Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— Предлагам да прекратим този цирк! — не се стърпя Хари Селдън. — Те са се наговорили!

Хък повдигна рамене, но прокурорът не скри любопитството си:

— Задръж малко, Хари! Ако схващам логиката, следващият въпрос е последен и ще чуем заключението.

Селдън закрачи по-бързо из тясното пространство, оставено му от дракона, като внимаваше да не се приближава много-много до холографния изрод. Церберина само въртеше трите си глави като пумпали, като не забравяше да гали лапата на Трифончо и от време на време дори окуражително я близваше.

Най-сетне тягостната тишина беше нарушена.

Машината (с гласа на лъвицата): Черното бяло ли е, мило драконче?

Драконът (гордо): Зависи с какви очи го гледаш!

Машината (дрезгаво, с гласа на информаторката от аерогарата): Безнадежден случай. Не признава никакви авторитети. Разкъсва се от вътрешни противоречия. Бунтар, страхлив като заек, но и пресметлив като лихвар. Предстоят му велики дела, които ще извърши по неволя. Мрази се, че е носител на доброто начало. Мечтае да бъде гангстер или поне корумпирано ченге.

Присъстващите бяха избутани до стените, защото драконът така се наду, че едвам го измъкнаха през вратата. Селдън се пъхна в машината си да види дали всичко е наред след онази тупурдия, предизвикана от вътрешната борба на раздвоеното й съзнание. Забави се доста и излезе със стъклен поглед, като клатеше заканително глава.

Наложи се да му донесат транквилант. Нервите му не бяха издържали. Хък обеща, че всичко вече ще продължи по вода, без всякакви изненади. И наистина след малко мирно и тихо се проведе следния разговор между лъвицата и стария шаман:

Машината (вежливо): Бихте ли ни казали вашето име, уважаеми господине?

Пакеекее: (любезно): Пакеекее, син на Пакеекее и внук на Пакеекее.

Машината (учтиво): А бихте ли ни осведомили какво е вашето занятие, господин Пакеекее?

Пакеекее (благо): Имам честта да бъда избран от моя народ за таоа.

Машината (любопитно, но възпитано): Колко прави две и две, уважаеми Таоа?

Пакеекее (отзивчиво): Четири.

Машината (все така любознателно и някак нежно): Винаги ли?

Пакеекее (услужливо): В материалната вселена — да.

Машината (ласкаво): А в Нищото?

Пакеекее (щедро): Колкото си пожелаеш.

Машината (благоразположено): А черното бяло ли е, уважаеми Таоа?

Пакеекее (радушно): И да, и не. Черното никога не може да стане истински бяло, но вечно се стреми към това. А стремежът е същината на всички неща.

Машината (мило): Този мъдрец е баща на един от присъстващите, чичо — на другия и се е преродил в третия.

14. Резерватът на таласъмите

— Виж какво, мой човек! Не си ме питал само каква марка беше майчиното ми мляко! Стига вече! Край! — изпъшка Таласъма. — Чувствам се като изцеден лимон и си искам отплатата. Да знаеш, повече няма да ти отговоря на нито един въпрос, докато не ме научиш как да си намеря истински приятел!

— Че ти вече си намери! Какво искаш повече — засмя се Хък.

— Моля?! — втрещи се летящата метла.

— На мнозина по задължение съм им наливал ум в главата, но признавам, че по-схватлива кофа от теб досега не беше ми се падала. Не само че в мое лице ти мигновено спечели голям приятел, Таласъме, но и още в първия ни разговор на отвлечени теми употреби вълшебната думичка „моля“. Голяма работа си да знаеш и се гордея, че имам такъв приятел!

— Искаш да кажеш, че аз съм ттти… че ти си ми истински приятел и си готов да влезеш в огъня заради мене? — невярващо попита метлата, като само веднъж се запъна.

— Да.

— И не ме будалкаш? — опули се Таласъма.

— Не.

— Готов ли си да се закълнеш?

