Той вдигна листа хартия, покрит с безцелни драски и шарки, и го протегна към нея.
— На какъв език — попита той с плътен, мрачен глас — е написано това?
Госпожица Пиърс продължаваше тъпо да гледа листа. Дърк пусна листа върху бюрото, качи крака отгоре му, отметна глава назад и сключи ръце на тила си.
— Видя ли какво направих? — попита той тавана, който като че лекичко се дръпна, след като така изведнъж го бяха вкарали в разговора. — Трансформирах проблема от неимоверно сложна и вероятно съвсем неразгадаема гатанка в най-обикновена лингвистична задачка. Макар и — измърмори той след миг на мълчаливо вглъбение — неимоверно сложна и вероятно съвсем неразгадаема.
Килна се напред и впери напрегнат поглед в Джанис Пиърс.
— Давайте — подкокороса я той. — Кажете, че това е щуротия… но от нея като нищо може да излезе нещо!
Джанис Пиърс прочисти гърло.
— Щуротия е — рече тя. — Имайте ми вяра.
Дърк се извърна и се намести в креслото малко накриво — вероятно в същата поза като модела на „Мислителят“ веднага след като Роден се е извинил и е излязъл.
Изведнъж беше придобил ужасно изморен и потиснат вид.
— Знам — каза той с тих, отпаднал глас, — че някъде просто има нещо дълбоко погрешно. И знам, че за да го оправя, ще ми се наложи да отида до Кеймбридж. Но по нямаше да ме е страх, ако знаех какво пише тук…
— Моля ви, сега може ли да си тръгвам? — обади се госпожица Пиърс.
Дърк я изгледа мрачно.
— Добре — въздъхна той. — Но само… само ми кажете… — той леко побутна листа — какво, значи, мислите за това?
— Е, според мене това са детинщини — откровено си призна Джанис.
— Ама… ама… ама… — тъжно заблъска по масата Дърк. — Не разбирате ли, че имаме нужда от детинщини, за да проумеем нещата напълно? Само децата виждат всичко съвсем ясно, защото не са разбили цялата онази система от филтри, които ни пречат да виждаме онова, което не очакваме да видим?
— Тогава защо не отидете и не попитате някое хлапе?
— Благодаря ви, госпожице Пиърс. — Дърк се протегна за шапката си. — Вие пак ми направихте неоценима услуга, за която съм ви дълбоко благодарен.
Той се втурна навън като вихър.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА…
Когато Ричард се отправи към апартамента на Сюзън, времето беше взело да се разваля. Небето, което сутринта се бе ширнало с такъв размах и дух, сега беше започнало да се разсейва и лека-полека да се връща към обичайното си английско състояние — на влажен, плесенясал парцал за миене на чинии. Ричард взе такси и след няколко минути вече беше при Сюзън.
— Всичките трябва да ги депортират! — рече таксиджията, щом колата спря.
— Ъ-ъ… Кого да депортират? — заекна Ричард. Усети се, че и дума не е чул от всичко, което досега беше изприказвал шофьорът.
— Ъ-ъ — отвърна шофьорът, който изведнъж също се усети, че и той не се беше чул. — Ъ-ъ… Всичките онези. Да се отървем от цялата им тъпа пасмина, тъй викам аз. И от всичките им тъпи тритони — добави той за по-ефектно.
— Предполагам, че сте прав — кимна Ричард и се втурна в къщата.
Щом пристигна пред вратата на Сюзън, чу отвътре звуци на чело — тя свиреше протяжна, величествена мелодия. Зарадва се, че свири. Щом можеше да свири на чело, значи притежаваше невероятна самодостатъчност и контрол. Беше забелязал нещо мистично и необикновено във връзката между нея и музиката, която тя свиреше. Винаги когато беше разчувствана или разстроена, тя можеше да седне и да свири с пълна отдаденост и на вид да изглежда свежа и спокойна.
Следващия път обаче, когато свиреше същата музика, всичко отново избухваше вътре в нея и тя направо рухваше.
Той се вмъкна възможно най-тихо, за да не я разсейва.
Премина на пръсти покрай стаичката, в която тя се упражняваше, но вратата беше отворена, така че той спря и я погледна. Съвсем лекичко й махна да не спира. Изглеждаше бледа и изтощена, но на устните й трепна усмивка и тя продължи да свири с внезапно обзел я хъс.
С безупречен усет за момента, какъвто поначало проявява крайно рядко, слънцето проблесна за кратко през натрупалите се дъждовни облаци и докато тя свиреше на виолончелото, по нея и по тъмнокафявото дърво на инструмента заиграха отблясъци. Ричард стоеше като вкаменен. Бъркотията от днешния ден за миг застина и се дръпна на почетно разстояние от него.
Не позна парчето, но му приличаше на Моцарт. Спомни си — Сюзън му бе споменала, че ще трябва да научи две-три Моцартови парчета. Той тихичко продължи и седна да изчака и да я послуша.
Най-накрая свърши. Последваха една-две минути тишина и тя най-после се появи. Примигна, усмихна му се и го прегърна дълго и трепетно, после се дръпна и затвори телефона. Обикновено го държеше отворен, докато се упражняваше.
— Извинявай — рече му тя. — Не ми се искаше да спирам. — Тя рязко избърса една сълза — като да беше прашинка. — Как си, Ричард?
Той сви рамене и я изгледа объркано. Май й беше достатъчно като отговор.
— И се боя, че ще ми се наложи да продължа… — въздъхна Сюзън. — Съжалявам. Просто… — Тя поклати глава. — Кой би направил такова нещо?!
— Не знам. Някой откачен. Не съм убеден, че има значение кой е бил.
— Не — отвърна тя. — Виж, ъ-ъ… обядвал ли си?
— Не съм. Сюзън, ти си свири, а пък аз ще погледна какво има в хладилника. После можем да поговорим, докато обядваме.
Сюзън кимна.
— Добре. Само дето…
— Да?
— Е, ами в момента всъщност не ми се говори за Гордън. Нека първо да се поуталожи. Чувствам се някак си приклещена. Щеше да ми е по-лесно, ако с него бяхме по-близки, но не бяхме и на мене сякаш ми е малко неудобно, че не съм отреагирала веднага както трябва. Да си поговорим за него — е, бива, само дето ще трябва да използваш минало време и…
За миг тя се прислони към него и въздъхна.
— В момента в хладилника няма кой знае какво. Кисело мляко май и един буркан маринована херинга, който би могъл да отвориш. Сигурна съм, че ще успееш да оплескаш всичко, ако опиташ, но всъщност е доста лесно и просто. Най-важният номер е да не ги мяташ на пода и да не им слагаш сладко.
Тя го прегърна, целуна го, усмихна му се кисело и се върна в стаичката.
Телефонът иззвъня. Ричард вдигна слушалката.
— Ало?
Отсреща не се чуваше нищо — само нещо като вятър.
— Ало? — повтори той, изчака, сви рамене и затвори.
— Кой се обажда? — извика Сюзън.
— Никой не се обади — отвърна Ричард.
— Не е за първи път — рече Сюзън. — Според мене е някой от онези, дето дишат тежко в слушалките, само че този го дава минималист. — И тя отново засвири.
Ричард влезе в кухнята и отвори хладилника. Той не си падаше чак толкова по здравословното хранене, колкото Сюзън, ето защо онова, което видя вътре, далеч не го въодушеви, ала успя без никакви трудности да подреди на една табличка известно количество маринована херинга, кисело мляко, ориз и портокали и се опита да прогони мисълта, че един-два мазни хамбургера и порция пържени картофи биха завършили много
