— Някъде през август — отвърна той, — още не сме определили датата, да не би вие с Люк отново да сте решили да отскочите до Дисниланд, а Нат да бъде повикан запас.
— Не, Дисниланд вече е минало — отговори Су Лин. — Представяте ли си, Люк вече говори за Рим, Венеция и дори Арл, а Нат трябва да замине запас във Форт Бенинг чак през октомври.
— Защо точно Арл? — учуди се Том.
— Защото Ван Гог е рисувал там в края на живота си — напомни Джулия точно когато при тях в стаята влезе и Нат.
— Радвам се, че си тук, Джулия, Люк иска да се допита до теб по един нравствен въпрос.
— По нравствен въпрос ли? Пък аз си мислех, че децата започват да си задават такива въпроси чак когато навлязат в пубертета.
— Не, става дума за нещо много по-важно от секса, а аз не знам отговора.
— И какъв е въпросът?
— Възможно ли е да нарисуваш шедьовър, на който са изобразени Христос и Богородица, и да си убиец?
— Струва ми се, че католическата църква не се е вълнувала никога от това — отвърна жената. — Доста от най-хубавите картини на Караваджо още си висят във Ватикана. Все пак ще се кача да поговоря с Люк.
— Точно така, Караваджо. И не се заседявай там — провикна се Су Лин. — Имам да те питам куп неща.
— Том със сигурност може да ти даде повечето отговори — натърти Джулия.
— Не, искам да чуя твоята версия — настоя Су Лин, а гостенката се скри на горния етаж.
— Предупредил ли си я какво е намислил Ралф Елиот? — попита Нат.
— Да — отговори Том, — според нея не би трябвало да има проблеми. Откъде ще му хрумне на Елиот, че има две Джулии Къркбридж? Не забравяй, първата беше с нас само няколко дни и оттогава никой не я е виждал и чувал, докато Джулия е тук вече от близо две години, познават я всички.
— Да де, но чекът не е подписан от нея.
— Защо това трябва да ни притеснява? — попита другият мъж.
— Защото след като банката е изплатила трите милиона и шестстотинте хиляди долара, градският съвет е поискал чекът да му бъде върнат.
— Сигурно са го пъхнали в някоя папка, а дори и Елиот да се натъкне случайно на него, няма причини да се усъмни.
— Има, има. Той разсъждава като престъпник. Ние не мислим като него. — Нат замълча. — Но както и да е, стига сме се занимавали с Елиот. Я чакай да те питам, докато Джулия и Су Лин ги няма — да търся ли нов председател на управителния съвет, или Джулия е склонила да дойде да живее в Хартфорд и да мие съдове?
— Нито едното, нито другото — отговори приятелят му. — Тя реши да приеме предложението на онзи тип Тръмп — от доста години я убеждава двете фирми да се слеят.
— Поне добра цена ли й е предложил?
— Пък аз си мислех, че ще хапнем на спокойствие и ще полеем събитието…
— Кажи де, добра цена ли е взела? — повтори Нат.
— Петнайсет милиона в брой и още петнайсет милиона в акции на Тръмп.
— Браво на нея, добро съотношение е договорила — похвали я Нат, — а Тръмп явно смята, че строежът в Седър Уд крие големи възможности. Джулия възнамерява ли да открива фирма за недвижими имоти в Хартфорд?
— Не. Но нека тя ти каже какво е намислила — отвърна приятелят му точно когато Су Лин се върна от кухнята.
— Защо не поканим Джулия в управителния съвет? — предложи Нат. — Ще й възложим отдел „Недвижими имоти“. Така ще имам повечко време за другите неща в банката.
— Обмисляше този сценарий още преди половин година.
— Да не би да си й предложил директорско място, ако се омъжи за теб? — подсмихна се приятелят му.
— Да, точно това направих, но тя отказа и двете предложения. Е, сега вече я убедих да се оженим, ще оставя на теб да я уговориш да влезе в управителния съвет — струва ми се, че има други намерения.
37.
Флечър беше в Сената — слушаше изказване за субсидирания от държавата строеж на жилища и от време на време си преглеждаше бележките, защото след това щеше да говори той, когато заседанието беше прекъснато. В залата влезе униформен квестор, който подаде листче хартия на председателя — той го прочете веднъж, после и втори път, удари с чукчето и се изправи.
— Извинявайте, колеги, че прекъсвам заседанието, но въоръжен мъж е взел за заложници няколко деца в началното училище на Хартфорд. Налага се сенатор Давънпорт да си тръгне и при тези обстоятелства смятам за редно да отменя днешното заседание.
Флечър скочи като попарен и изхвърча от залата още преди председателят да е закрил заседанието. Хукна към кабинета си, като пътем се опитваше да измисли какво да прави. Училището се падаше насред квартала, в него учеше Луси, а Ани оглавяваше училищното настоятелство. Всички в законодателния орган на щата бяха под пара. Флечър с облекчение видя, че Сали е застанала на вратата на кабинета с бележник в ръка.
— Отложете всичките ми срещи за днес, обадете се на жена ми, предайте й, че ще я чакам в училището, и много ви моля, стойте на телефона.
Флечър грабна ключовете от колата и тръгна заедно с реката от хора към изхода. Докато излизаше от служебния паркинг, пред него изскочи полицейски автомобил. Той натисна газта до дупка и подкара след него към училището. Върволицата от коли ставаше все по-дълга и дълга: родителите отиваха да приберат децата си, някои вече бяха чули по радиоприемниците новината и се озъртаха трескаво, други тънеха в блажено неведение.
Флечър продължи да натиска газта и да кара само на няколко метра от полицейския автомобил отпред, който с мигащ буркан и надута сирена се стрелна в насрещното платно. Полицаят до шофьора нареди по високоговорителя автомобилът отзад да отбие, Флечър обаче не обърна внимание на ултиматума — знаеше, че ченгетата няма да спрат. След седем минути и двата автомобила забиха спирачки пред полицейските заграждения около училището, където неколцина изпаднали в истерия родители се опитваха да разберат какво става. Полицаят до шофьора изскочи от колата и се завтече към Флечър, който тъкмо затръшваше вратата. Извади пистолета и изкрещя:
— Ръцете върху покрива на автомобила!
Шофьорът на полицейския автомобил, който тичаше само на метър след колегата си, каза:
— Извинявайте, сенаторе, не видяхме, че сте вие. Флечър се втурна към загражденията.
— Къде е шефът ви?
— Направил е нещо като импровизиран щаб в кабинета на директора. Ще повикам някого да ви заведе, сенаторе.
— Няма нужда — спря го Флечър. — Знам пътя.
— Сенаторе… — подвикна полицаят, но вече беше късно, Флечър хукна по алеята към училището, без да подозира, че сградата е обкръжена от военни с оръжие, насочено в една посока. Изненада се, че още щом го видяха, насъбралите се побързаха да му сторят път. Странен начин да му напомнят, че е техен представител.
— Кой е пък тоя? — разкрещя се шефът на полицията Дон Кълвър, забелязал самотния силует, притичващ през двора.
— Сенатор Давънпорт — отвърна Алън Шепърд, директорът на училището, след като погледна през прозореца.
— Само той ми липсваше! — подметна полицаят.
След миг Флечър нахълта в кабинета. Дон Кълвър вдигна очи от бюрото и когато сенаторът спря пред