— В каквото поискаш. В майка ми… В баща ми… Деца още нямам — прокрадна се съжаление в гласа на Хък.

— Не ща да се криеш зад гърба на родителите си. Откъде да знам дали не са някои стари мошеници като моите. Ще се закълнеш ли пред феята, при която ще те заведа? — измери го изпитателно с очи Таласъма.

— Нямаш проблеми.

— Да вървим тогава да видим що за приятел си.

— Голям Тома Неверни се извъди, ей!

Хък и летящата метла се провряха обратно през киселия трън и навлязоха в най-сумрачната и гъста част на вековната дъбрава. Тук даже парцаливите облаци не смогваха да надничат иззад пищните корони на дърветата. Въздухът беше тежък и влажен, като пресован талаш. Жуженето на комарите и размекната почва под краката на Хък подсказаха, че наблизо има блато. Ама на метлата хич не й пукаше, защото летеше на цяла педя над гнилоча.

Първо обаче стигнаха до поток, лъкатушещ край голямо криво дърво. Горкото, толкова бе изкорубено, че на Хък чак му дожаля за него. Въпреки протестите на Таласъма той пропиля няколко секунди да се освежи в потока. Когато надигна глава, му се стори, че гърбушкото е поизточил снага. Дали пък Резерватът на таласъмите не се намираше в прословутите Омагьосани земи? Хък предпазливо се огледа. Не подушваше никаква непосредствена опасност, но природата някак много лесно откликваше на скритите му помисли.

След още половин час бродене из шубраците и калта най-сетне излязоха на открито и се озоваха край самото блато. Нямаше голяма полза, че небето се показа, защото беше толкова черно, че дори четирикраката врана, дето пиеше кафе в пикиращото над главите им ято гарвани, едва се открояваше на фона му. Добре че все пак всички пърхаха с криле, та човек можеше да ги чуе и да си предпази очите.

В средата на блатото сред гигантска черна локва се издигаше на кокили паянтова, дървена къщурка, килната на една страна досущ като кулата в Пиза, само дето беше доста по-схлупена. Към нея се виеше като змия тясна пътечка, обрасла с острица, подобно на пъртина в черен сняг.

— Къде ме водиш, Тома Неверни? — полюбопитства Хък.

— Не дрънкай много, ами се дръж за мен, мой човек, да не се наложи да те измъквам от блатото, че нещо тежичък ми се виждаш — тросна се Таласъма, явно обзет изцяло от идеята да разобличи лъжите на новия си приятел.

Хък само два пъти се подхлъзна преди криво-ляво да извърви пътя до храма на своето покаяние. Първия път залитна, щом си помисли, че, стиснал летящата метла за дръжката, прилича на Мойсей, извеждащ народа си от Египет през брода на Червено море. А втория път стъпи на криво, когато му хрумна, че вече четирийсета година броди из зноя на Синайската пустиня с тояга в ръка. Изглежда пейзажът подклаждаше черните му мисли или пък някой го подлагаше на изпитание от разстояние. Той тръсна глава, стегна се и реши повече да не мисли, пък каквото ще да става.

Знае се, че феите биват добри и лоши, но на Хък все му се падаха най-_злите_. Пред прага на схлупената къщурка ги посрещна лично Баба Яга. Поне на Хък му мина през ума, че трябва да е Баба Яга, защото пилоните, над които се издигаше дома й, наподобяваха кокоши крака. Наистина стоборът от човешки кости с набучени черепи никакъв не се виждаше, но може би нездравословната влага в блатото го бе прояла и той се бе срутил с времето. Затова пък за мандало на вратата служеше крив клон с формата на човешки крак, разнебитената ключалка страшно напомняше на зинала паст с остри зъби, а възголемичката дръжка на бравата доста приличаше на човешка ръка, отрязана от лакътя.

— Таласъме, кого ми водиш пак?! — кресна старицата с девически глас, като пристъпи към тях.