— Тъкет, заминавай в офиса на „Уей“ и установи всички подробности относно телефона в колата на Уей — кой номер е, коя мрежа… — Гласът затихна и се загуби.
Дърк бързо намали звука и отново пусна записа.
Известно време се чуваше само музиката. Дърк намусено забарабани с пръсти. Музиката все така си свиреше.
Докосна бутона за превъртане напред. Пак музика. Хрумна му, че търси нещо, ала не знае какво. Тази мисъл го сепна.
Съвсем определено търсеше нещо.
Съвсем определено не знаеше какво е то.
Откритието, че не знае точно защо прави всичко това, изведнъж го наелектризира и го накара да настръхне. Той се извърна бавно — като открехваща се врата на хладилник.
Нямаше никого — поне никого не виждаше. Ала познаваше този мраз, който лазеше по кожата му, и го ненавиждаше повече от всичко на света.
Прошепна с плътен, гневен шепот:
— Ако някой ме чува, то нека чуе това. Моят ум — това е моят център и аз отговарям за всичко, което става там. Който вярва в разни неща, нека си вярва, щом иска, но аз няма да направя нищо, ако не знам защо и точно по каква причина трябва да го правя. Ако искаш нещо, то кажи ми го, но не смей да докосваш съзнанието ми!
Трепереше, обзет от дълбок и стародавен гняв. Мразът бавно и почти патетично се оттегли и сякаш заснова из стаята. Дърк се опита да го проследи със сетивата си, но изведнъж вниманието му бе отвлечено от един глас, който той долови с крайчеца на слуха си — като че някъде далече виеше вятър.
Беше кух, ужасен, объркан глас, почти безплътен шепот, но го имаше, чуваше се, телефонният секретар го беше записал на лентата.
И ето какво рече той:
— Сюзън! Сюзън, помогни ми! Помогни ми, за Бога! Сюзън! Мъртъв съм… мъртъв съм…
Дърк се врътна и изключи записа.
— Съжалявам — прошепна той едва-едва, — но трябва да мисля и за благополучието на клиента си.
Превъртя записа съвсем малко назад — точно преди гласът да се обади, — нагласи бутона „ниво на записа“ на нула и натисна „запис“. Остави лентата да се превърта, изтривайки гласа и всичко, което би могло да го следва. Ако щяха да установяват момента на смъртта на Гордън Уей по записа, то Дърк не желаеше изведнъж на лентата да цъфнат нови изявления на Гордън от времето след въпросния момент и да объркат всичко — па макар и човекът просто да потвърждаваше, че е мъртъв.
Във въздуха около него като че изригнаха емоции. Една вълна се втурна през стаята и разклати мебелите Дърк проследи накъде се движи — към един рафт близо до вратата, където — Дърк го забеляза чак сега — се намираше собственият телефонен секретар на Ричард. Апаратът започна да подскача на пресекулки, но щом Дърк го доближи, кротна. Дърк бавно и спокойно протегна ръка и натисна копчето.
Въздушният вихър отново прекоси стаята и стигна до дългото бюро, върху което сред купчини хартия и минидискети се спотайваха два старомодни телефона с шайби Дърк се зачуди какво ли ще става, но реши да наблюдава без да се намесва.
Едната телефонна слушалка се катурна от вилката Дърк чуваше сигнала. После, бавно и с явна трудност, шайбата започна да се върти. Пълзеше бавно напред, още по-напред, все по-бавно и по-бавно, и най-накрая се плъзна обратно.
Последва миг тишина. След това вилката прещрака и отново се разнесе сигнал. Шайбата отново се завъртя, като този път скърцаше още по-усилено.
Отново се плъзна назад.
Този път паузата беше по-дълга, а после целият процес се повтори.
Когато шайбата за трети път се плъзна назад последва внезапно избухване на гняв — целият телефон подскочи във въздуха и като че някой го запокити през стаята. Жицата се омота по трасето около една лампа и тя се тресна о пода, повличайки след себе си бъркотия от кабели, кафени чашки и дискети. Една купчина книги хвръкна от бюрото и се стовари на пода.
На вратата се беше появила фигурата на сержант Джилкс С каменно лице.
— Пак ще дойда — рече той — и като дойда, не искам да заварвам никакви такива работи. Ясен ли съм?
Той се врътна на пети и изчезна.
Дърк подскочи към касетофона и прасна бутона за връщане После се обърна и изсъска срещу въздуха:
— Не те знам кой си, но се досещам. Ако искаш да ти помогна да не си ме изложил така втори път!
Няколко мига по-късно в стаята отново влезе сержант Джилкс.
— А, ето те и тебе — подметна той. Огледа спокойно полесражението. — Ще се престоря, че нищо не виждам, та да не ми се наложи да задавам въпроси, чиито отговори, знам си аз, само биха ме подразнили.
Дърк го изгледа на кръв.
Последваха две-три секунди тишина и изведнъж се разнесе леко „бррр“, което накара сержанта да се извърне рязко към касетофона.
— Какво става с тази касета?!
— Пренавива се.
— Я ми я дай.
Касетата се превъртя докрай и спря. Дърк протегна ръка, извади я и я подаде на Джилкс.
— Много неприятно, но това май напълно изяснява нещата с твоя клиент — рече сержантът. — От „Селнет“ потвърдиха, че последното обаждане от колата е било снощи в осем и четиридесет и шест, а тъкмо в този момент клиентът ти е придремвал леко пред няколко стотици свидетели. Казах „свидетели“, но всъщност става въпрос предимно за студенти. Е, вероятно ще бъдем принудени да приемем, че не може всичките да лъжат.
— Много хубаво — рече Дърк. — Е, радвам се, че всичко се изясни.
— Всъщност никога не сме вярвали, че точно той го е извършил, разбира се. Просто не се връзваше. Но знаеш ни какви сме — обичаме да постигаме резултати. Кажи му, че все пак бихме искали да му зададем няколко въпроса.
— Със сигурност ще му го спомена, ако се случи да се сблъскам с него някъде.
— Моля те, нищо не би ти струвало.
— Е, няма да ви задържам повече, сержант. — Дърк му махна жизнерадостно от вратата.
— Добре, ама ако до тридесет секунди не си се измел оттук, Кджели, ще те задържа аз! Не знам какви ги мътиш, но ако успея да го надуша, сънят ми ще е много по-лек и спокоен. Вън!
— Е, тогава ще ви кажа „довиждане“, сержант. Няма да ви казвам, че за мене е било удоволствие да се видим, защото изобщо не беше.
Дърк се втурна през вратата и се спусна по стълбите, като с прискърбие установи, че там, където преди имаше голямо канапе „Честърфийлд“, величествено заклещено насред стълбището, сега се виждаше само тъжна купчинка стърготини.
Майкъл Уентън-Уийкс подскочи и вдигна поглед от книгата си.
Умът му изведнъж беше закипял от целеустременост. Мисли, образи, спомени, намерения се тълпяха в него и колкото повече си противоречаха, толкова повече се нагласяха, чифтосваха и заставаха на местата си.
Най-накрая всичко се подреди съвършено — зъбец срещу зъбеца.
Дръп — и ципът се затвори!
Макар да му се струваше, че е чакал вечност след вечност, изпълнени с провали, със затихващи вълни на слабост, с немощно чоплене и самотно безсилие, сега, когато всичко застана на мястото си, миналото беше безвъзвратно захвърлено. Щеше да бъде. Злополучното сторено щеше да бъде поправено.
Кой би го предположил? Нямаше значение, всичко вече беше на мястото си, на съвършеното си
