Загасих пламъчето и като седнах, се усмихнах на познатата ми восъчна пръчка.
Това бе първото истинско доказателство колко са нараснали моите магически способности през последната година. Помнех тази свещ от дългото ми чиракуване при майстор Гаркин. По него време тя беше моят архивраг. Тогава, дори и да фокусирах цялата си енергия, не успявах да я запаля. Ала днес…
Хвърлих поглед към фитила и той пак ме възнагради, блъввайки ново огнено езиче.
Духнах го и повторих упражнението, а увереността ми набъбна, понеже осъзнах с каква лекота мога сега да направя нещо, което някога съм смятал за невъзможно.
— Ще престанеш ли най-сетне с тези опити?
Подскочих от избухването на демона, като едва не катурнах свещта и не подпалих одеялото.
— Съжалявам, Аахз — рекох и бързешком угасих трепкащия фитил за последен път. — Аз просто…
— Дошъл си тук, за да те прослушват за дворцов магьосник — прекъсна ме той. — Не за градско коледно дърво!
Подвоумих се дали да не запитам какво всъщност е коледното дърво, но реших да не го правя. Аахз ми се видя необичайно раздразнителен и бях съвсем сигурен, че както и да формулирам своя въпрос, отговорът ще бъде хем язвителен, хем непродуктивен.
— Тъпата свещ само се пали и гасне — измърмори полу на себе си моят ментор. — Ще привлече вниманието на всички стражи наоколо.
— Пък аз си мислех, че се опитваме да направим точно това — изтъкнах ентусиазирано, обаче Аахз ми обърна гръб и се взря към двореца в светлината на ранното утро.
Не му се налагаше да се взира много надалеч, защото бяхме спрели на лагер насред пътя току пред главните порти на Родрик Пети.
Както казах, бях останал с впечатлението, че нарочно сме избрали туй място, за да привлечем погледите към наша милост.
Бяхме пропълзели дотук в мъртвилото на нощта, неуверено пробивайки си път между спящите постройки, скупчени около главния вход. Тъй като не искахме да палим огън, минахме с минимално разопаковане на багажа, но дори и в мрака бях разпознал свещта на Гаркин. Всичко това би следвало да има отношение към нещо, което люспестият нарече „драматично появяване“. Доколкото можех да преценя, подобно появяване означаваше, че не можем да сторим нищичко по лесния начин.
Външният ни вид бе също внимателно обмислен да прави впечатление с помощта на зарязаните от имповете дрехи и моите магии за трансформация.
Аахз го докарах в станалата вече традиционна премяна — на
И двамата с демона бяхме на мнение, че маскировката от типа Гаркин в случая не би била подходяща. Докато естественият ми вид беше прекалено незрял, Гаркиновият пък бе прекалено старчески. Тъй като можехме свободно да си подберем желания от нас образ, решихме да изпипаме един магьосник някъде между тридесет и пет, четиридесетгодишен: все още млад, без да е младеж, опитен, без да е стар, и могъщ, но все още учещ се.
За да постигна такова преобразяване, се наложи да се потрудя малко повече от обичайното, понеже нямах наум готов образ, който да поставя върху собствения си лик. Вместо това затворих очи и си представих как изглеждам нормално. После бавно изтрих своите черти, докато ми остана само едно празно лице, откъдето да започна. Е, сетне се залових на работа, а Аахз ме наблюдаваше съсредоточен и предлагаше идеи плюс корекции.
Първото, което пипнах, беше височината. Занагласях образа и накрая новата ми фигура се източи с глава и половина над моя същински дребен ръст. Следващото бе косата — смених ягодово русата си грива с по-зловещо черна, като същевременно направих тена си няколко степени по-тъмен.
Най-много грижи ни отвори лицето.
— Удължи мъничко брадичката — нареждаше Аахз. — Пусни си брада… не толкова голяма, глупако! Просто малко по-козешка… Така по̀ се ядва!… Сега смъкни бакенбардите… ха тъй, увеличи носа… стесни го… приготви веждите по-рунтави… не, остави ги, както си бяха, а вместо това вдълбай очите леко навътре… За да върви да говориш на всеуслушание, е нужно да промениш цвета на тези очи! Боядисай ги кафяви… така, я дай две смръщени бръчици по средата на челото… добре. Туй вече трябва да свърши работа.
Втренчих се във фигурата, която стоеше пред умствения ми взор, и се постарах да запечатам образа в паметта си. Беше впечатляващ, може би малко по-зловещ, отколкото бих го направил, ако зависеше само от мен, но експертът тук бе демонът и се налагаше да се доверявам на неговата преценка. Отворих клепачи.
— Страхотно, момче — просия Аахз. — Сега навлечи тази черна роба със златисточервения кант, дето остана от имповете, и ще се превърнеш в личност, подходяща да украсява всеки двор.
— Разкарайте се! Запречили сте пътя!
Грубата заповед върна мислите ми към настоящето.
Някакъв войник, ослепителен в кожената си броня, гневно приближаваше нашия бързо организиран стан, размахвайки една страховита наглед пика. Портите зад него бяха леко открехнати и оттам надничаха главите на неколцина други аскери, които любопитно ни наблюдаваха.
Тъй като светлината се бе позасилила, можах да разгледам стената по-добре. Не беше кой знае каква направа — я имаше десет стъпки височина, я не. Нещата си пасваха. От онова, което бяхме видели, откакто пресякохме границата, и кралството не представляваше кой знае какво.
— Вие глухи ли сте, бре? — ревна войникът, докато наближаваше към нас. — Казах да се разкарате!
Аахз се втурна напред и застана на пътя му.
— Скийв Великолепни пристигна — обяви моят наставник. — И той…
— Хич не ми пука кои сте! — изръмжа стражът. После, без да губи време, намести пиката между себе си и онзи, който се бе обърнал към негова милост. — Не можете…
И рязко млъкна, защото оръжието се отскубна от ръцете му и заплава хоризонтално във въздуха, така че застана като барикада помежду него и люспестия.
Това беше мое дело — най-обикновена проява на левитация. Въпреки планирания от нас гамбит усетих, че трябва да се намеся пряко в ставащото, преди нещата да излязат напълно от контрол.
— Аз съм Скийв! — прогърмях, извисявайки гласа си в резониращ бас. — А туй е моят помощник, когото се опитваш да заплашваш с твоето немощно оръжие. Ние сме дошли в отговор на една покана от Родрик Пети, крал на Посилтум!
— Точно така, колибарче! — ухили се злобно Аахз към войника. — Сега просто изтичкай като добро момче и съобщи, че вече сме тук… а?
Както споменах по-рано, всичко това бе обмислено да шашардиса обикновеното народонаселение. Явно обаче стражът не беше чел сценария и нито се отдръпна от ужас, нито се сви от страх. Ако нашето малко шоу въобще оказа някакъв ефект върху него, то той бе тъкмо противоположният.
— Магьосник, така ли? — подметна войникът подигравателно. — В подобен случай си има правилник. Заобиколете отзад, където са другите.
Това ни свари неподготвени. Добре де,
— Как тъй отзад? — начумери се Аахз. — Осмеляваш се да предложиш на магьосник от ранга на моя господар да иде на черния вход като обикновен слуга?
Войникът не помръдна и на сантиметър.
— Ако зависеше от мене, щях „да се осмеля да ви предложа“ далеч по-малко приятни работи. Но понеже не зависи, просто си изпълнявам заповедите. Ще трябва да заобиколите оттатък като всички други.
— Какво, други ли? — попитах предпазливо.
— Ами да — подхили се стражът. — Кралят поддържа цял един двор, за да се оправя с вас,
