на земните или небесните илюзии.
— Скъпа сестро, прекрасна светице Вероника Божествена! Благодаря на Бога от всичкото си сърце и душа за милостта Му да ми даде да видя зримо чрез теб всичко онова, за което знаех само дълбоко в духа си. Дойде великият час да видя и с очите си как трудно и бавно расте в човечеството любовта към истината. Достатъчно е дори само една вечна истина да постигне човек през един свой живот, за да порасне сталактитът му в тази сфера с цял милиметър!
— А какви са тези висулки, които се образуват буквално пред очите ни? Някои дори не мога да проследявам с поглед — падат като светкавици!
— Не зная, пресвята. Казвали са ми, че напоследък отгоре слизат архангели и още по-висши чинове, които бързат да спасяват човечеството…
Постепенно светът наоколо коренно се измени. Сега в пространството заблестяха ослепително милиарди оранжеви звезди, една от друга съвършено различни. В кехлибарената атмосфера на новия пласт, съвсем неподвижни, тези звезди излъчваха, при все това, такава интензивна оранжева светлина, че на моменти Вероника трябваше да затваря очи и да си почива. Когато привикна, тя различи, че лъчите на всяка звезда бяха строго различни. Изключено бе някъде у друга звезда един вид лъчи да се повторят. Нещо повече — в една и съща звезда, макар и с една неизменна основна форма — всеки отделен лъч се променяше в безброй неповторими оберформи и оберструктури. Всъщност, Вероника не знаеше дали е уместно да се наричат «лъчи» тези неизброими нишчици, които излизат от всяко светило и които са толкова тънки, че едва се виждат, но при все това рязко се отличават от него и от фона му със своята яркост и ослепителна острота. Не винаги строго радиално излизат те от всяка звезда — понякога се завиват спиралообразно, понякога имат вид на протуберанси, а другаде изплитат блестящи изображения на цели светове. У едни тези нишки- лъчи се отдалечаваха, образувайки сложни орнаментални структури, у други — сферични таблици със символи, у трети — архитектурни ансамбли от звуци и ритми. И всички безчислени нишчици на всяка звезда бяха едновременно и от частици, и от вълни, и от нещо друго. Всяка вълна, частица и вихър, носейки образа на сърцето, от което се е родила, отново и отново изглеждаше невероятно различна от всяка друга. Във великото си различие, всички те плуваха съвършено свободно една през друга, намирайки своя път винаги и безпогрешно, в пълно съгласие с целия свят! И наистина, сякаш живи човешки сърца пулсираха вътре в тези оранжеви звезди, изпълваха цялата сфера със своята особена хубост и даряваха, като извори, тайните на света, които бяха открили дълбоко вътре в себе си. Както всички звезди по вселената, и оранжевите слънца или се разрастваха, или се смаляваха. Разрастващите се стигаха своя краен предел, а смаляващите се, едно след друго, ставаха невидими, за да избухнат отново и в нови гами в някоя друга точка на Битието. Накрая Вероника можа да различи една трета категория слънца, които се държаха много особено. Растяха едновременно и навътре, и навън непрестанно. При тях като че ли не действуваше законът за ограничаването на радиуса, нито пък стигаха до пълно изчезване. Със своите нишки-лъчи, огънати по най- странни начини — и безкрайно навън, и бекрайно навътре, — те излизаха видимо от пласта на тази сфера, гмурваха се дълбоко към центъра, където беше земята с човечеството и излизаха, далече нагоре, към множествеността на вселената…
— Това са Незнайните Ангели — долови Вероника тихите като зефир думи на отец Сагитиниус. — Всичко, което създават, не носи тяхното име, но името на Създателя… Нови души, нови атоми и елементи, нови цветя и плодове, нови звезди и планети, нови култури — всичко това те творят, криейки се от възхищението ни…
«… Да, те са безсмъртни и вечни, както и Съвършено Красивите, които видя малко по-долу. Но и за тях, както за другите, все още има неща, които не могат. Едните не могат да пожертвуват своето съвършенство, а другите — своето творчество. Затова те са граждани на духовната вселена, а не на Божествената — говореше някой друг в душата на посветената. — Същото е и с най-висшите ангели от този голям свят. Те не могат да се откажат от своята дейност, от доброто, което правят и от правдата, която раздават, ако Бог ги помоли да изменят на естеството си. Макар и съвършени в тези области на Духа, те са съвсем неспособни да се пожертвуват… И това не е тяхна вина. Това е същината им, защото са част от йерархията на Битието.»
