— Мога ли да те цитирам? — попита Чарли. Джими заклати трескаво глава.
— Да, можеш, разбира се, нали тъкмо заради това Никсън заприлича на герой от „Кукленото шоу“.
— Сигурно ще ти бъде приятно да чуеш, сенаторе, че инстинктът ти съвпада с общественото мнение. Телефоните в студиото прегряха от обаждания — всички съчувстват на Нат Картрайт и жена му и съм готов да се обзаложа, че утре Елиот ще изгуби с гръм и трясък.
— От което животът ми направо ще се стъжни — отбеляза Флечър, — но все пак от цялата дандания произлезе и нещо хубаво.
— Какво, сенаторе?
— Най-после всички разбраха що за стока е тоя негодник Елиот.
— Но за теб това не е никак добре — рече Джими.
— Добре е, и още как — натърти приятелят му, — баща ти щеше да каже същото.
Когато линейката пристигна, Нат реши да придружи тялото на сина си до болницата. Майка му се опитваше да успокои някак Су Лин.
— Връщам се веднага — обеща той и я целуна нежно. Видя двамата смълчани санитари, седнали от двете страни на тялото, и обясни, че ще кара след тях. Те само кимнаха.
Лекарите и сестрите в болницата се помъчиха да проявят съчувствие, но имаше формуляри за попълване — такъв беше редът. Накрая го оставиха на мира. Той целуна Люк по челото и се извърна, видял моравите следи по врата му — знаеше, че този спомен ще се вреже неизличимо в паметта му.
След като покриха лицето на Люк с чаршаф, Нат остави непрежалимия си син и тръгна покрай лекарите и сестрите, които, свели глави, му изказваха тихо съболезнованията си. Трябваше да се върне при Су Лин, преди това обаче бе длъжен да се отбие при още един човек.
Все така разгневен, подкара сякаш на автопилот. Никога не беше ходил там, но знаеше къде точно се намира къщата и когато накрая зави по алеята, забеляза, че някои от прозорците светят. Спря автомобила и тръгна бавно към къщата. Трябваше да запази самообладание, ако искаше да не рухне. Приближи входната врата и чу отвътре разпалени гласове. Караха се мъж и жена, които и не подозираха, че имат гост. Нат почука и гласовете заглъхнаха, сякаш някой е изключил телевизор. След миг вратата се отвори рязко и Нат се озова лице в лице с човека, който според него носеше вина за смъртта на сина му.
Ралф Елиот се постъписа, но бързо се окопити. Опита се да затръшне вратата под носа на Нат, той обаче вече бе пъхнал рамо. С първия удар улучи Елиот право по носа и той отхвръкна назад като тапа. Залитна, ала веднага си възвърна равновесието, обърна се и хукна по коридора. Нат го последва и влезе в кабинета. Огледа се, но от Ребека нямаше и следа. Насочи вниманието си към Елиот, който тъкмо издърпваше едно от чекмеджетата на писалището. Измъкна пистолет и го насочи към Нат.
— Махай се от къщата ми, или ще ти тегля куршума! — подвикна му.
От носа му течеше кръв. Нат пристъпи към него.
— А, едва ли — рече той. — След номера, който извъртя днес, се съмнявам някой да повярва и на дума, изречена от теб.
— Ще повярват, ще повярват, защото имам свидетел. Не забравяй, Ребека те видя как нахълтваш в къщата, заплашваш ме и ми се нахвърляш.
Нат направи още една крачка, за да го удари, но Елиот отстъпи назад, препъна се о страничната облегалка на фотьойла и залитна. Пистолетът стреля, Нат скочи върху Елиот и го повали на пода. Докато падаха, заби коляно в слабините на противника си толкова силно, че той се преви одве и изпусна пистолета. Нат го грабна и го насочи към Елиот, чието лице се сгърчи от страх.
— Ти го прати онзи да задава такива въпроси, нали? — попита Нат.
— Аз, аз, но не знаех, че ще стигне чак дотам, пък и едва ли ще убиеш човек само защото…
— Само защото той е виновен за смъртта на сина ми ли?
Елиот пребледня като мъртвец.
— Да, ще убия човек — отсече Нат и долепи цевта до челото на Елиот.
Погледна го — той бе коленичил, хленчеше, гърчеше се и се молеше за пощада.
— Няма да те убивам, защото така постъпват само малодушните — рече накрая и свали оръжието. — Не, искам да страдаш много повече, да умираш малко по малко от унижение. Утре ще разбереш какво всъщност мислят за теб хората в Хартфорд, а после трябва да преглътнеш и позора да видиш как ставам губернатор.
Нат се изправи, остави спокойно пистолета в ъгъла на писалището, обърна се и излезе от стаята. Видя, че Ребека се е спотаила в антрето отпред. Веднага щом я подмина, тя нахълта на бегом в кабинета. Нат излезе през отворената входна врата и се качи на автомобила.
Тъкмо излизаше през портата, когато чу изстрела.
Телефонът на Флечър звънеше едва ли не през пет минути. Ани обясняваше на всички, че мъжът й няма какво повече да каже, освен че поднася съболезнованията си на господин и госпожа Картрайт.
Малко след полунощ изключи телефона и се качи горе. В спалнята светеше, но тя с изненада видя, че Флечър не е там. Пак слезе долу — да провери в кабинета. Бюрото му както винаги бе отрупано с книжа, той обаче не седеше зад него. Ани пак се качи бавно горе и забеляза, че изпод вратата в стаята на Луси се процежда светлина. Отвори тихо, да не би момичето да е заспало на лампа. Надзърна вътре и видя, че мъжът й е приседнал на леглото и прегръща сънената им дъщеря. По страните му се стичаха сълзи. Той се извърна към жена си.
— Всичко останало е без значение — рече Флечър.
Когато се прибра, Нат завари майка си и Су Лин да седят на канапето. Лицето на Су Лин беше пепеляво, очите й бяха хлътнали, за няколко часа тя се бе състарила с десетина години.
— Сега ще ви оставя — рече майката на Нат, — но утре сутрин ще дойда пак. Не ме изпращайте.
Нат се наведе, целуна майка си за довиждане и седна до жена си. Притисна тъничкото й тяло до себе си, ала не каза нищо. Думите бяха излишни.
Не помнеше колко са седели така, когато чу полицейската сирена. Реши, че дразнещият звук скоро ще заглъхне в далечината, той обаче ставаше все по-силен и силен, докато накрая автомобилът закова със скърцащи спирачки пред тях. После Нат чу врата, която се затръшва, и тежки стъпки, последвани от силно думкане по вратата.
Вдигна ръка от раменете на жена си и слезе уморено долу. Отвори и видя шефа на полицията, от двете му страни стояха полицаи.
— Какво има?
— Много ви се струпа днес и наистина съжалявам — рече Дон Кълвър, — но съм длъжен да ви задържа под стража.
— Защо? — направо не повярва Нат.
— За убийството на Ралф Елиот.
Книга пета
Съдии
44.
Това не бе първият случай в американската история, когато върху бюлетините беше написано името на мъртъв кандидат, със сигурност не за пръв път един от кандидатите бе арестуван, но колкото и да търсеха, историците така и не откриха двете неща да са станали в един и същи ден.
