Опита се да запише върху листче от бележника на Дърк всичко, което си спомняше за събитията от миналата вечер и за времето, по което бяха станали, доколкото можеше да го определи. Беше смаян колко мъчно се оказа това и колко немощна бе съзнателната му памет в сравнение с подсъзнателната, както му го беше демонстрирал Дърк.
„Мамицата му на Дърк“ — помисли си той. Искаше да поговори със Сюзън.
Дърк му беше казал на всяка цена да не го прави, защото щели да проследят откъде се обажда.
— Мамицата му на Дърк! — тросна се Ричард изведнъж и скочи на крака.
— Да имаш монети от по десет пенса? — непоколебимо попита той киселата Джанис.
Дърк се извърна.
В рамката на вратата стърчеше висока тъмна фигура.
Високата тъмна фигура явно изобщо не беше щастлива, че вижда онова, което виждаше. Всъщност беше доста ядосана от това, че го вижда. Даже повече от ядосана. Това беше висока тъмна фигура, която като нищо можеше да откъсне главите на половин дузина пилци и накрая пак да си остане ядосана.
Тя пристъпи напред, на светло, и разкри, че не беше никой друг освен сержант Джилкс от полицейския участък Кеймбриджшър.
— Нали знаеш — рече сержант Джилкс от полицейския участък Кеймбриджшър, като примигваше в усилие да потисне обхваналото го вълнение, — че когато пристигам и заварвам тук един полицай да варди канапе с трион под мишница, а друг безмилостно да разчленява невинно кошче за боклук, то се налага да си задам някои определени въпроси? И то се налага да си ги задам с тревожното чувство, че щом открия отговорите, те никак няма да ми харесат. После, докато изкачвам стълбите, започва да ме гризе ужасно предчувствие, Свлад Кджели — наистина твърде ужасно предчувствие. Бих добавил: предчувствие, което сега намирам за ужасно оправдано. Предполагам, че не би могъл да хвърлиш никаква светлина и върху един кон, открит в една баня? Имаше нещо, напомнящо за тебе, в цялата тази работа.
— Не мога — отвърна Дърк, — поне засега. Макар това да ме заинтересува по много странен начин.
— Да, бе, мамка му. Освен това сигурно би бил заинтересуван по странен начин, ако ти се налагаше да смъкнеш тъпото животно, мамка му, надолу по тъпата вита стълба, мамка й, в един часа сутринта. Какво търсиш тук, мамка ти? — унило запита сержант Джилкс.
— Тук съм — отвърна Дърк — в търсене на справедливост.
— Е, на твое място не бих си общувал с мене — рече Джилкс, — а със сигурност не бих си общувал и с тукашните ченгета. Какво знаеш за Макдъф и Уей?
— За Уей ли? Нищо освен общоизвестното. Макдъф го познавам от Кеймбридж.
— О, значи го познаваш, а? Я ми го опиши.
— Висок. Висок и абсурдно кльощав. Добряк. Един такъв, мяза на богомолка, която не се моли — на богонемолка, ако предпочиташ. Един вид мила и сърдечна богомолка, която е отказала молитвите и се е отдала на тяхно място на тениса.
— Хммм… — изръмжа Джилкс, извърна глава и се огледа из стаята.
Дърк бутна касетата в джоба си.
— Като че е същият — обади се Джилкс.
— И, разбира се — добави Дърк, — напълно неспособен на убийство.
— Това ние го решаваме.
— А освен вас, разбира се, и съдебните заседатели.
— Пфу! Съдебни заседатели!
— Макар че, разбира се, няма да се стигне дотам, защото фактите сами ще заговорят далеч преди клиентът ми да стигне до съда.
— Твоят клиент, а, мамицата ти? Добре, Кджели, а къде е той?
— Ни най-малка представа си нямам.
— На бас, че имаш адрес, на който му пращаш сметките.
Дърк сви рамене.
