— Нека, сенаторе, съм първият, който ти честити.
Книга четвърта
Деяния
36.
Докато се връщаше с влака от Ню Йорк, Нат прочете кратката дописка в „Ню Йорк Таймс“. Беше ходил на заседанието на управителния съвет на „Къркбридж и сие“, където бе докладвал, че е приключил първият етап от строителството в Седър Уд. Предстоеше да бъдат изградени седемдесет и трите магазина с площ всеки от деветдесет до хиляда квадратни метра. Мнозина от търговците на дребно, наели магазини в търговски център „Робинсън“, където печелеха добре, вече проявяваха интерес и във фирма „Къркбридж и сие“ подготвяха брошура и договор за наем, предназначен за стотиците потенциални клиенти. Нат също бе пуснал в „Хартфорд Курант“ реклама на цяла страница и бе приел да даде интервю за седмичното приложение за недвижими имоти, където да разкаже по-подробно за бъдещия търговски център.
Новият председател на градския съвет господин Джордж Търнър се изказваше твърде ласкаво за начинанието, а в годишния си отчет бе похвалил госпожа Къркбридж за приноса й като координатор на строежа. По-рано същата година господин Търнър бе посетил банка „Ръсел“, но чак след като рей Джаксън бе повишен за управител на клона в Нюингтън.
Виж, Том напредваше по-бавно: трябваха му цели седем месеца, за да набере смелост и да покани Джулия на вечеря. На нея пък й трябваха числом и словом седем секунди, за да приеме.
Само след няколко седмици Том хващаше всеки петък влака за Ню Йорк в пет без единайсет следобед и се прибираше в Хартфорд чак в понеделник сутринта. Су Лин току подпитваше как вървят нещата, ала Нат обикновено бе зле осведомен.
— Вероятно ще разберем повечко в петък — рече той на жена си и й напомни, че Джулия ще дойде за края на седмицата и те двамата са поканени на вечеря.
Нат прочете отново кратката дописка в „Ню Йорк Таймс“, където нямаше никакви подробности, и остана с впечатлението, че вестникът е премълчал доста неща. "Уилям Алегзандър от „Алегзандър, Дюпон и Бел“ обяви, че се оттегля като старши съдружник в адвокатската кантора, основана от дядо му. Единственият коментар на господин Алегзандър е, че от известно време е възнамерявал да излезе по-рано в пенсия."
Нат се взря през прозореца в нивите, покрай които влакът профучаваше. Името му беше познато, но и той не се сещаше откъде.
— Търси ви господин Логан Фицджералд, сенаторе.
— Благодаря ви, Сали.
Всекидневно в служебния му кабинет звъняха над стотина души, но секретарката го свързваше само ако беше сигурна, че се обажда стар приятел или човек по работа.
— Радвам се да те чуя, Логан! Как си?
— Добре, а ти, Флечър?
— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна той.
— А семейството? — поинтересува се Логан.
— Ани още ме обича, и аз недоумявам защо — рядко се прибирам преди десет, Луси е в начално училище, вече сме я записали в „Хочкис“. А ти как я караш?
— Току-що станах съдружник — похвали се другият мъж.
— Не се изненадвам — отбеляза Флечър. — Все пак честито.
— Благодаря, но ти се обаждам за друго — да те питам дали си видял в „Ню Йорк Таймс“ дописката за оттеглянето на Бил Алегзандър.
Флечър усети как само от името го побиват тръпки.
— Не, не съм я видял — отвърна той и се пресегна през писалището, за да дръпне броя на вестника. — На коя страница?
— На седма, долу вдясно.
Той разлисти припряно вестника, докато не видя заглавието: „Известен адвокат излиза в пенсия“.
— Почакай малко да я прегледам. — Прочете я набързо и единственото, което каза, бе: — Тук има нещо гнило. Алегзандър беше като венчан за кантората, надали е навършил и шейсет.
— На петдесет и седем е — уточни Логан.
— Но по закон съдружниците са длъжни да излязат в пенсия едва след като навършат шейсет и пет години, а и тогава могат при желание да останат съветници, докато навършат седемдесет. Има нещо гнило, така да знаеш — повтори Флечър.
— Достатъчно е да поразровиш, и ще разбереш какво.
— И след като поразрови, какво откри? — полюбопитства другият мъж.
— Дупка.
— Дупка ли?
— Да, както личи, от сметка на клиент е изчезвала голяма сума и…
— Нямам време за Бил Алегзандър — прекъсна го Флечър, — но мен ако питаш, той не би взел и цент от сметка на клиент. Всъщност готов съм да заложа доброто си име.
— Съгласен съм. Вероятно ще ти бъде по-интересно да ти кажа, че в „Ню Йорк Таймс“ не са посочили името на другия съдружник, напуснал същия ден адвокатската кантора.
— Казвай, де.
— Това е не кой да е, а Ралф Елиот.
— И двамата са напуснали в един и същ ден! Не думай!
— Ами да.
— И каква причина е посочил Елиот? Едва ли и той е възнамерявал да излезе по-рано в пенсия.
— Не е посочил никаква причина. Жената, отговаряща в кантората за връзките с обществеността, била заявила, че Елиот го нямало и не можел да даде изявления.
— А добавила ли е нещо друго? — поинтересува се Флечър.
— Само, че той е младши съдружник, виж, пропуснала е да спомене, че освен това е и племенник на Алегзандър.
— И така, от сметката на клиент изчезва голяма сума и чичо Бил решава да си вдигне чукалата, за да не създава неприятности на кантората.
— Нещо такова — потвърди Логан.
Докато затваряше, Флечър усети, че дланите му са плувнали в пот.
Том нахълта като хала в кабинета на Нат.
— Видя ли в „Ню Йорк Таймс“ съобщението, че Бил Алегзандър е подал оставка?
— Да, името ми е познато, но не се сетих откъде.
— Точно в тази адвокатска кантора постъпи и Ралф Елиот, след като се дипломира в Станфордския университет.
— А, да — спомни си Нат и остави писалката, — и какво, станал ли е новият старши съдружник?
— Не, но именно той е другият съдружник, който е напуснал кантората. Джо Стайн ми каза, че от сметката на клиент били изчезнали половин милион долара и се наложило съдружниците да ги платят от собствения си джоб. Всички шушукат, че ги е задигнал Ралф Елиот.
— Но щом подозират Елиот, защо е напуснал старши съдружникът?
— Защото Елиот му е племенник и Алегзандър го е уредил с връзки да стане най-младият съдружник в историята на адвокатската кантора.
