— Наистина ли? — проточих, повдигайки вежда. — И защо е тази внезапна смяна на влечението, да не говорим за предаността?
— Наречи го, че притежавам вродено чувство за честна игра — изкриви лицето си в гримаса Грифин. — Не ми харесва онова, което възнамеряват да направят с вас. Макар да участва и старият ми тим, пак не ми харесва.
— А какво възнамеряват да направят с нас? — пожелах да узная аз, като отведнъж застанах нащрек.
— Точно за това трябва да те предупредя — обясни той. — Двата отбора са се срещнали преди този мач. Решили, че колкото и да се мразят едни други, никой не иска да види как Трофеят ще отиде у някаква тайфа чужденци.
— То си е съвсем естествено — кимнах. — Но какво…
— Не ме разбра! — прекъсна ме бързо младокът. — Те смятат да играят заедно срещу вас! Обявили са примирие помежду си, докато не ви изхвърлят от терена. Щом мачът започне, ще се окажете срещу два отбора, които действат съвместно против вашия!
— Момче! Върни се при нас! — мощният рев на Аахз ми напомни, че в момента тече и друга конференция.
— Ще трябва да вървя, Грифин. Благодаря за предупреждението.
— Желая ви късмет! Мисля, че ще ви е нужен.
Върнах се тичешком на игрището, за да открия, че групата ме чака с изписано върху лицата им нетърпение.
— Те искат да видят Трофея — информира ме с намигане люспестия.
— В съответствие с първоначалната ни уговорка — добави надуто делегатът от Та-хоу. — Той би следвало да е тук, та да бъде връчен на отбора победител.
— Той
— Моля? — примигна Сивобрадия и се огледа наоколо.
— Момче, покажи му — захили се моят ментор.
— Добре, нека всички да се дръпнат назад.
Беше много по-трудно статуята да се извади с магия, отколкото с физическа работа. Трябваше обаче да се съглася с Аахз, че този начин е далеч по-драматичен.
Като напрегнах своите способности за левитация до краен предел, аз се хванах за задачата. От центъра на игрището бе вдигнат огромен чим и оставен настрани. Сетне беше изгребана показалата се кал и най- накрая Трофеят изникна пред погледите. Оставих го да виси във въздуха, докато нахвърлях обратно калта и сложих на място чима, после го пуснах величествено на земята в целия му великолепен грозен разкош.
Тълпата ревна одобрително, макар да не бях сигурен дали заради моята магия, или пък заради самия Трофей.
— Много добре! — възкликна на свой ред Аахз и леко ме потупа по гърба.
— Глийп — каза любимият ми дракон, като добави слизестия си език към поздравленията.
— Доста хитро — призна Сивобрадия. — Изобщо не си помислихме да го търсим тук. Само че не е ли малко зле за игрището?
— То и бездруго ще бъде разорано този следобед — сви рамене моят учител. — Впрочем кога започва играта?
Сякаш в отговор на въпроса му по трибуните настъпи същинска лудница. Дотогава смятах, че стадионът няма как да стане по-шумен, но сегашното бе като плътна стена от звук, която ни притискаше от всички страни.
Причината за тая всеобща радост се видя незабавно. Две редици фигури се появиха от тунела в далечния край на стадиона и затичаха по игрището.
Синьо-жълтите туники на едната колона рязко контрастираха спрямо алено-белите екипи на другата, ала вършеха чудесна работа да ги различават като наши противници. Това обаче не беше най-интересната им черта.
Тахойският отбор носеше шлемове с високи остри шипове отгоре, докато техните съперници от Вегас имаха от двете страни на шлемовете си дълги извити рога, които им придаваха животински вид. И което бе още по-забележително: всички играчи бяха едри. По-едри от всеки тупан, дето аз бях срещал до момента. Почти толкова едри, колкото Дружан, само че по-мускулести и с такива къси вратове, че главите им сякаш излизаха направо от раменете.
Както казах по-рано, броя съвсем добре до пет, а
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА:
Животът е пълен с малки изненади!
Както ми е обичаят в кризисни моменти, аз се обърнах за напътствия към моя зелен ментор. На свой ред Аахз реагира с хладнокръвното си здравомислие, което бях свикнал да очаквам.
Той спипа тахойския делегат за предницата на туниката и го повдигна, докато краката му се заклатушкаха във въздуха.
— Какво е това?! — запита го, оголвайки зъби.
— Глаа… саклхх… — отвърна онзи.
— Ъ-ъ… Аахз? — намесих се. — Може бе ще говори по-разбираемо, ако има как да диша.
— Ох! Вярно — призна наставникът ми и смъкна Сивобрадия надолу, докато той пак застана върху нозете си. — Чудесно. Обяснявай!
— Кк… какво да обяснявам? — запъна говорителят, озадачен не на шега. — Вие виждате отборите от нашите съответни градове. Можете да ги отличите по техните шлемове и…
— Не на мен тия! — прогърмя Аахз. — Това не са тупани. Тупаните са или кльощави, или тлъсти.
— А-а-а! Разбирам — рече Сивобрадия, който бе започнал да схваща ситуацията. — Опасявам се, че си бил подведен. Не всички хора от Тупания си приличат един на друг. Някои са фенове, а някои са играчи — атлети. Феновете са така… малко не във форма, но това следва да се очаква. Става дума за работници, които поддържат градовете и фермите. Играчите са нещо различно. Те не правят нищо, освен да тренират и тъй нататък. С поколенията тези люде са израсли забележимо по-едри от общата популация на феновете.
— Забележимо по-едри ли? — намръщи се Аахз и изгледа с кръвясали очи игрището. — Че те приличат на друг вид.
— Виждал съм подобни неща в инакви измерения — вметна Гюс, — ама никога чак до такава степен.
— Е, Големия Юлий ни предупреди за прекалената ни самоувереност — въздъхна тролът.
— Какво, какво? — примигна Сивобрадия.
— Търси бой — заяви Дружан, като отново влезе в ролята си. — Хрупан обича бой.
— Уф — изпъшка говорителят. — Твърде добре. Ако няма нищо друго, аз просто…
— Не тъй бързо — прекъснах го. — Искам да знам защо състезателите са толкова много. Нали тази игра се играе от отбори с по пет човека?
— Така е — кимна Сивобрадия. — Допълнителните хора са резерви… нали разбираш, на мястото на ония, които по време на мача бъдат контузени или убити.
— Убити? — преглътнах аз.
— Както вече казах — обади се делегатът и си тръгна, — възхищавам се на вашата увереност да докарате само петима играчи.
— Убити — повторих и отчаяно се обърнах към Аахз.
