място.
Майкъл погледна през прозореца към добре изпилената и лакирана „Уелси стрийт“. Изобщо не му пукаше дали вижда там лигави същества с краченца или А.К. Рос до А.К. Роса. Онова, което имаше значение, беше онова, което те бяха откраднали и сега щяха да бъдат принудени да върнат. Сега Рос беше минало. А онова, което занимаваше Майкъл, беше още по-далече в миналото.
Огромните му меки кравешки очи се върнаха към последните няколко стиха на „Кубла хан“, която току- що бе прочел. Зъбците се бяха подредили, ципът се беше затворил.
Захлопна книгата и я прибра в джоба си.
Сега обратният път беше ясен. Знаеше какво трябва да направи. Оставаше му само да купи едно- друго — и готово.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА…
— Ти?! Търсен за убийство?! Ричард, за какво говориш?!
Слушалката в ръката на Ричард се люшна. Той и без това я държеше на около сантиметър и половина от ухото си, защото му се струваше, че някой наскоро я е бутнал в нещо дъвкано-предъвквано, но това не беше чак толкова лошо. Телефонът беше уличен, така че фактът, че изобщо работеше, се дължеше на чисто недоглеждане. Но на Ричард вече започваше да му се струва, че целият свят се е мръднал на около два-три сантиметра от него — като в рекламите за дезодоранти.
— Гордън… — нерешително смънка Ричард. — Гордън е убит, нали?
Сюзън отговори чак след малко.
— Да, Ричард. — Гласът й издаваше колко е нещастна. — Но никой не си мисли, че ти си го убил. Разбира се, искат да те разпитат, но…
— Значи сега при тебе няма полицаи?
— Не, Ричард. — Сюзън беше непреклонна. — Виж какво, защо не дойдеш тук?
— И не са тръгнали да ме издирват?!
— Не! Откъде, да му се не види, си си набил в главата, че те търсят за… че смятат, че ти си убиецът?
— Ъ-ъ… Ами този, моят приятел, ми каза…
— Кой?
— Ами, казва се Дърк Джентли…
— Не се сещам да си ми го споменавал. Кой е той? Нещо друго да ти е казал?
— Той ме хипнотизира и… ъ-ъ… ме накара да скоча в канала и… ъ-ъ… ами всъщност това беше…
Мълчанието отсреща беше ужасно дълго.
— Ричард, веднага пристигай тук — каза най-накрая Сюзън с онова спокойствие, което обзема хората, щом разберат, че колкото и зле да изглежда положението, няма абсолютно никаква причина да не продължи да се влошава. — Смятах да ти кажа, че имам нужда да те видя, но като че ли ти имаш нужда да ме видиш.
— Май е редно да отида до полицията…
— По-късно ще отидеш. Ричард, моля те. Няколко часа нищо няма да променят. Аз… дори и да мисля не мога вече. Ричард, толкова е ужасно! Ако си тук, при мене, това просто ще ми помогне. Къде си сега?
— Добре — кандиса Ричард. — След двадесетина минути съм у вас.
— Да оставя ли прозореца отворен? Предлагам ти този път да се пробваш през вратата! — презрително подсмръкна тя.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА…
— Не, моля. — Дърк задържа ръката на госпожица Пиърс, която се опитваше да отвори едно писмо от данъчната служба. — Има и по-прекрасни неща от това.
Тъкмо се беше отърсил от заклинанието за напрегнат размисъл. Намираше се в тъмния си офис и около него витаеше аура на развълнувана съсредоточеност. Да убеди госпожица Пиърс да му прости последната, абсолютно неоправдана екстравагантност, с която се беше появил в офиса, му бе струвало цял подпис върху съвсем истински чек за заплата. Според него да си седиш там и да досаждаш на хората, като отваряш писма от данъчното, означаваше да приемаш неговия абсолютно великодушен жест по съвсем погрешен начин.
Госпожица Пиърс остави плика настрани.
— Елате! — повика я той. — Имам нещо, което ми се ще да видите. Ще ми е безкрайно интересно да наблюдавам реакциите ви.
Той се втурна обратно в собствения си офис и се пльосна зад бюрото си.
Тя търпеливо го последва и седна срещу него, съвсем умишлено пренебрегвайки новата, с нищо неоправдана екстравагантност, която се перчеше върху бюрото му.
Крещящата месингова табела на вратата я беше ядосала доста яко, но тъпия телефон с големите червени копчета госпожица Пиърс сметна за недостоен дори за презрение. И със сигурност нямаше намерение да извърши нещо необмислено, като например да се усмихне, преди да е узнала със сигурност, че чекът няма да изгърми. Последния път, когато шефът й беше подписал чек, го бе анулирал още преди слънцето да залезе, както той й обясни, „за да не попадне в ръцете на не когото трябва“. Въпросните ръце вероятно бяха тези на нейния банков директор.
Той побутна през бюрото лист хартия. Тя го вдигна и го погледна. После го обърна и пак го погледна. Огледа и другата страна и пак го остави на бюрото.
— Е? — настоя Дърк. — Какво разбрахте от това? Кажете ми!
Госпожица Пиърс въздъхна.
— Това са куп безсмислени драскулки със син флумастер върху лист машинописна хартия — отвърна тя. — Като ги гледам, май сам сте ги надраскали.
— Не! — излая Дърк. — Е, всъщност да — призна си той, — но само защото вярвам, че точно тук се крие отговорът на загадката.
— Каква загадка?
— Загадката на фокуса! — натърти Дърк и тупна по масата. — Нали ви казах!
— Да, господин Джентли, няколко пъти при това. Според мене това е фокус. По телевизията ги дават.
— С тази разлика, че този е абсолютно невъзможен!
— Не би могъл да бъде невъзможен, защото онзи нямаше да успее да го направи! Логично е.
— Тъкмо това, де! — развълнувано възкликна Дърк. — Тъкмо това, де! Госпожице Пиърс, вие сте една рядко възприемчива и проницателна дама.
— Благодаря, сър, а сега мога ли да си вървя?
— Почакайте! Още не съм свършил! Недейте да препирате така, къде сте хукнала! Демонстрирахте ми дълбочината на своите възприятия и проницателност — позволете ми сега и аз на свой ред да демонстрирам своите!
Госпожица Пиърс примирено се отпусна в креслото.
— Според мене — подхвана Дърк — ще се впечатлите. Помислете си върху това. Неразрешима загадка. Докато се опитвах да намеря разрешението й, аз се въртях мислено в кръг и кръжах все около едно и също нещо, което ме подлудяваше. Съвсем ясно беше, че не бих могъл и да помисля за нещо друго, докато не намеря отговора, но също толкова ясно беше, че ако въобще някога смятам да получа отговора, ще ми се наложи да помисля за нещо друго. Как да разкъсам този кръг? Питайте ме как.
— Как? — послушно, ала без всякакъв ентусиазъм попита госпожица Пиърс.
— Като запиша отговора! — възкликна Дърк. — И — ето го на! — Той тържествуващо плесна по листа и се отпусна назад с доволна усмивка.
Госпожица Пиърс го погледна тъпо.
— А резултатът е — продължи Дърк, — че сега мога да насоча ума си към нови, свежи, интригуващи задачи, като например…
