха или трептяха, с различни честоти и изпращаха златисти импулси навътре и надолу към човечеството. В някои се забелязваха неописуемо красиви образи на хора, които се усмихват насън. Но те бяха толкова малко, че Вероника можеше да ги преброи. И само като си помисли за това, видя едно число. Беше шестцифрено. Няколкостотин лица пък бяха с отворени очи и всички едновременно поздравиха с голяма обич новодошлата. Както своите пещерни отражения, небесните образувания растяха с векове. Мисълта на отец Сагитинус обясняваше, че красотата е израз на истината и че всеки човек, който приеме истината, с течение на вековете става красив и прекрасен. В сталактитите зрееха лицата на хората, които са се посветили на небесните истини; в сталагмитите сияеха образите на много възвишени същества, слизащи от други светове, за да добият съвършенство чрез земните истини. А в сталактоните Вероника не можа да види нито едно лице. Там течаха постоянно, с бясна скорост нагоре и надолу, безброй светлини — и образ можеше да се появи в ядрото на сталактона само при специално съсредоточаване и повикване. За тази сфера, разбра пришелката, няма никакво значение с какво точно се занимава човекът или ангелът — векове или хилядолетия. Мерило за това, дали той се е занимавал с истината или не, е оформеността на неговата красота. Най-странното беше, че никъде Вероника не можа да открие грозно лице. Там, където със стотици и стотици години даден човек не е имал нищо общо с истината, неговият прообраз не бе безобразен, както е на земята, а само замътен и неоформен. Но контурите на неговата бъдеща красота прозираха през мъглата
