— Ако конят пак те притесни, Бил — намеси се Дърк и го потупа по рамото, — прати ми го да си поговоря с него. А сега… Ти току-що спомена добрия професор Хронотис. Тук ли е в момента? Идваме при него по една работа.
— Доколкото знам, тук е, сър. Не мога да проверя, защото телефонът му не работи. Предлагам ви да влезете и да проверите сами. Крайният ъгъл вляво във вътрешния двор.
— Знам го добре, Бил. Много здраве на остатъците от госпожа Робъртс.
Те препуснаха през предния двор — поне Дърк препусна, а Ричард си пристъпваше с обичайната си щъркелова походка и се мъчеше да предпази лицето си от мизерния дъждец.
Дърк очевидно бъркаше сам себе си с екскурзовод.
— „Сейнт Сед“ — подхвана той. — Колежът на Коулридж, също и колежът на сър Исак Нютон, знаменития изобретател на монетата с ръбести краища и пльокалото за котки!
— Кое? — заекна Ричард.
— Пльокалото за котки! Едно най-хитроумно, изчистено и изобретателно приспособление. Нали разбираш, представлява една врата в друга врата и…
— Да, да — кимна Ричард. — Освен това е измислил и онази дреболия с гравитацията…
— Гравитацията. — Дърк сви рамене малко презрително. — Да, така, де, и това го имаше. Макар че, разбира се, е било чисто и просто откритие. Тя, гравитацията, си е била там и просто е чакала да я открият.
Той извади едно пени от джоба си и нехайно го подхвърли върху чакъла покрай павираната пътека.
— Видя ли? — обърна се той към Ричард. — Дори в събота и неделя не я изключват. Рано или късно някой все щеше да я забележи. Но пльокалото за котки… Е, това е нещо съвсем друго. Изобретение, истинска рожба на творческия ум.
— На мене ми се вижда съвсем просто. Всеки би се сетил да го измисли.
— Ааа — въздъхна Дърк. — Рядко се ражда ум, способен да пресътвори дотогава несъществуващото в заслепяващо очевидно. Викът „И аз можех да се сетя!“ е много популярен, но и крайно подвеждащ поради факта, че никой всъщност не се е сетил по-рано — а това е много важен и показателен факт. Ако не греша, тъкмо това стълбище търсим. Ще се качим ли?
Без да чака отговор, той се метна към стълбите. Ричард нерешително тръгна подире му. Дърк обаче вече хлопаше по вътрешната врата. Външната беше отключена.
— Влез! — извика глас отвътре.
Дърк бутна вратата тъкмо навреме, за да успеят да изгледат белия тил на Рег. Точно в момента той влизаше в кухнята.
— Правя си чайче — подвикна той. — Ти ще пиеш ли? Седни, седни, който и да си.
— Много любезно от ваша страна — отвърна Дърк. — Двама сме. — И Дърк седна.
Ричард последва водача си.
— Индийски или китайски? — провикна се Рег.
— Индийски, моля.
Чу се тракане на чашки и чинийки.
Ричард се огледа из стаята. Изведнъж тя му се видя скучна. Огънят тихичко си гореше, но светлината беше като в сивкав следобед. Макар всичко да си беше същото — старото канапе, масата, отрупана с книги, — то сякаш нямаше нищо общо със странната, трескава отминала нощ. Стаята сякаш си стоеше там, вдигнала вежди с невинно „да?“.
— Мляко? — подвикна Рег от кухнята.
— Да, моля — отвърна Дърк.
Хвърли на Ричард полуналудничава усмивка. Едва потискаше вълнението си.
— Една бучка или две?
— Една, моля… — отвърна Дърк — и две лъжички захар, ако може.
В кухнята закипя трескава дейност. След миг-два Рег подаде глава иззад вратата.
— Свлад Кджели! — възкликна той. — Боже мили! Е, бързо действащ, млади Макдъф, браво, браво. Скъпи ми друже, колко прекрасно е, че те виждам, колко хубаво от твоя страна, че дойде.
Той изтри ръцете си с кърпа и се втурна да се ръкува.
— Драги ми Свлад!
— Дърк, моля, ако нямате нищо против. — Дърк топло разтърси ръката му. — Предпочитам го. В това име има повече усещане за шотландския кинжал. Дърк Джентли е името, под което работя сега. Боя се, че в миналото има някои определени събития, от които бих искал да се разгранича.
— Да, абсолютно, знам как се чувстваш. По-голямата част от четиринадесети век също беше доста мрачна — кимна сериозно Рег.
Дърк понечи да поправи недоразумението, но реши, че историята сигурно е дълга и широка, и си затрая.
— Та, значи, как сте, скъпи ми професоре? — попита вместо това той и благопристойно положи шапката и шала си на канапето.
— Ами — вдигна рамене Рег — напоследък ми е интересно, или май по-скоро ми е тъпо. Но ми е тъпо по интересни причини. Вижте, пак ви казвам — седнете, посгрейте се на огъня, а аз ще донеса чая и ще се помъча да ви обясня. — Той отново се втурна към кухнята, като си тананикаше, и ги остави да се настанят пред камината.
Ричард се наведе към Дърк.
— Нямах представа, че го познаваш толкова добре — кимна той към кухнята.
— Не го познавам добре — мигом му отвърна Дърк. — Веднъж се запознахме случайно на някаква вечеря, но между нас веднага възникна симпатия и разбирателство.
— И как така не сте се срещали и по-нататък?
— Естествено, той усърдно ме отбягваше. Тясното сближаване с хората е опасно, ако криеш някаква тайна. А като си говорим за тайни, тази, неговата, ми се вижда големичка. Ако изобщо в света има по- голяма тайна, много бих искал да разбера каква е тя — тихо завърши той.
Изгледа многозначително Ричард и протегна ръце към огъня. Тъй като Ричард и преди безуспешно беше опитвал да изкопчи от него каква точно е тайната, този път отказа да захапе въдичката, отпусна се в креслото и се огледа.
— Питах ли ви — обади се Рег, който тъкмо беше влязъл в стаята — дали искате чай?
— Ъ-ъ… да — отвърна Ричард. — Обсъдихме го надълго и нашироко. Май накрая се разбрахме, че искаме, нали така беше?
— Добре — проточи колебливо Рег. — По щастлива случайност в кухнята май вече има готов. Налага се да ми простите. Паметта ми е като… като… Как се казваха онези неща, в които се плакне оризът? Ама аз за какво приказвах?
Огледа се озадачено, фръцна се и отново изчезна в кухнята.
— Много интересно — тихо рече Дърк. — Чудех се дали паметта му е в ред.
Изведнъж той се надигна и захвана да снове из стаята. Погледът му падна върху сметалото, изправено върху единственото що-годе празно място на голямата махагонова маса.
— Това ли е масата — попита той Ричард с приглушен глас, — където си намерил бележката за солницата?
— Да. — Ричард се изправи и се приближи. — Ето в тази книга беше. — Той вдигна пътеводителя за гръцките острови и го прелисти.
— Да, да, естествено — нетърпеливо го прекъсна Дърк. — Знаем, знаем. Просто искам да разбера това ли беше масата. — Той любопитно прокара пръсти по ръба й.
— Ако мислиш, че е имало някаква предварителна уговорка между Рег и момичето — обади се Ричард, — то се чувствам длъжен да ти кажа, че според мене това едва ли би било възможно.
— Естествено, че е нямало — сопна му се Дърк. — Мислех си, че това ти е съвсем ясно.
Ричард сви рамене, мъчейки се да не се ядосва, и отново остави книгата.
— Е, ама че странно съвпадение — това, че книгата е…
— Странно съвпадение ли? — изсумтя Дърк. — Ха! Ще я видим ние тази работа! Ще видим що за съвпадение е и доколко е странно! Бих искал, Ричард, да попиташ приятеля си как точно е изпълнил
