приятно композицията.
Откри и бутилка бяло вино и отнесе всичко на малката масичка.
След минута-две дойде и Сюзън. Беше много спокойна и улегнала, но след няколко хапки го попита за канала.
Ричард поклати озадачено глава и се опита да обясни случая и всичко останало относно Дърк.
— КАК каза, че му било името? — намръщи се Сюзън, когато той, доста неубедително, завърши.
— Казва се… ъ-ъ… Дърк Джентли — отвърна Ричард. — Така да се каже.
— Така да се каже?!
— Ъ-ъ… да — отвърна Ричард и въздъхна тежко.
Сети се, че каквото и да речеш за Дърк, всичко беше такова едно мътно и неясно. Дори и на бланката след името му бяха изписани цял наниз мътни, неясни определения. Измъкна листа, върху който преди няколко часа се беше опитал да организира мислите си.
— Аз… — започна той, но тъкмо сега звънецът иззвъня.
Двамата се спогледаха.
— Полицията — обади се Ричард. — Най-добре да се срещна с тях и да приключим с въпроса.
Сюзън стана от стола, приближи се до входната врата и вдигна домофона.
— Ало? Кой? — попита тя след малко.
Намръщи се, извърна се и направи гримаса на Ричард.
— По-добре се качете — каза тя с доста по-недружелюбен тон и натисна копчето. Върна се и седна.
— Твоят приятел е — рече тя с равен глас. — Господин Джентли.
Денят на Електрическия монах вървеше страхотно добре, така че той се впусна във въодушевен галоп. Това ще рече, че въодушевено сръчка коня, а конят далеч не въодушевено се впусна в галоп.
Този свят, хрумна му, си го биваше. Страхотно му харесваше. Не знаеше нито чий е, нито откъде се е взел, но със сигурност предлагаше дълбоко удовлетворение за човек с неговите уникални и необикновени дарби.
Тук го ценяха. Цял ден спираше при разни хора, заговаряше ги, изслушваше неволите им, а после тихо промълвяше онези две вълшебни думички: „Вярвам ти.“
Ефектът неизменно беше наелектризиращ. Не че хората от този свят не си го казваха от време на време и сами, но много рядко, изглежда, се случваше тези думи да бъдат изречени с онзи дълбок и искрен тембър, който Монахът беше така прекрасно програмиран да възпроизвежда.
В собствения му свят в крайна сметка това го приемаха наготово. Хората очакваха от него да вярва вместо тях в какво ли не, без да им създава притеснения. Човек би могъл да цъфне на вратата с някоя страхотна нова идея или предложение, или дори нова религия и ето какво щяха да му отговорят: „А, върви го кажи на Монаха.“ А Монахът си седеше, слушаше си и най-прилежно вярваше във всичко. Само дето по- нататък никой друг не проявяваше интерес към разказаното.
В този иначе прекрасен свят май беше възникнал само един-единствен проблем. Често, след като произнесеше вълшебните думички, темата рязко се сменяше и хората неизменно започваха да приказват за пари, а Монахът, разбира се, нямаше — недостиг, който бързо беше осуетил цял ред иначе много обещаващи контакти.
Може би трябваше да намери отнякъде. Ала откъде?
Той дръпна юздите, конят спря с благодарен подскок и се захвана да пасе тревицата покрай банкета. Конят хал-хабер си нямаше за какъв дявол беше всичкото това препускане нагоре-надолу, нито пък му пукаше. Пукаше му само от това, че го караха да препуска нагоре-надолу покрай един сякаш безкраен крайпътен бюфет. Което на моменти си беше от хубаво по-хубаво.
Монахът се заоглежда напрегнато нагоре и надолу по пътя. Изглеждаше му смътно познат. Впусна се в лек тръс, за да го поогледа. Няколко метра по-нататък конят продължи да си похапва.
Да. Монахът беше минал оттук снощи.
Спомняше си го ясно — е, кажи-речи ясно. Вярваше, че си го спомня ясно, и това в крайна сметка беше главното. Точно тук бе вървял, по-объркан от всякога, а тъкмо зад следващия завой, ако не бъркаше много, се намираше малката крайпътна постройка, близо до която беше скочил в багажника на онзи хубав човек — онзи хубав човек, който реагира толкова странно на това, че го застреляха.
