невъзможно. Шерлок Холмс е казал веднъж, че след като елиминираш невъзможното, онова, което остава, колкото и невероятно да е, трябва да е отговорът. Аз обаче не обичам да елиминирам невъзможното. Давай да тръгваме.
— Не.
— Какво?! — Дърк обърна поглед към Сюзън, откъдето идваше тази така неочаквана — или поне неочаквана за него — съпротива.
— Господин Джентли — каза Сюзън с глас, в който не можеше и карфица да забиеш, — защо умишлено сте подвел Ричард да вярва, че полицията го издирва?
Дърк се намръщи.
— Че тя го издирваше — отвърна той. — И още го издирва.
— Да, но просто за да й отговори на няколко въпроса! Не защото е заподозреният убиец!
Дърк сведе очи.
— Госпожице Уей — рече той, — в интерес на полицията е да разбере кой е убил брат ви. Аз, с най- голямо уважение към вас, не съм го убил. Може, допускам, да се окаже, че това има някакво отношение към случая, но също толкова вероятно е и да се окаже, че убиецът е бил просто някой случаен психопат. Исках да разбера и все още отчаяно искам да разбера защо снощи Ричард се вмъкна в този апартамент.
— Казах ти вече! — възрази Ричард.
— Онова, което си ми казал, няма никакво значение — то само разкрива решаващия факт, че сам не знаеш причината! За Бога, мислех си, че съм ти го демонстрирал съвсем показателно там, край канала!
Ричард поутихна.
— Докато те наблюдавах, ми стана повече от ясно-продължи Дърк, — че имаш съвсем бледа представа какво правиш и абсолютно не осъзнаваш, че животът и здравето ти са застрашени. Отначало, като те гледах, си помислих, че си просто някой безмозъчен главорез, тръгнал да извършва първия си и вероятно последен обир. Но после се извърна и те познах — а аз те зная като интелигентен, разумен и умерен човек. Ричард Макдъф?! Да рискува да си строши врата, като така безотговорно се катери по разни улуци посред нощ? Хрумна ми, че ти би се държал по такъв безразсъден и краен начин само ако отчаяно се тревожиш за нещо или заради нещо ужасно, ужасно важно. Не е ли така, госпожице Уей?
Той стрелна с поглед Сюзън, която се отпусна бавно на стола и го загледа разтревожено — погледът й издаваше, че е уцелил десятката.
— И все пак, когато тази сутрин дойде при мене, ти изглеждаше съвсем спокоен и разумен. Докато ти плямпах онези дивотии за котката на Шрьодингер, ти спореше с мене по съвършено разумен начин. Това не е поведение на човек, който предната вечер е бил докаран до крайности заради някаква отчаяна цел. Признавам, че тъкмо в този момент аз паднах до… ами до някои преувеличения относно дереджето ти просто за да мога да те задържа при мене.
— Ама не можа. Тръгнах си.
— С определени намерения в главата. Знаех, че ще се върнеш. Най-смирено се извинявам, че те подведох… ъ-ъ… донякъде, но знаех, че онова, което трябваше да разкрия АЗ, далеч не е онова, с което щяха да се занимават полицаите. И то беше следното: ако снощи, докато изкачваше стената, ти не си бил съвсем ти, то… Кой си бил и защо?
Ричард потръпна. Мълчанието този път се разтегна доста.
— Какво общо има това с фокусите? — попита той най-накрая.
— Тъкмо за да го разберем, трябва да заминем за Кеймбридж.
— Но какво те кара да бъдеш толкова сигурен…
— Тази работа ме тревожи — отвърна Дърк и погледът му изведнъж помръкна и натежа.
За такъв бъбривец, какъвто си беше, изведнъж го бе обзела странна неохота да говори.
