— Не се паникьосвай, момче — изръмжа моят ментор, оглеждайки противниците. — Това е дребно влошаване на положението, но ние можем да пригодим стратегията си.
— Какво ще кажете за стария гамбит „Разделяй и владей“? — предложи Злабрадва, като се присъедини към Аахз.
— Правилно — рече Гюс. — Те не са свикнали да играят тристранни мачове. Може би ще успеем да ги насъскаме едни срещу други.
— Няма да стане — заявих категорично.
— Не се настройвай толкова отрицателно бе, Скийв — отсече первектът. — Понякога старите номера са най-добри.
— Няма да стане, защото те
Бързо им съобщих онова, дето по-рано ми каза Грифин. Когато приключих, отборът неловко мълчеше.
— Е — въздъхна най-подир Аахз, — нещата биха могли да са и по-лоши.
— По кой начин? — запитах безцеремонно.
— Глийп?
Моят дракон току-що бе забелязал подробност, която ние, останалите, бяхме пропуснали. Двата отбора извеждаха на полето своите ездитни животни. За разлика от играчите те не бяха обозначени с цветовете на съответния тим… но пък и не беше необходимо. Просто нямаше как да бъдат сбъркани помежду си.
Вегаският звяр бе подобно на котка създание със злобно приплескана глава — дълго почти колкото Глийп, то се плъзгаше по земята с преливаща грация, която се разваляше само от неравния вървеж на прекалено големите му задни нозе. Макар в момента движенията му да бяха бавни и лениви, то изглеждаше като нещо, което може да хукне със зашеметяваща скорост, щом пожелае. Освен това изглеждаше много, много пъргаво. Бях сигурен, че туй чудо е способно да те завре в някой ъгъл като… ами като котка.
Ездитният звяр на Та-хоу бе също тъй забележителен, но доста по-труден за описване. Приличаше на малко, облечено в броня хълмче, чийто връх се издигаше на осем фута над земята. Бих го взел за прекомерно израсло насекомо, ала то имаше повече от шест крака. Всъщност притежаваше стотици крака, които виждахме, щом се раздвижеше, а го правеше сякаш с еднаква лекота във всяка посока. Спреше ли на място, бронята му се спускаше додолу, като същевременно скриваше и пазеше тънките му крайничета. Не можах да разбера къде са му очите, обаче забелязах, че нито веднъж не се блъсна в нищо… поне по случайност.
— Глийп?
Моят любимец бе извъртял глава, за да ме погледне. Ако беше разчитал на обяснение или нареждания, не му излезе късметът. Нямах и най-мъглявата идея как да се разправям със странните създания. Вместо това погалих мустаците му — както се надявах — успокояващо. Макар че не исках да призная пред своите съотборници, но увереността ми за този мач ставаше все по-малка и по-малка… а тя поначало не бе кой знае каква.
— Не се вторачвайте веднага — промълви Гюс, — обаче аз забелязах Танда.
— Къде? — запита Дружан и тутакси изви шия натам, където сочеше гаргойлът.
Естествено бях видял Танда по-рано и бях забравил да я покажа на останалите. Почувствах се възглупаво, но това не беше нищо ново. Дано прикрия смущението си, се облещих заедно с другите към плуващата във въздуха фигура на девойката.
Куигли разбра, че гледаме към него, и започна нервно да се пипка. Явно не бе достатъчно уверен в новооткритите си сили, та се усещаше наистина неудобно под груповото ни любопитство. Чувството му за неудобство повлия на магията му… или поне на левитацията. Тялото на Тананда взе така да се гмурка надолу и да се люшка, че аз се уплаших да не би той да я изтърве на глава.
— Ако тоя магьосник е единственото ни препятствие — реагира Гюс, — мисля, че можем просто да се плъзнем нататък и да си я приберем.
— Не можем — отряза Аахз, клатейки масивния си врат. — Нашият юнак обеща да не прави нищо, което да постави онзи на магьосник в лошо положение.
— Това важи за вас двамата — опъна се гаргойлът, — обаче Дружан и аз нищичко не сме обещавали, понеже…
— Виж какво, Гюс — прекъсна го Дружан, — няма начин да тръгнем срещу думата на Скийв. Не бива да го измамутим.
— Може и да си прав — изръмжа каменният мъж. — Чисто и просто си помислих, че ще е по-лесно, отколкото да ни строшат главите, като играем тая тъпа игра.
Тук бях съгласен с Гюс. Фактически бях щастлив да открия нещо, с което да мога да се съглася. Доводът на трола за мамутите нямаше никакъв смисъл.
— Струва ми се, лорд магьоснико — избоботи Хю Злабрадва, — че обещанието, дето си дал, не е било най-мъдрия обет.
— Айде бе — сопна се Аахз, като се обърна към него. — Ти генерале, разбира се, говориш въз основа на дългия си опит в общуването с демони.
— Ами-и… всъщност…
— Тогава ти предлагам да си държиш езика зад зъбите, що се отнася до мъдростта и способностите на Скийв. Не забравяй, че той е твоят билет за връщане оттук. Без негова милост доста ще има да си походиш до вкъщи.
Отървал се с малко, Злабрадва се оттегли физически и вербално.
— Благодаря, Аахз.
— Трай, момче — изръмжа менторът. — Хю е прав. Постъпката ти беше глупава.
— Но ти каза…
— Смятай, че е рефлекторно — махна с ръка люспестия. Човек трябва да заслужи правото да критикува моя чирак… а този представител на бунашката военна мисъл не отговаря на условията.
— Е, ами-и-и… все пак благодаря — завърших непохватно.
— Няма защо.
— Хей, Аахз — обади се Дружан. — Хайде да вдигнем тоя… Трофея де, от центъра на игрището и да го оставим нейде на сигурно място.
— Къде например? — сряза го моят учител. — Ние сме единствените на стадиона, на които се доверявам.
— Какво ще кажеш за нашата врата? — предложи Гюс и посочи широката мрежа в съответния участък от триъгълника.
— Звучи добре — съгласи се Аахз. — Момче, след секунда ще се върна.
Бях толкова привикнал към лудницата на тупанския стадион, че почти не я забелязвах. Когато обаче съотборниците ми се захванаха да местят Трофея, хорът от дюдюкания и подвиквания, който избухна, насмалко да ме оглуши. Моите колеги отвърнаха с подходящ апломб, размахвайки юмруци и правейки гримаси към ония, дето ги освиркваха. Това ужасно се хареса на тълпата. Ако им се беше харесало още мъничко повече, щяха да нахлуят долу на игрището и да ни линчуват.
Тъкмо се канех да подметна на своите другари да престанат да дразнят сборището и генерал Злабрадва ми даде знак да си поговорим.
— Лорд магьоснико — започна той внимателно, — надявам се да разбираш, че с предишния си коментар не съм искал да те обидя. Чувствам, че съм леко на нокти. Никога не съм водил война пред публика.
— Забрави я, Хю — успокоих го аз. — Ти беше прав. Като погледна назад, виждам, че обещанието бе
— Благодаря ти… Скийв — кимна генералът. — Всъщност аз разчитах да споделя насаме с теб един личен въпрос.
— Готово — повдигнах рамене. — За какво?
— Би ли могъл да ми съобщиш нещичко повече за това
— Чудесно създание? — удивих се аз. — Кое чудесно създание?