Може би там имаше пари и щяха да му дадат. Зачуди се. Да, щеше да е добре да провери. Отново грубо прекъсна пиршеството на коня и препусна нататък.
Щом се приближи до бензиностанцията, забеляза пред нея кола, паркирана под арогантен ъгъл. От ъгъла съвсем ясно си личеше, че колата се намира там по далеч не толкова банални причини, като да сипват бензин в нея, и беше твърде важна, за да се паркира прилежно така, че да не се пречка на всекиго. Налагаше се всяка друга кола, дошла за бензин, да я заобикаля най-старателно. Колата беше бяла, с някакви ивици и знаци по нея и с фенери отгоре — те изглеждаха много важни.
Щом пристигна, Монахът слезе от коня и го върза за една помпа. Тръгна към малкото магазинче и видя, че вътре, с гръб към него, е застанал мъж в тъмносиня униформа и островърха шапка. Мъжът приклякваше и въртеше палци в ушите си, а това явно впечатляваше дълбоко другия мъж зад касовия апарат.
Монахът наблюдаваше вцепенен, в страхопочитание. Мъжът, повярва той — така мигновено и без всякакво усилие, че дори и сциентолог би му завидял, — сигурно беше някакъв бог, щом будеше такъв плам в сърцата. Зачака, затаил дъх, да му изкаже почитта си. След миг мъжът се обърна, излезе от магазина, забеляза Монаха и се вцепени като истукан.
Монахът осъзна, че Богът сигурно го чака да изрази своята почит, ето защо, както подобаваше, взе да прикляква и да върти палци в ушите си.
Известно време неговият Бог се взираше в него, после го сграбчи за яката, завъртя го, блъсна го с разперени ръце върху колата и живо го преджоби за оръжие.
Дърк се втурна в апартамента като малко трътлесто торнадо.
— Госпожице Уей! — Той сграбчи ръката й, в която се долавяше лека неохота, и смъкна абсурдната си шапка. — За мене е най-неизразимо удоволствие да се запозная с вас, но и предмет на най-дълбоко съжаление, че нашето запознанство е по повод на едно такова голямо нещастие — нещастие, което ме задължава да ви приподнеса моето най-дълбоко съчувствие и състрадание. Моля ви, повярвайте ми, за нищо на света не бих ви се натрапил в мъката ви, ако проблемът не беше от най-огромна важност и величина. Ричард… разгадах загадката на фокуса. Много необичайна работа.
Той профуча през стаята, тръшна се на свободния стол до масата и пльосна шапката си върху нея.
— Налага се да ни извиниш, Дърк… — изгледа го студено Ричард.
— Не, боя се, че вие се налага да ме извините — отвърна Дърк. — Загадката е разгадана, а разгадката е толкова потресаваща, че се наложи да ми я разкрие едно седемгодишно детенце на улицата. Но без съмнение е вярна — без ни най-мъничко съмнение. Е, каква тогава е разгадката? — ме питате, или, по- скоро, бихте ме попитали, ако успеехте да се вредите за думата, ала вие не можете, така че ще ви спестя труда и ще си задам въпроса вместо вас, както и ще му отговоря, като кажа, че няма да ви кажа, защото вие няма да ми повярвате. Вместо това ще ви я покажа — още този следобед. Обаче бъдете спокойни — това обяснява всичко. Обяснява фокуса. Обяснява бележката, която си намерил — тъкмо от нея всичко трябваше да ми стане съвсем ясно, но тъп съм си и това е. Освен това тя обяснява и какъв е бил липсващият трети въпрос, или по-скоро — и тъкмо това е най-важното — какъв е бил липсващият първи въпрос!
— Какъв липсващ въпрос?! — възкликна Ричард, объркан от внезапната пауза, като се вкопчи за първите попаднали му думи.
Дърк примигна, все едно виждаше пред себе си пълен идиот.
— Липсващият въпрос от тези, които е задал Джордж III, разбира се — рече той.
— На кого да ги е задавал?
— Че на професора, на кого друг! — припряно отсече Дърк. — Ти не слушаш ли, като ти говоря?! Всичко си е било като на длан! — Той тупна с юмрук по масата. — Толкова очевидно е било, че единственото нещо, което ми попречи да прозра разрешението му, беше дребният, незначителен факт, че то бе абсолютно
