четката си и я докосна право в сърцето. Пронизваща бяла болка мина като искра през него и тя усети, как то цялото пламна. Гонещите я мълнии изведнъж изчезнаха. На мястото на звездите се появиха познатите сталактити, но сега между тях плуваха развълнувано цели планети. Това са Далечните Светове — прокънтя разтревожено гласът на отец Сагитинус. — Много близко са дошли изведнъж — такова нещо никога не е било!
— Те са вече на прага ни и търсят контакт — отвърнаха в хор безброй малки човечета, застанали пред всеки сталактит, сталагмит и сталактон. Всички те бяха напълно еднакви и Вероника разпозна в тях образа на Брадатия, който беше разстрелял нейните похитители. Кой знае защо, той навсякъде бе с бяла престилка и автомат в ръце. А в лицата на всички тъй дребни пазители на пещерния свят можеше да се разпознае образът на д-р Фенимър Туинсън.
— Скъпи Фенимър, моля ви се от цялата си душа, спасете ме! — чу отчаяния си глас Вероника Ариени.
— Никакво спасение! — вдигнаха се дулата на хилядите автомати към нещастната италианка. — Докато не пропуснеш свободно Космическия Огън през своята Нормативна Сфера, ти ще бъдеш плячка на бандити и психопати!
— Нищо не може да стане насила, чуваш ли, Фенимър! Аз трябва да бъда твърда и неизменна, защото моята най-чиста същност е Моралният Устой. Няма да го бъде вашето, ако ще и светът ми на прах да стане! Докато мен ме има, то всеки, който се хвърля срещу стените на моите канони, сам се обрича на гибел. Недейте нарича «зло» и «неправда» реалните структури на Битието. Рано или късно всеки бяс ще се срещне с мен. Аз никого не убивам, защото съм порядък, хармония, красота. Труповете, които виждате под моите стени, са трупове на самоубийци.
— Върви тогава по дяволите! — викнаха всички д-р Туинсъновци и автоматите от всички страни блъвнаха огън.
— Майчице, Санкта Чечилио! — викнаха хиляди лястовици от смъртна болка и полетяха главоломно надолу с главата. Пространството изведнъж стана черно като катран и единственият признак на живот бе проклятието на Брадатия, което кънтеше и откънтяваше като ектения на служба:
— Няма друг закон, освен Законът на Любовта!… Може вселената на каша да стане, но Законът на Любовта ще пребъдва винаги!…
В гъстата атмосфера на абсолютния мрак Вероника потъваше все по-бавно и по-бавно.Сякаш не въздух и даже не вода, а някаква лепкава, тежка маса я обгръщаше от всички страни. Лъснали голи, червени мъже с рога и опашки, и много косми бавно се приближаваха към нея, смееха се като обезумели. — Сега ще видиш — викаха диво те, — сега ще видиш какво ще направим! Щом ти беше малко оня път, сега тука ще видиш!
— Клаудио! — извика Вероника Ломбарди и изведнъж се събуди.
Лицето на младата жена бе изкривено от ужас.
Клаудио Ариени се надвеси над нея и хвана ръцете й. Неговата вечна съпруга го гледаше с неизразима жажда и покорство.
В същия миг на отсрещната врата се показа представителят на Бога на земята — непогрешимият вожд на най-праведното Христово войнство — папа Сагитиниус I. Вероника Ариени го видя. Тя направи внезапно толкова рязко усилие, че скъса каишите, системата с глюкозата се разхвърча на всички страни и в следвящия миг Клаудио Ариени не видя как се намери на земята.
— Отче, избави ме от Сатаната! — извика тя с див глас, падна възнак и отново изгуби съзнание.
— Сеньори, по всичко личи, че Христовото чадо трябва да остане на лечение в Христовата обител — сухо каза папата.
— Има и други лечебни заведения, светейши… — отвърна Брадатият.
Настъпи напрегнато мълчание. Автоматите на полицаите сега бяха обърнати към всемогъщия отец на Църквата и към отчетата от неговата охрана, които, обезоръжени, гледаха уплашено.
— По всичко личи, че Островът9 ще потъне — каза министърът на културата.
— Не, не е задължително — каза на свой ред Брадатият и се обърна към папа Сагитиниус I. — Ваше светейшество, държите ли на тази жена!
— Повече от всичко на света! Тя е моята врата към Бога, към Вярата и към Далечните Светове.
— Тогава танто за танто.
— Какво искате да кажете?
— Заменяме Вероника Ариени срещу публикуване пълния текст на този манускрипт.
Д-р Фенимър Туинсън подаде на папата един свитък. С пълно спокойствие и величествена осанка папа Сагитинус I разгъна древния пергамент. На челото му избиха едри капки пот.
— Тоест, срещу моето папство!… — заключи той мрачно.
— Евангелието да се преведе и набере незабавно, да се пусне по книжарниците и из всички манастири и килии на Ватикана в срок до 12,00 утре на обяд! — отряза Туинсън, даде команда на хората си и те го последваха. — Г-н министре, вземете съпругата си на ръце. Папата ще я получи в момента, когато излезе книгата.
— Господи, Иисусе Христе! — не издържа най-после папата.
— Нали обичате Бога повече от Църквата? — бяха последните думи на Брадатия.
4.
До вечерта на другия ден цяла Италия, Испания, Ирландия, Франция и Латинска Америка буквално полудяха. Всички манастири, само за няколко часа, опустяха — и стотици хиляди монаси и монахини се срещнаха по средата на пътищата между техните обиталища. Едно огромно количество граждани, които бяха посветени в тайно монашество или в прелестите на моногамията, изчезнаха от своите затвори и побягнаха към горите и парковете, а много благонравни семейства престанаха да съществуват. Не липсваха и катастрофи по шосетата. Полицията бе напълно безсилна.
Великият Неизвестен, който все още не бе предал напълно обязаностите си на новия приемник, бе в пълно отчаяние. Той се мяташе в истерия и вече няколко пъти беше изпадал в епилептичен шок. Скубейки косите и дрехите си, нещастният дявол викаше с неистови крясъци към някого за милост, ревеше и се задавяше от ридания — и това продължаваше вече няколко часа. Когато, най-после, се умори до смърт, той изпадна в дълбока ипохондрия и басът му прогърмя като оръдие в пещера:
— Война! Трета световна война!
Тогава един глас каза в сърцето му:
— Стани, сине мой Йехудаиле, и събери отново книгата, която разкъса!
«Расте! — възкликна в себе си старият дявол — наистина, колко бързо расте! Още няколко месеца — и змията ще захапе опашката си! Старче, не очаквах от тебе такава милост!…»
Великият Неизвестен се изправи — и за пръв път от осем хиляди години насам започна да произнася молитва. Стените на зданието над него рухнаха бавно и тържествено, в пълна тишина и с гръмотевичен грохот. Във въъздуха, още дълго време след като всички прашинки от срутването се бяха утаили, витаеха като живи, странно сияещи, стотиците късове хартийки от една книга и тихо се подреждаха в страници, а страниците — в книга. След това книгата полетя над руините, мина по няколко улици край главите на смаяните римляни, завивайки през крайните квартали към едно поле. Дълго време децата тичаха подир нея и подскачаха да я хванат, без да обръщат внимание на виковете на уплашените бабички, но най-после уморили се я изгубиха от очите си. Книгата кацна в средата на порутена синагога от древността, потънала в размисъл и коприва. Никой, който би попаднал случайно край усамотеното място, не би могъл да каже къде точно се намира то: край Вечния Град или в древна Юдея.
Бавно книгата се разтвори и започна сама да се чете. Прошумя една страница. Страница първа.
ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРИЯ МАГДАЛИНА
