— И значи според тебе това няма нищо общо с леля ми?
Очите на Ричард се присвиха подозрително.
— Какви, по дяволите, ги дрънкаш?!
— Ей сега ще ти обясня — отвърна Дърк.
Отиде до близката пейка, седна и отново отвори куфарчето си. Сгъна вътре хавлията и измъкна оттам малък касетофон „Сони“. Махна на Ричард да дойде и натисна бутона за пускане. От мъничкия високоговорител се разнесе собственият му глас — бодър и напевен. Ето какво казваше Дърк:
— След една минута ще щракна с пръсти, ти ще се събудиш и ще забравиш всичко освен инструкциите, които ще ти дам ей сега. След малко ще отидем на разходка край канала и щом ме чуеш да казвам „леля ми, старата мома от Уинипег“…
Дърк сграбчи ръката на Ричард, за да го възпре.
Гласът от записа продължи:
— … ще се съблечеш чисто гол и ще се гмурнеш в канала. Ще откриеш, че не можеш да плуваш, но няма да се паникьосаш, нито ще потънеш, а просто ще цапаш във водата, докато ти хвърля спасителния пояс…
Дърк спря записа и се вторачи в Ричард, който за втори път през този ден беше пребледнял от шока.
— Много бих искал да разбера какво точно те е прихванало, та те е накарало снощи да се катериш до апартамента на Сюзън — рече той. — Както и защо.
Ричард не отговори — продължаваше объркано да се пули срещу касетофона.
После каза с треперещ глас:
— На касетата на Сюзън имаше съобщение от Гордън. Беше й се обадил от колата. Записът е вкъщи. Дърк, изведнъж всичко това започва страшно да ме плаши.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА…
Дърк наблюдаваше дежурния полицай пред дома на Ричард иззад един микробус, паркиран няколко метра по-нататък. Полицаят спираше и разпитваше всеки, който се опиташе да тръгне по малката странична алея, водеща към вратата на Ричард — Включително, както доволно забеляза Дърк, и други полицаи, ако не успееше да ги разпознае веднага. Пред къщата спря още една полицейска кола и Дърк се размърда.
От колата излезе полицай, нарамил трион, и тръгна към вратата. Дърк, на крачка-две отзад, бързо уеднакви стъпката си с неговата и запристъпва важно-важно.
— Всичко е наред, той е с мене — подхвърли той, като профуча покрай полицаите тъкмо когато единият беше спрял другия.
И докато онези се усетят, вече изкачваше вътрешното стълбище.
Полицаят с триона го последва.
— Ъ-ъ… извинете, сър — подвикна той след Дърк.
Дърк тъкмо беше стигнал до мястото, където канапето запречваше стълбището. Спря и се извърна.
— Стой тук — изкомандва той — и варди канапето. Не давай на никого да го пипне. И като казвам „на никого“, значи на никого. Ясно?
Полицаят като че се поозадачи.
— Имах заповед да го срежа — смотолеви той.
— Отменя се — изръмжа Дърк. — Да го вардиш като сокол! Ще ти искам пълен доклад.
Той се обърна и се покатери върху канапето. След миг вече се намираше сред широко открито пространство. Това беше долният от двата етажа, на които се разполагаше апартаментът на Ричард.
— Претърсихте ли го?! — изрева Дърк на друг полицай, който седеше на масата в трапезарията на Ричард и преглеждаше някакви бележки. Полицаят вдигна изненадано поглед и понечи да се изправи. Дърк сочеше кошчето за боклук.
— Ъ-ъ… Да…
— Претърсете го пак. Претърсвайте го постоянно! Кой е тук?
— Ъ-ъ… Ами…
— Няма да те чакам цял ден!
— Инспектор Мейсън тъкмо си тръгна с…
— Хубаво, отстранявам го от случая. Ако някой ме търси, аз съм горе, но не искам никой да ме прекъсва, освен ако не е нещо много важно. Ясно?
— Ъ-ъ… Кой…
— Нещо не те виждам да претърсваш кошчето!
— Ъ-ъ… Ей сега, сър. Ще…
— Искам да се претърси из основи. Разбра ли ме?
— Ъ-ъ…
— Започвай да тършуваш! — Дърк изфуча нагоре и се втурна в кабинета.
Касетата беше тъкмо там, където му бе казал Ричард — върху дългата маса с шестте компютъра. Дърк тъкмо понечи да я тикне в джоба си, и любопитството му беше привлечено от бавно въртящия се и обръщащ се образ на Ричардовото канапе върху големия екран на „Макинтош“-а. Той седна зад клавиатурата.
Прегледа набързо програмата, която Ричард беше написал, но бързо разбра, че в настоящата й форма тя не беше нещо повече от програма, обясняваща самата себе си. Почти нищо не научи от нея. Най-накрая успя да измъкне канапето и да го пренесе надолу по стълбите, но осъзна, че за да го направи, трябва да избие част от стената. Изсумтя раздразнено и го заряза.
Погледна към монитора на другия компютър. По него преминаваше постоянна синусоида. По краищата му се редяха по-дребни образи на други вълнови форми, които можеха да бъдат добавяни по избор към основната или използвани, за да се моделира тя в друг вид. Бързо откри, че това би му дало възможност да създава много сложни вълнови форми въз основа на простите, и известно време си поигра. Добави простата синусоида към самата нея, което предизвика двойно увеличаване на височините и падовете на вълната. После приплъзна едната вълна на половин стъпка пред другата; височините и падовете на първата просто елиминираха тези на втората и я превърнаха в абсолютно права линия. След това съвсем леко увеличи честотата на синусоидите.
Резултатът беше, че в някои точки на комбинираната вълнова форма двете вълни се усилваха взаимно, а в други се елиминираха. Добавянето на трета проста вълна с различна честота даде в резултат комбинирана вълна, в която беше много трудно да се установи какъвто и да било модел. Линията танцуваше нагоре-надолу привидно както й падне — в определени периоди си беше съвсем права, а после, когато и трите вълни за момент идваха във фаза една спрямо друга, изведнъж започваше да описва огромни височини и падове.
Дърк предположи, че тъкмо сред тази апаратура сигурно се намира и устройството, чрез което танцът на вълните върху компютърния екран се преобразува в музикален тон. Прегледа менютата на програмата и откри едно, което го приканваше да вкара вълновия образец в ему.
Това го озадачи. Огледа се из стаята в търсене на голяма нелетяща птица, но не съзря нищо подобно. Все пак активира процеса, а после забеляза кабела, който тръгваше от задната част на компютъра, слизаше под масата, минаваше по пода, забиваше зад един шкаф, мушкаше се под едно чердже и свършваше, включен отзад в голяма сива клавиатурата име „Емулатор П“.
Тъкмо там, предположи той, току-що беше пристигнала експерименталната вълнова форма. Натисна плахо един клавиш.
Гадният пърдящ звук, който мигновено се изтръгна от тонколоните, беше толкова силен, че в първия миг той изобщо не чу думите „Свлад Кджели!“, които в същия този миг някой излая от вратата.
Ричард седеше в офиса на Дърк и замеряше с хартиени топчета кошчето за боклук, което и без това беше пълно с телефони. Счупи няколко молива. Изсвири върху коленете си подбрани откъси от едно старо соло на Джинджър Бейкър.
С две думи — терзаеше се.