— Виж какво, Кджели, става въпрос за съвсем нормален, безобиден разпит по повод на едно убийство и хич не ми се иска ти да я оплескаш. Така че от този момент нататък се смятай за предупреден. Ако видя и едно веществено доказателство да се издига във въздуха, такъв ще ти ковна, че няма да знаеш утре ли сме, четвъртък ли сме. А сега се измитай оттук и по пътя ми дай касетата. — Той протегна ръка.
Дърк примигна с неподправена изненада.
— Каква касета?
Джилкс въздъхна.
— Умен човек си, Кджели, признавам ти го — рече той, — но допускаш същата грешка, която допускат много умници — мислиш другите за тъпи. Ако се извръщам, то за това си има причина и причината е да те видя какво си докопал. Нямаше нужда да те гледам как го набутваш в джоба си, трябваше после просто да забележа какво липсва. Обучени сме, да знаеш. Всеки четвъртък следобед сме упражнявали по половин час наблюдение. Почивка след четирите часа по безчувствена бруталност.
Дърк прикри бушуващия вътре в него гняв зад лека усмивка. Бръкна в джоба на коженото си палто и подаде касетата на полицая.
— Пусни я — заповяда му Джилкс. — Я да видим какво не си искал да чуем.
— Не че не съм искал да го чуете — сви рамене Дърк. — Просто исках аз да го чуя пръв. — Той се приближи към полицата с хай-фи уредбата и постави касетата в касетофона.
— Е, искаш ли да ми кажеш няколко уводни думи?
— Това е запис — обясни Дърк — от телефонния секретар на Сюзън. Уей очевидно е имал навика да оставя дълги…
— Да, да, това го знам. А пък секретарката му обикаля сутрин да събира излиянията му, горката.
— Е, според мене много е вероятно на касетата да има съобщение от Гордън, което той да е оставил снощи, като се е обаждал от колата си.
— Разбрах. Добре. Пусни я.
Дърк натисна бутона „плей“ с грациозен поклон.
— О, Сюзън, здрасти, Гордън се обажда — повтори отново касетата. — Тъкмо се прибирам към къщурката…
— Къщурка! — саркастично изсумтя Джилкс.
— Днес е… ъ-ъ… четвъртък вече и сега е… ъ-ъ… осем и четиридесет и седем. Малко е мъгливо по пътищата. Чуй сега, тези хора от Щатите пристигат в края на тази седмица…
Джилкс вдигна вежди, погледна часовника си и си записа нещо.
Щом гласът на мъртвеца изпълни стаята, студени тръпки пропълзяха по гърба и на Дърк, и на полицая.
— … цяло чудо е, че досега не съм се намерил мъртъв в някоя канавка, е, бива си го този номер, а? — да си запишеш знаменитите последни думи на нечий телефонен секретар, а бе, защо не ги правят тези…
Слушаха в напрегнато мълчание, а записът продължаваше да си върви.
— … тъкмо това им е проблемът на откачалките — хрумва им някоя страхотна идея, която наистина върши работа, и после очакват тя да ги храни с години, а те да си седят и да изчисляват топографията на пъпа си. Съжалявам, налага се да спра и да затворя багажника както трябва. Само секунда.
Последва сподавеното тупване на телефонната слушалка върху седалката, а няколко секунди по- късно — звукът от отваряща се врата на кола. Междувременно като фон се чуваше далечният ромон на музиката.
— Спри го — остро изкомандва Джилкс и си погледна часовника. — Три минути и двадесет и пет секунди, откакто той каза, че било осем и четиридесет и седем — той погледна Дърк. — Стой тук и не мърдай. Нищичко не пипай. Записал съм си къде се намира всяка частичка въздух в тази стая, така че дори ако си дишал, веднага ще позная.
Той спретнато се врътна на пети и излезе от стаята. Докато слизаше по стълбите, Дърк го чу да казва:
