— Сюзън, обажда се Ри…
— Ричард! Къде си?! За Бога, къде си?! Добре ли си?!
— Не й казвай къде си — намеси се Дърк.
— Сюзън, какво става?
— Ти не…
— Някой ми каза, че Гордън нещо е пострадал, но…
— Пострадал? Той е мъртъв, Ричард, бил е убит…
— Затвори — намеси се Дърк.
— Сюзън, чуй ме. Аз…
— Затвори! — повтори Дърк, наведе се напред и натисна вилката. — Полицията вероятно ще проследи откъде се обаждаш — обясни той. Взе му слушалката и отново я пусна в кошчето за боклук.
— Но аз трябва да отида в полицията! — Възкликна Ричард.
— Да ходиш в полицията?!
— А какво друго да направя? Трябва да отида в полицията и да им кажа, че не съм аз.
— Да им кажеш, че не си ти?! — облещи се невярващо Дърк. — Е, в такъв случаи очаквам, че това сигурно ще оправи работата. Жалко, че доктор Крипън12 не се е сетил за това. Щеше да му спести маса неприятности.
— Да, но той е бил виновен!
— Да, така излиза. А в момента излиза, че ти си виновен.
— Но аз не съм го направил, за Бога!
— Говориш на човек, който е лежал в затвора заради нещо, което не е направил, спомняш ли си? Казах ти, че съвпаденията са нещо странно и опасно. Повярвай ми, много по-добре е да си намериш желязно доказателство, че си невинен, отколкото да крееш в някоя килия и да се надяваш на полицията да го намери — а тя и без това те смята за виновен.
— Нещо ми се губи мисълта. — Ричард притискаше челото си с длан. — Само млъкни за миг и ме остави да си помисля…
— Ако мога да…
— Остави ме да помисля!
Дърк сви рамене и отново насочи вниманието си към цигарата, която явно му създаваше притеснения.
— Не става — обади се след малко Ричард и разтърси глава. — Умът ми не го побира. Все едно да се опитваш да решаваш задачи по тригонометрия, докато някой те рита в главата. Добре, кажи ми според тебе какво трябва да правя.
— Хипноза.
— К’во?!
— При тези обстоятелства едва ли е изненада, че не можеш да си събереш мислите. Както и да е, от жизненоважно значение е някой да успее да ти ги събере. И за двама ни би било много по-просто, ако ми позволиш да те хипнотизирам. Имам силни подозрения, че главата ти е наблъскана с големи дози информация, която не би могла да излезе наяве, докато я тръскаш така — а може и изобщо да не излезе наяве, защото не разбираш колко е важна тази информация. С твое позволение бихме могли набързо да приключим с тази работа.
— Е, това решава нещата — отвърна Ричард. — Отивам в полицията.
— Чудесно. — Дърк се облегна назад и разпери длани върху бюрото. — Желая ти късмет. Може би ще бъдеш така любезен, като излезеш, да помолиш секретарката ми да ми купи кибрит.
— Нямаш секретарка — отвърна Ричард и си тръгна.
Няколко секунди Дърк седя замислено; направи храбър, ала напразен опит да набута в кошчето празната — за жалост — кутия от пицата, а после потърси в шкафа метроном.
Ричард примигна срещу светлината на деня. Застана на горното стъпало, като леко се олюляваше, и се втурна надолу към улицата със странна танцуваща походка. В нея се отразяваше вихреният танц на мозъка му. От една страна, просто не можеше да повярва, че доказателствата няма да покажат съвсем ясно, че той не би могъл да извърши убийството; от друга страна, налагаше се да признае, че всичко това изглеждаше забележително странно.
Откри, че му е невъзможно да разсъждава за всичко това ясно или рационално. Мисълта, че Гордън е бил убит, постоянно избухваше в мозъка му и хвърляше всички останали мисли в пълно безредие и развала.
За миг му хрумна, че който и да го беше направил, явно е бил много бърз в стрелбата — щом беше успял да натисне спусъка, преди да го залеят презглава вълните на чувството за вина; но мигом съжали за тази си мисъл. Всъщност чувстваше се донякъде отвратен от общото качество на мислите, които изникваха в ума му. Виждаха му се неуместни, недостойни и бяха свързани най-вече с това, как убийството ще се отрази на проектите му в компанията.
Той се огледа навътре, в себе си — търсеше дълбока мъка или съжаление. Осъзна, че сигурно ги имаше някъде там, ала бяха стаени зад огромната стена на шока.
Върна се отново до „Айлингтън грийн“, без да забележи колко дълго е вървял. Внезапната гледка на полицейската кола, паркирана пред дома му, го тресна като чук; той се олюля на пети и се втренчи с яростна съсредоточеност в менюто, изложено на витрината на един гръцки ресторант.
„Долмади“ — неистово си помисли той.
„Сувлаки“ — помисли си той.
„Пикантна гръцка наденичка“ — мина трескаво през ума му.
Опита се да пресъздаде сцената в ума си, без да се обръща. Един полицай оглеждаше улицата. Доколкото си спомняше от бързия поглед, който беше хвърлил, на Ричард му се струваше, че страничната врата — тя водеше към апартамента му — беше отворена.
Полицаите бяха в дома му! В дома му! Фасул плакия! Засищащо ястие от бобови зърна, сготвени в доматен и зеленчуков сос!
Опита се да извърти очи встрани и да погледне през рамо. Полицаят го гледаше. Мигом врътна обратно очи към менюто и се опита да изпълни мислите си с фино смляно месо, смесено с картофи, трохи от хляб, кромид лук и подправки, оформено на малки топченца и изпържено. Полицаят сигурно го беше познал и тъкмо в този миг сигурно търчеше към него през улицата, за да го сграбчи и да го натика в „Черната Мария“, както бяха постъпили с Дърк в Кеймбридж преди много, много години.
Изпъчи рамене, но никаква ръка не го сграбчи. Отново хвърли кос поглед, но полицаят най-разсеяно си зяпаше в съвсем друга посока. Дръвник.
Съвсем ясно му беше, че не се държи като човек, който ей сега ще отиде и ще се предаде в полицията.
Ами какво да прави тогава?
Като се опитваше да върви спокойно, той неловко и вдървено се дръпна от витрината, закрачи напрегнато по улицата и след като измина няколко метра, се шмугна обратно в „Кемдън пасидж“. Вървеше бързо и дишаше тежко. Къде би могъл да отиде? При Сюзън? Не, полицията сигурно беше завардила къщата й. В офиса на „Уей“ на „Примроуз хил“? Не — поради същата причина. Какво, по дяволите — нададе той беззвучен вик, — можеше да направи сега, когато внезапно се беше превърнал в беглец?
Настоя пред себе си, както бе настоял и пред Дърк, че не трябва да бяга от полицията. Полицията, каза си той, помага на невинните и ги пази — така го бяха учили като малък. При тази мисъл побягна на мига и едва не връхлетя върху гордия нов собственик на един грозен лампион от времето на Едуард.
— Извинете — каза той. — Извинете.
Толкова се беше смаял, че някой е пожелал да притежава подобно нещо, че забави хода си до бодра крачка. Озърташе се трескаво, като подгонен. Така познатите витрини, пълни със стар излъскан месинг, старо излъскано дърво и картинки с японски риби, изведнъж бяха започнали да му се струват заплашителни и агресивни.
Кой би могъл да иска да убие Гордън? Щом зави по „Чарлтън плейс“, тази мисъл се стовари върху му като парен чук. Всичко, което му беше хрумнало досега, беше следното: не е той. Но кой беше?