Все така бавно, Вероника Божествена и папа Сагитинус I се разширяваха и навлизаха в нова сфера. Тя представляваше нещо като многоетажен, пространствен лабиринт, като безкрайна, светла пещера, където нямаше нищо случайно. Всичко беше изваяно в изящни форми от непознат, матов материал, светещ отвътре. На места стените представляваха монументални конструкции от множество заоблени кубове в най- свободен порядък; другаде имаше цели гори от тръби или дървета, съединени на групи — на групи, отдолу и отгоре, като съединенията бяха на най-различни височини. И всичко това — пулсиращо, звучащо и сякаш изпълнено с мисъл, живо. Отделни планини от кристални или шуплести композици се въртяха бавно около собствената си ос, но така, че почти винаги пролуките между тях създаваха един безкраен пещерен лабиринт. Вероника за миг си представи какво би било, ако тя бе птица, която лети между тези прекрасни скулптурни и архитектурни ансамбли — и изведнъж се видя размножена на хиляди птици, които летяха лудо и щастливо през зали и пролуки и писъците им отекваха като при скалист морски бряг! Понякога отделните масиви се отделяха един от друг на по-големи разстояния и плуваха като абстрактни скулптури-астероиди под гигантски, дванадесетцветни дъги, а друг път се доближаваха тъй плътно, че птиците едва намираха пролуки да се освободят. Имаше периоди, когато десетки птици оставаха затворени в мехури, шупли или други, най-фантастични по форма, кухини — докато всеобщото хармонично движение не разтвореше заключените пространства. Вероника имаше чувството, че цялата тази гигантска сфера, далече-далече около планетата земя, се върти като странен калейдоскоп в ръцете на някакви вечни закони на равновесието, мярата и абсолютната красота. Всеки кубически милиметър от този свят носеше зародиша на нещо възвишено и прекрасно, което трябва да се посее един ден в душата на земното човечество. И в целия този сферичен пласт, дебел няколко километра, Вероника можа да открие само стотина отражения на вечни ценности, родени вече на земята.
Тя летеше, обезумяла от щастие и свобода, през този нов свят, разпиляна на хиляди лястовици, а отец Сагитиниус — на безчислени ята гълъби. На два или три пъти те се вдигнаха над горната граница на този удивителен пласт, но веднага се гмурваха отново надолу, защото небето над тях преставляваше плътна, гореща стена от белоснежна лава или плазма. И наистина, «гмуркаха» е точната дума, тъй като местата, откъдето те можеха да се върнат, преставляваха причудливи езера от кипяща пяна сред стъклената повърхност на цяла сфера. Белият й гланц отразяваше всички опити на огъня, който я обгръщаше на височината на облаци, да проникне със своите мълнии и протуберанси в нея.
— Колко жалко — отекна гласът на хиляди гълъби под сводовете на лъчезарния пещерен свят.
Но лястовиците нищо не чуха, защото продължаваха да се лутат и стрелкат, полудели от възторг.
— Това е нашият свят! Това е нашият свят! — викаха те и виковете им отекваха в храмовете от красота като звън от неделни камбани. — Ние ще останем тук — завинаги, завинаги, завинаги!
— Няма да останете! — отвърна един познат глас. — Видяхте ли, сеньори, че това не е никаква каталепсия! Моля, подайте още глюкоза!
— Клиниката на Ватикана никога не е твърдяла, че сеньората е изпаднала в каталепсия. Но ние имаме свои методи, господа, и много ви моля да не се бъркате. Извън територията на Светата Църква…
— Виждам аз резултата на вашите методи!… Нищо не е в състояние да ви избие от главите тия светопрестолни, целомъдрени глупости. Хавери, по-високо оръжието — и покажете на отчетата с кого си имат работа. Омръзна ми да се разправям с упорити калугери и попове!
— Ако очите на Непогрешимия не бяха налегнати от толкова непробуден сън… Вие ще си платите, сеньори! Бандити такива!
— Идете събудете папата, да видим какво ще направи. Хайде де, шубелии такива!
Вероника Ариени усети как някаква властна сила я повлече главоломно надолу, а огнените езици на страшната плазмена сфера я подгониха от всички страни. С милиарди гласове техните парещи мълнии викаха след нея:
— Ще спираш развитието, а? Ще спираш развитието! За какво се мислиш ти, никаквице! Цял един свят, със стотици хиляди Синове Божии, очаква само твоето благоволение. Блокирала си пътя ни към земята и мислиш, че не можем да изпепелим твоята сфера, а?!
Падането изведнъж се забави и Вероника, загубила ума и дума, видя как бързо потъва през оранжевите звезди. В една от тях тя видя, само за миг, как се мярна образът на великия Франсуа Леоне, който замахна с
