него, се помъчи да прикрие изражението „само той ми липсваше“.
— Добър ден, сенаторе.
— Добър ден — отвърна позадъхан Флечър.
Шефът на полицията, възпълен, известен с това, че пуши пури, го изгледа мнително, въпреки това сенаторът открай време му се възхищаваше, задето не е буквоед. Кимна на Алън Шепърд и пак насочи вниманието си към полицейския началник.
— Казвайте какво става тук!
— В сградата е проникнал въоръжен мъж. Както личи, е влязъл посред бял ден през централния вход няколко минути преди края на часовете. — Полицаят се извърна към нахвърлян набързо план на първия етаж, прикрепен с лепенки за стената, и посочи квадратчето, върху което пишеше „КАБИНЕТ ПО РИСУВАНЕ“. — Не знаем да има причина да избере именно класната стая на госпожица Хъдсън, освен че това е първата врата, изпречила се пред очите му.
— Колко деца има вътре? — попита Флечър, след като насочи вниманието си отново към директора.
— Трийсет и едно и Луси не е сред тях — поясни той. Флечър се постара да не издава облекчението си.
— А въоръженият? Знаем ли нещо за него?
— Съвсем малко — рече шефът на полицията, — но от минута на минута научаваме все повече. Казва се Били Бейтс. Разбрахме, че преди около месец, малко след като са го уволнили като нощен пазач от „Пърлс“, жена му го е напуснала. Доста често са го хващали пиян на работа. През последните няколко седмици са го изхвърляли от няколко заведения, а ако се вярва на полицейския архив, дори веднъж е пренощувал в една от килиите ни.
— Добър ден, госпожо Давънпорт — поздрави директорът и стана от стола.
Флечър се обърна и видя жена си.
— Луси не е в кабинета на госпожица Хъдсън — бяха първите му думи.
— Знам, беше с мен — отвърна Ани. — Щом получих съобщението ти, я оставих при майка и веднага дойдох тук.
— Познавате ли госпожица Мери Хъдсън? — попита полицаят.
— Алън със сигурност ви е обяснил, че я познават всички, тя се е превърнала в легенда. Струва ми се, че работи най-отдавна в училището. — Директорът кимна. — В Хартфорд едва ли има семейство, което да не познава човек, учил при нея.
— Бихте ли ми я описали? — извърна се Дон Кълвър към Алън Шепърд.
— Прехвърлила е петдесетте, несемейна, спокойна, строга и уважавана.
— Пропуснахте нещо — намеси се Ани. — И много обичана.
— А каква според вас става, ако е подложена на напрежение?
— Знае ли човек как ще реагира всеки от нас, ако му се случи такова нещо! — възкликна директорът. — Но не се и съмнявам, че тя ще жертва и живота си за тези деца.
— Точно от това се опасявах — рече шефът на полицията, — работата ми е да се постарая да не й се налага да го прави. — Пурата му беше угаснала. — По мое нареждане стотина души са обкръжили самото училище, на покрива на съседната сграда се е качил снайперист, той докладва, че от време на време зървал Бейтс.
— Опитахте ли се да преговаряте? — попита Флечър.
— Да, в кабинета по рисуване има телефон и през няколко минути звъним, но Бейтс не вдига. Опитахме да разговаряме с него и по мегафон, ала той пак не отговаря.
— Не сте ли мислили да пратите някого в кабинета? — поинтересува се сенаторът точно когато телефонът върху бюрото на директора иззвъня.
Шефът на полицията натисна копчето върху конзолата.
— Кой е? — ревна той.
— Секретарката на господин Давънпорт, надявах се да…
— Кажете, Сали — намеси се Флечър, — какво има?
— От новините научих, че въоръженият похитител се казва Били Бейтс. Името ми се стори познато, оказа се, че имаме папка за него — идвал е два пъти при вас.
— В папката открихте ли нещо, което да ни помогне?
