Формите, които ние смятаме за случайни, всъщност са продукт на сложни подвижни мрежи от числа, които се подчиняват на прости правила. Самата дума «природен», за която ние приемаме, че означава «неподреден», всъщност описва форми и процеси, които ни се виждат толкова неизмеримо сложни, че не можем съзнателно да наблюдаваме простите природни закони в действие.
Всички тези форми и процеси могат да бъдат описани чрез числа.“
Странно, тази идея сега се виждаше на Майкъл къде-къде по-малко противна, отколкото при първото повърхностно четене.
Продължаваше да чете все по-съсредоточено:
„Знаем обаче, че съзнанието е способно да разбере всички тези неща в цялата им сложност и в цялата им простота. Една топка, летяща във въздуха, отговаря на силата и посоката, в която е хвърлена, на гравитационното въздействие, на триенето във въздуха, за преодоляването на което трябва да изразходи енергията си, на турбулентността на въздуха по повърхността й и на честотата и посоката на въртенето на топката.
И все пак човек, който би срещнал големи трудности при опита да сметне колко е три по четири по пет, едва ли би имал проблеми с това, да извърши диференциалните изчисления и целия куп свързани с тях пресмятания с такава смайваща бързина, че да успее да хване топката!
Хората, които наричат това «инстинкт», просто дават име на явлението, но не обясняват нищо.
Според мене най-близкото, до което хората са стигнали като израз на нашето разбиране за тези сложни природни съвкупности — това е музиката. Тя е най-абстрактното от изкуствата — тя няма друга цел или предназначение, освен да бъде самата себе си.
Всеки отделен аспект на едно музикално произведение би могъл да се представи чрез числа. От организацията на движението в цяла симфония до образците на тона и ритъма, които съставят мелодии и хармонии, динамиката, която оформя изпълнението, та чак до тембъра на самите ноти, техните обертонове, начинът, по който се променят във времетраенето си, накратко — всички елементи на шума, които отличават звука на пиколото от звука на барабана. Всички тези неща могат да се изразят чрез поредици и степенуване на числа.
А според собствения ми опит, колкото по-тесни връзки съществуват между поредиците от числа на различни равнища на йерархията, макар и тези връзки да са сложни и неуловими, толкова по- удовлетворителна и, да кажем, цялостна изглежда музиката.
Всъщност, колкото по-неуловими и сложни са тези връзки и колкото по-далече отвъд границите на съзнанието се намират те, толкова повече инстинктивната част на вашето съзнание — имам предвид онази част, която може да прави различни изчисления с такава смайваща бързина, че поставя ръката ви точно на нужното място, за да хванете летящата топка, — толкова повече тази част на вашето съзнание се наслаждава на музиката.
Музика, притежаваща каквато и да е степен на сложност (дори и «Трите слепи мишки» е сложна — по свой начин, когато някой я изпълнява на даден инструмент, притежаващ свой собствен тембър и артикулация), преминава през будното ви съзнание и попада в прегръдките на личния ви математически гений, който обитава вашето подсъзнание и откликва на всички вътрешни сложности, връзки и пропорции, за които си мислим, че нищо не знаем.
Някои хора възразяват срещу подобен възглед за музиката и твърдят, че ако се сведе музиката до математика, то откъде идва чувството в нея? Бих казал, че то никога не е било извън нея.
Нещата, които докосват нашите чувства — формата на едно цвете или на една антична урна, начинът, по който бебето расте, полъхът на вятъра по лицето ви, начинът, по който плуват облаците, тяхната форма, начинът, по който светлината танцува по водата или нарцисите се люлеят от вятъра, начинът, по който вашият любим човек извръща глава, начинът, по който косата следва това движение, кривата, описвана от затихващия последен акорд на една музикална пиеса — всичко това може да бъде описано чрез сложни вериги от числа.
Ние не го омаловажаваме по този начин — тъкмо там се крие красотата му.
Питайте Нютон.
Питайте Айнщайн.
Питайте поета (Кийтс), който е казал, че онова, което въображението улавя като красота, сигурно е истината.
Той би могъл да каже също и че онова, което ръката улавя като топка, сигурно е истината, но не го е казал, защото е бил поет и е предпочитал да се излежава под дърветата с шишенце лауданум и бележник подръка пред това, да играе крикет — но то щеше да бъде също толкова вярно.“
Това сръчка някаква мисъл в подсъзнанието на Майкъл, но той не можа да я схване веднага.
„Тъй като тъкмо то е в сърцето на връзката между, от една страна, нашето «инстинктивно» възприемане на формата, очертанията, движението, светлината и, от друга страна — начина, по който ние им откликваме емоционално.
И тъкмо затова аз вярвам, че би трябвало да съществува такава форма на музиката, която е въплътена в природата, в природните обекти, в схемата на природните явления. Музика, която би ни удовлетворявала също толкова дълбоко, колкото и всяка природна красота — а нашите най-дълбоки чувства в крайна сметка са форма на природната красота…“
Майкъл спря да чете и погледът му постепенно се издигна над страницата.
Зачуди се дали знае какво би представлявала подобна музика и затършува из най-тъмните кьошета на съзнанието си. През всяка част от съзнанието си, през която мина, му се струваше, че музиката бе спряла да свири там само преди секунди и след нея беше останало последното, умиращо ехо от нещо, което той бе неспособен да улови и да чуе. Вяло захвърли списанието настрана.
После си спомни, че тъкмо при споменаването на Кийтс паметта му се беше размърдала.
Лигавите същества с краченцата от съня му. Обзе го хладно спокойствие и той усети, че се приближава към нещо.
Коулридж. Типът му с тип.
„Баладата за Стария моряк“14.
Зашеметен, Майкъл се приближи към рафта с книги и измъкна антологията на Коулридж. Седна отново в креслото, прелисти притеснено страниците и намери първите редове.
Думите му бяха изключително познати и все пак, докато четеше, те будеха в него странни усещания и страховити спомени, които, той знаеше, не бяха негови. Те събуждаха в него чувства на загуба и отчаяние, така ужасяващо силни! И те, макар и да знаеше, че не са негови, сега така съвършено откликваха на собствените му грижи че той им се предаде окончателно.