Продължи:
— Много сериозно се тревожа, когато открия, че знам разни неща и не знам защо ги знам. Може би е същата инстинктивна обработка на данните, която ти позволява да хванеш топката кажи-речи още преди да си я видял. Може би това е по-дълбокият и по-неподлежащ на обяснение инстинкт, който ти подсказва, че някой те дебне. Огромна обида за моя интелект е, че тъкмо онези неща, заради вярата в които толкова презирам някои хора, се случват тъкмо на мене. Сигурно си спомняш… злощастния случай, свързан с едни определени изпитни въпроси.
Изведнъж лицето на Дърк стана угрижено и изнурено. За да продължи да говори, му се налагаше да дълбае много навътре в себе си.
Продължи:
— Способността да сметнеш колко е две и две и веднага да кажеш „четири“ е едно. Способността да извлечеш корен квадратен от 539,7, да го събереш с косинус от 26,432 и да кажеш веднага, че е… колкото е там, е нещо съвсем друго. А аз… е, нека ви покажа.
Той се наведе напрегнато напред.
— Снощи те видях как се изкатери и се вмъкна в този апартамент. Знаех, че нещо не е наред. Днес те накарах да ми разкажеш всичко, което знаеш за снощи, до най-малката подробност, и в резултат на това, като използвах единствено интелекта си, разкрих вероятно най-голямата тайна, скрита на тази планета. Кълна ви се, че е вярно и че мога да го докажа. А сега трябва да ми повярвате, като ви казвам, че знам, ЗНАМ, че тук има нещо ужасно, отчайващо, отвратително нередно и че ние трябва да открием какво е то. А сега ще дойдеш ли с мене в Кеймбридж?
Ричард безмълвно кимна.
— Добре — рече Дърк. — А това какво е? — добави той, като сочеше чинията му.
— Маринована херинга. Искаш ли?
— Не, благодаря — отвърна Дърк, стана и започна да се закопчава. — В моя речник — добави той и тръгна към вратата, тикайки Ричард пред себе си — думата „херинга“ я няма. Приятен ден, госпожице Уей, пожелайте ни Бог да е с нас.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА…
Отекна гръмотевичен тътен и се посипа неизменният ситен дъждец от североизток, без който комай не могат да минат най-величествените мигове в световната история.
Дърк вдигна яката на коженото си палто, ала никаква влага не беше способна да потуши буйния му плам. Двамата с Ричард вървяха към огромната порта от дванадесети век.
— Колежът „Сейнт Сед“, Кеймбридж — възкликна той, когато го зърна за първи път след цели осем години. — Основан през година някоя си там от забравих кого в чест на някого, чието име за момента ми убягва.
— Да не би да е свети Сед? — предложи Ричард.
— А бе, знаеш ли, май е много вероятно да си прав… Един от най-тъпите светии на Северна Умбрия. Брат му, Чад, пък е бил още по-тъп. Една катедрала в Бирмингам е кръстена на него, ако това ти говори нещо. А, Бил, колко се радвам да те видя пак — добави той, обръщайки се към портиера, който тъкмо влизаше в колежа.
Портиерът се извърна.
— Господин Кджели, колко се радвам да ви видя пак тук, сър. Много съжалявам, че навремето така се случи с вас, надявам се всичко това вече да е зад гърба ви.
— Да, Бил, така е. Направо цъфтя. Ами госпожа Робъртс? Как е тя? Още ли я наболява кракът?
— Не и откакто й го отрязаха, сър. Да си остане между нас, сър, май щях да съм по-щастлив, ако бяха отрязали нея и ми бяха оставили само крака й. Бях му нарочил едно място върху камината, но както и да е. Трябва да приемаме нещата такива, каквито са.
— Господин Макдъф, сър. — Той кимна отсечено на Ричард. — О, онзи кон, дето ми го споменахте, сър, снощи. Боя се, че се наложи да го изнесем, сър. Притесняваше професор Хронотис.
— Просто бях любопитен… ъ-ъ… Бил — отвърна Ричард. — Надявам се да не ви е създал притеснения.
— Мене никога нищо не ме притеснява, сър, стига да не е облечено в рокля. Не мога да търпя, когато някой от младите господа намъкне рокля, сър.