— Идвал е да настоява да затегнете контрола над оръжието. Беше много убеден и настойчив. Записали сте си: „Недостатъчни ограничения, продажба на оръжие на представители на малцинствата, документ за самоличност.“
— Помня го! — възкликна Флечър. — Умен, пълен с идеи, но необразован. Браво, Сали, добре сте се справили.
— Сигурен ли сте, че просто не е луд? — попита шефът на полицията.
— Изобщо не е луд — отвърна сенаторът. — Смислен, свенлив, дори срамежлив, оплакваше се най- вече, че никой не иска да го изслуша. Понякога такива хора стигат до крайности, ако всичко друго се е оказало безрезултатно. А това, че точно когато си е изгубил работата, жена му е взела децата и го е напуснала, вероятно го е извадило от равновесие.
— Значи трябва да го изкарам от класната стая — отсече Кълвър — точно както постъпиха с онзи перко, дето се заключи с всички чиновници в данъчната служба в Тенеси.
— Не, случаят не е същият — възрази Флечър, — онзи си беше освидетелстван психопат. Били Бейтс е самотник, който иска да привлече вниманието, такива като него често идват при мен.
— Е, моето внимание наистина го привлече! — възкликна полицейският шеф.
— Вероятно точно заради това е стигнал до такива крайности — натърти сенаторът. — Ще разрешите ли да опитам да поговоря с него?
Кълвър за пръв път извади пурата от устата си — ако можеха, подчинените му щяха да предупредят Флечър: това означава, че той мисли.
— Добре, но от вас искам само едно: да го накарате да вдигне телефона, после аз ще поема преговорите. Разбрахме ли се? — Флечър кимна. Полицейският началник се извърна към своя заместник и нареди: — Кажи им, Дейл, да не стрелят — ние със сенатора излизаме отвън. — После грабна мегафона и подкани: — Хайде, сенаторе! — Докато вървяха по коридора, Кълвър отсече: — Щом излезем от входната врата, не правете повече от две-три крачки и не забравяйте: думите, с които ще се обърнете към него, трябва да са пределно прости, единственото, което искам, е той да вдигне телефона.
Флечър кимна, а полицейският шеф отвори вратата. Сенаторът пристъпи напред, спря и вдигна мегафона.
— Били, тук е сенатор Давънпорт, идвали сте при мен два-три пъти. Трябва да поговорим. Бихте ли вдигнали телефона върху бюрото на госпожица Хъдсън?
— Повторете няколко пъти! — ревна полицейският началник.
— Били, тук е сенатор Давънпорт, вдигнете, ако обичате, телефона…
Към входната врата се втурна младичък полицай.
— Шефе, той вдигна телефона, щял да говори единствено със сенатора.
— Аз решавам с кого ще говори — тросна се Кълвър. — Никой няма да ми нарежда.
Той се скри зад вратата и почти на бегом се върна в директорския кабинет.
— Обажда се началникът на полицията Кълвър. Виж какво, Бейтс, ако си въобразяваш… — Другият мъж затвори. — Да го вземат мътните — изруга полицейският шеф точно когато Флечър също влезе в помещението. — Затвори ми, трябва да опитаме пак.
— Може би не се е шегувал, когато каза, че ще разговаря единствено с мен.
Кълвър отново извади пурата.
— Добре де, но щом го поуспокоите, ще ми дадете слушалката, нали?
Върнаха се в училищния двор и Флечър пак заговори по мегафона:
— Извинявайте, Били. Бихте ли вдигнали телефона, този път ще разговаряте с мен.
Придружи полицейския шеф обратно до кабинета на директора, похитителят вече се беше обадил.
— Сенаторът току-що се върна в кабинета — увери го Шепърд.
— Тук съм, Били. Разговаряте с Флечър Давънпорт.
— Няма да мръдна оттук, сенаторе, докато шефът на полицията не махне всички тези дула, насочени
