срещу мен. Предайте му да ги разкара, ако не иска на съвестта му да тежи смъртта на някое дете.
Флечър погледна Кълвър, който пак махна пурата и кимна.
— Той е съгласен — каза Флечър.
— Ще ви се обадя повторно, когато видя, че всички стрелци са се изнесли.
— Добре, де — склони полицейският началник. — Предайте да се изтеглят всички без снайпериста на северната кула. Изключено е Бейтс да го вижда.
— И после какво? — попита Флечър.
— После чакаме негодникът му с негодник да се обади отново.
Нат тъкмо отговаряше на въпрос за лихвения процент, когато секретарката Линда нахълта в заседателната зала.
Всички разбраха, че е спешно: никога дотогава тя не бе прекъсвала заседание на управителния съвет. Забелязал тревогата върху лицето й, Нат веднага млъкна.
— В началното училище на Хартфорд е проникнал въоръжен мъж… — Нат се вцепени от ужас. — Взел е за заложници децата, които са имали час при госпожица Хъдсън. — А Люк…
— Да, и той е там — потвърди секретарката. — И последният му час е рисуване при госпожица Хъдсън.
Нат стана от стола и с несигурна крачка се отправи към вратата. Останалите членове на управителния съвет мълчаха.
— Госпожа Картрайт вече е тръгнала към училището — добави Линда тъкмо преди Нат да излезе от помещението. — Помоли да ви предам, че ще ви чака там.
Той кимна и отвори вратата за подземния паркинг.
— Стойте на телефона — беше последната му молба към Линда, преди да се качи на колата.
Потегли към изхода на Мейн Стрийт и се поколеба само за миг, преди да завие наляво, вместо, както обикновено, надясно.
Телефонът иззвъня. Полицейският шеф натисна копчето върху конзолата и посочи Флечър.
— Там ли сте, сенаторе?
— Разбира се, че съм тук, Бил.
— Предайте на началника на полицията да пусне телевизионните екипи и репортерите зад загражденията, така ще се чувствам по-спокоен.
— Я чакай — подвикна Кълвър.
— Не, вие ще чакате — изкрещя в отговор Били. — Или ще видите първия труп. Пък после обяснявайте на репортерите, че се е случило само защото не сте ги пуснали зад загражденията.
Похитителят затвори.
— Изпълнете молбата му, господин Кълвър — настоя Флечър. — Както личи, Бейтс е решен да прави, да струва, но да бъде изслушан.
— Пуснете репортерите — разпореди се полицейският началник и кимна на един от заместниците си.
Сержантът веднага излезе от директорския кабинет, но трябваше да мине доста време, докато телефонът иззвъни наново. Флечър натисна копчето върху конзолата.
— Слушам ви, Били.
— Благодаря ви, господин Давънпорт, удържахте си на думата.
— Сега пък какво искаш? — ревна началникът на полицията.
— От вас — нищо, предпочитам и занапред да общувам със сенатора. Господин Давънпорт, елате при мен, само така има надежда да ме изслушат.
— Няма да го допусна — отсече Кълвър.
— Съмнявам се, че имате думата. Трябва да реши сенаторът, но ви оставям вие да се разберете. Ще звънна пак след две минути.
Бейтс затвори.
— Ще изпълня искането му — настоя Флечър. — Пък и според мен нямаме голям избор.
— Нямам власт да ви спра — примири се полицейският началник, — но може би госпожа Давънпорт ще ви обясни последиците.
— Не искам да ходиш там — намеси се Ани. — Винаги мислиш за доброто на другите, но куршумите не пробират.
— Как ли щеше да се чувстваш, ако и Луси беше сред децата, взети за заложници?
Тъкмо Ани да отговори, когато телефонът иззвъня отново.
— Тръгвате ли, сенаторе, или ви трябва труп, който да ви помогне да се решите?
— Не, не — възкликна Флечър. — Тръгвам.
Бейтс затвори.
— А сега ме чуйте внимателно — рече полицейският началник. — Мога да ви прикривам, докато сте отвън, но влезете ли в класната стая, трябва да се оправяте сам.
Флечър кимна, после притисна до себе си Ани и дълго я държа в обятията си.
Кълвър тръгна с него по коридора.
— През пет минути ще звъня в класната стая. Ако случайно имате възможност да говорите, ще ви обяснявам какво става тук. Попитам ли ви нещо, отговаряйте само с „да“ и „не“. Не издавайте пред Бейтс какво се опитвам да разбера.
— Флечър кимна. Щом стигнаха входната врата, Кълвър извади пурата от устата си. — Дайте си сакото, сенаторе. — Младежът го погледна изненадан. — Щом не криете пистолет, защо да оставяте у Бейтс впечатлението, че може би сте въоръжен? — Флечър се усмихна, а шефът на полицията отвори вратата и я държа, докато той излизаше. — Последния път сенаторе, не гласувах за вас, но ако днес се измъкнете жив, следващия път може и да помисля. Извинявайте — добави той, — имам доста шантаво чувство за хумор. Успех!
Флечър излезе в училищния двор и тръгна бавно по алеята към сградата с класните стаи. Вече не виждаше снайперисти, затова пък усещаше, че те са някъде наблизо. Не зърна и телевизионни екипи, но когато навлезе в светлината на прожекторите, долови напрегнатите приглушени разговори на репортерите. Алеята за класните стаи бе дълга най-много стотина метра. На него обаче му се стори, че върви под прежурящото слънце по опънато въже, разпростряло се на километър-два.
В другия край на двора изкачи четирите стъпала, влезе в тъмен празен коридор и зачака очите му да свикнат със здрача. Стигна вратата, на която с десет различни цвята пишеше „Г-ЦА ХЪДСЪН“, и почука тихо. Отвориха му веднага, сетне, след като Флечър влезе вътре, вратата се затвори с трясък. Той чу приглушени стонове, извърна се и видя, че децата са се сгушили на пода в ъгъла.
— Седнете там — нареди Бейтс, който изглеждаше не по-малко притеснен от самия сенатор.
Флечър успя криво-ляво да се смести на чина, пригоден за деветгодишни деца, в края на първата редица. Взря се в чорлавия мъж в мръсни, възголеми дънки. Едва ли беше на повече от четирийсет години, а над колана му бе увиснало шкембе, наподобяващо превтасало тесто. Флечър загледа как нападателят прекосява класната стая и застава зад госпожица Хъдсън, седнала зад катедрата в предната част на помещението. В дясната ръка Бейтс стискаше пистолет, а лявата сложи върху рамото на учителката.
— Какво става там? — подвикна той. — Какво е намислил шефът на полицията?
— Чака да му се обадя — отвърна тихо Флечър. — Ще звъни през пет минути. Притеснява се за децата. Успяхте Да убедите всички, че сте убиец.
— Не съм убиец — тросна се нападателят. — Знаете го.
— Може и да го знам — отвърна сенаторът, — но тях ще убедите, като пуснете децата.
— Пусна ли ги, никой няма да ме изслуша.
— Нали държите за заложник мен! — напомни младежът. — убиете ли дете, Били, всички ще ви помнят
