Митично подвеждане

Главата на Хю рязко се изправи.

— Глийп служи добре на кралството в последната кампания — изтърси разгорещен той. — Справедливо е някой да се погрижи за неговите нужди — като ветеран.

Крясъците му обаче не заблудиха никого. Изобщо нямаше основания Злабрадва да се чувства отговорен за моя звяр. А дори и да се бе почувствал, за него би било лесно да заповяда на някои от своите войници да наглеждат любимеца ми, вместо да се заеме с това лично, както беше направил. Истината бе, че той харесваше Глийп.

Сякаш за да потвърди нашите подозрения, моят дракон започна да лудува край Хю, въртейки глава и опашка по начина, който знаех, че е запазен за партньорите по игра. Генералът стоически не му обръщаше внимание… което съвсем не е лесно.

Получи се малка пауза.

— Ъ-ъ-ъ… генерале? — наченах предпазливо.

— Да?

В мене се вторачиха чифт ледени очи, които сякаш ме предизвикваха да коментирам поведението на звяра.

— Що се отнася до по-раншния ни разговор — обясних набързо, — сигурен съм, че говоря и от името на останалите в отбора, когато казвам, че се чувстваме едновременно доволни и горди от възможността ти да бъдеш на наша страна в наближаващата военна игра.

— Благодаря, лорд магьоснико — поклони се той. — Вярвам, ще откриете, че вашето доверие в мен не е било неоправдано.

— Е, след като уредихме това — изкиска се Аахз, потривайки длани, — къде е големият дракон? Ще трябва да се поупражняваме.

— Спи — сви рамене Юлий.

— Спи? — повтори досущ ехо Аахз.

— Точно така. Влезе в обора и изяде повече от половината добитък там. Сега кърти като пън. Вероятно няма да се събуди поне в близките два месеца.

— О, два месеца! — простена навъсен менторът. — И какво ще правим тогава? Момчето трябва да има нещо, което ще язди в играта.

— Глийп! — каза моят любимец и се търкулна на земята в нозете ми.

Первектът се втренчи в мен.

— Той го рече, не аз — заявих невинно.

— Не мисля, че имаме голям избор, Аахз — изтъкна Гюс.

— Ако не си им свикнал, който и да е дракон ще ти се стори доста страшен — допълни Дружан.

— Добре, бе! Добре! — изкриви лице люспестият мъж и вдигна ръце в знак, че се предава. — Щом всички вие искате да рискувате, ще се съглася. Стига да не ме побърква с неговото непрекъснато…

— Глийп? — попита звярът и завъртя глава, за да види защо крещи Аахз.

— Значи сме готови да започнем упражненията? — вметнах бързо-бързо.

— Смятам, че по-готови от това няма да бъдем никога — изръмжа Аахз, гледайки кръвнишки дракона.

— Знам, че туй не е моя битка — намеси се Големия Юлий, — но какви стратегии сте разработили?

— Все още не сме — призна демонът от Перв, — ама ще измислим нещо.

— Може би ще успея да ви помогна. Навремето бях доста добър в тактиката на малките отряди. Ясно ли ви е какво имам предвид?

* * *

Следващите няколко седмици бяха интересни. Забележете, че не казвам „поучителни“, а само интересни. Освен дето се учехме да работим заедно като отбор, напредъкът на отделните членове на нашия екип не беше голям.

Разбира се, може да изтъкнете, че с тези същества, които имахме в тима си, няма какво толкоз да се напредва. Такова беше и тяхното мнение. Пък и не бе лесно да се спори с тях. Ако се изключи моя милост, физическото им състояние варираше от отлично до невероятно. И нещо повече, всички те бяха опитни ветерани от безброй битки и военни кампании. От онова, което бяхме видели у тупаните, всеки един в нашия отбор спокойно би могъл да се справи с петима от противниците ни — а взети заедно…

Може би точно това ме тревожеше: всички моментално решиха, че сме в състояние да спечелим като на шега. Зная, че туй тревожеше и големия Юлий.

— Момчета, вие сте прекалено самоуверени — мъмреше ни той, клатейки глава от яд. — В боя само силата не е достатъчна. Ясно ли ви е какво имам предвид?

— Ние имаме не само сила — прозина се Аахз. — Разполагаме със скорост, пъргавина, издръжливост и при наличието на Гюс — и с подкрепа от въздуха. Пък и наш Скийв крие няколко трика в ръкава си като магьосник.

— Забрави опитност — контрира Юлий. — От колко време ония играят тази игра? Вече петстотин години? Може и те да са разработили някой свой собствен трик…

С такива инатлийски спорове Големия Юлий ни караше да практикуваме допълнително чрез заплаха, придумване и ласкателства. За беда в центъра на преобладаващата част от тренировките бях аз.

Дори само да седиш върху гърба на Глийп беше достатъчно трудно. А да остана в седлото, докато хвърлям или ловя топка, се оказа почти невъзможно. Драконът не ме улесняваше с нищо. Той предпочиташе сам да преследва кълбото или да стои закован на място, чешейки се със задния крак, вместо да следва моите заповеди. Най-накрая се наложи да послъгвам, като се обърнах към магията, за да се задържа зад тила на това ездитно животно. Малко левитация плюс мъничко летене и изведнъж жокейските ми умения се подобриха стократно. Даже и да подозираше, че използвам нещо друго освен чувството си за равновесие, Аахз не обелваше дума.

Проблемът за овладяването и хвърлянето на топката бе решен с добавянето на тояга. Дружан изскубна една дебела фиданка, а генералът употреби своята вечно увиснала на колана му брадва, та да окастри клонките и корените й. Резултатът беше единайсетфутова сопа, с която можех или да ударя кълбото на земята, или да го размажа във въздуха, ако някой го метнеше или ритнеше нависоко. Сопата бе по-масивна, отколкото бих желал, но допълнителната тежест запращаше топката по-далеч всеки път, щом я цапнех. Естествено използвах малко магия, за да я насочвам, тъй че не се случваше често да пропускам и обикновено тя отиваше там, където аз исках.

От друга страна, Глийп отиваше, където на него му щукнеше. Макар моята тояга понякога да помагаше — както да го накарам да се движи, така и да въведа дребни промени в посоката на курса ми, — тоталният контрол все още ми се изплъзваше, когато най-после дойде денят на нашето заминаване.

Ние петимата (шестимата, ако се включва драконът) се събрахме в средата на тренировъчната ливада и си взехме сбогом с Юлий.

— Съжалявам, момчета, че не мога да тръгна с вас — заяви печално той, — но нали разбирате, както знаете, напоследък не съм толкова млад.

— Не се безпокой — махна с ръка Аахз, — скоро ще се върнем. Можеш да дойдеш, като празнуваме победата.

— Хайде пак — начумери се Големя Юлий. — Предупреждавам ви, не празнувайте преди битката. След петстотин години…

— Добре, господине — прекъсна го бързо Аахз. — Вече си ни го казвал. Сега по-хубаво да тръгваме, че ще изпуснем мача. Не ми се ще да загубим служебно.

С тези думи той хвърли един поглед да види дали всички сме на мястото си и задейства И-скачача.

Миг по-късно бяхме отново на Тупания.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА: