— Била е облечена с тъмносиня рокля от памучно кадифе с удължена талия и набор. С реглан ръкав, набран на китките, с бяла якичка тип „Питър Пан“ и шест малки перлени копченца отпред. От третото копче отгоре надолу е висял къс конец. Косата й е била дълга, тъмна, прихваната отзад с червена шнола във формата на пеперуда.
— Ако сега ми кажеш, че си разбрал за всичко това от някоя драскотина върху обувката ми — като Шерлок Холмс, — то се страхувам, че няма да ти повярвам.
— Не, не — махна с ръка Дърк. — Много по-просто е. Самият ти ми го разказа, докато беше под хипноза.
Ричард поклати глава.
— Не е вярно! Дори не знам какво е това „якичка тип «Питър Пан»“!
— Само че аз знам, а ти ми я описа съвсем точно. Както и фокуса. А този фокус не е възможен във вида, в който е бил представен. Повярвай ми. Знам за какво говоря. Има някои неща, които бих искал да разбера за професора, като например кой е написал бележката, която си открил на масата, и колко точно въпроса е задал Джордж III, но…
— Какво?!
— … но според мене е по-добре да си разпитаме направо човека. Освен дето… — той се намръщи и се съсредоточи. — Освен дето — добави той, — тъй като съм твърде суетен в това отношение, бих предпочел да знам отговорите, преди да задам въпросите. А аз не ги знам. Съвсем не ги знам. — Той се вторачи разсеяно в далечината и грубо пресметна разстоянието до следващия спасителен пояс.
— А второто невъзможно нещо — добави той тъкмо когато Ричард пробва да се вреди да каже нещо, — или поне следващото напълно необяснимо нещо, разбира се, е онази работа с твоето канапе.
— Дърк! — Възкликна гневно Ричард. — Мога ли да ти напомня, че Гордън Уей е мъртъв и че аз съм заподозрян в неговото убийство! Тези неща нямат абсолютно никаква връзка с моето канапе и…
— Но аз съм извънредно склонен да вярвам, че имат.
— Как пък не! Пълен абсурд!
— Аз вярвам във фундаменталната взаимо…
— Да бе, да бе, да бе — прекъсна го Ричард. — Фундаменталната взаимосвързаност на всичко. Виж какво, Дърк, аз не съм ти някоя наивна бабичка и няма да ти плащам пътуванията до Бермуда. Ако ще ми помагаш, дай да караме по същество.
Дърк се наежи.
— Аз вярвам, че всички неща на този свят са фундаментално взаимосвързани, и всеки, който следва принципите на квантовата механика до логичните им крайности, не би могъл да не се убеди в това, ако е честен. Ала аз вярвам и в това, че някои неща са много по-взаимосвързани от другите. И когато две очевидно невъзможни събития и верига от извънредно странни такива се случат всичките на един и същи човек, а след това въпросният човек изведнъж бива заподозрян в извършването на извънредно странно убийство, то тогава ми се струва, че трябва да търсим решението във връзката между всичките тези събития. Връзката си ти; самият ти също си се държал по извънредно странен и ексцентричен начин.
— Не съм — възрази Ричард. — Да, случиха ми се някои шантави неща, но…
— Снощи си бил забелязан — от мене — да се катериш по стената на една сграда и да се вмъкваш в апартамента на Сюзън Уей, твоята приятелка.
— Може да е било необичайно — опъна се Ричард, — може дори да не е било много умно. Но си беше съвсем логично и рационално. Просто исках да поправя нещо, извършено от мене, преди да е причинило някаква вреда.
Дърк се замисли и леко забърза крачка.
— И онова, което си направил, е било един напълно нормален и разумен начин да се справиш с проблема за съобщението, което си оставил на телефонния секретар? Да, по време на нашия малък сеанс ти ми разказа и това. И всеки на твоето място би направил същото?
Ричард се намръщи, като че ли искаше да каже, че не разбира за какво е цялата тази патърдия.
— Не казвам, че всеки на мое място би го направил — възрази той. — Може би мисля малко по-логично и малко по-буквално от доста хора и именно затова мога да правя компютърни програми. Това беше логичното и буквалното разрешение на проблема.
— А не беше ли малко нередно?
— За мене беше много важно да не разочаровам Сюзън за пореден път.
— Значи ти си абсолютно доволен от собствените си причини за онова, което си направил?
— Да!!! — ядосано кресна Ричард.
— А знаеш ли — продължи Дърк — какво ми казваше навремето леля ми, старата мома от Уинипег?
— Не — тросна се Ричард.
Съблече се набързо чисто гол и цопна в канала. Дърк скочи към спасителния пояс, който току-що бяха доближили, измъкна го и го метна на Ричард, докато той цапаше сред канала с крайно смутен и объркан вид.
— Грабвай го! — изкрещя му Дърк. — Ще те измъкна!
— Всичко е наред — изломоти Ричард. — Аз мога да плувам…
— Не, не можеш! — кресна Дърк. — Грабвай го!
Ричард се опита да заплува към брега, но, втрещен от ужас, бързо се отказа и се вкопчи в спасителния пояс. Дърк затегли въжето. Ричард стигна до ръба и Дърк се наведе да му подаде ръка. Ричард се измъкна от водата, плюейки и пъхтейки, после седна на бордюра с ръце в скута си. Трепереше.
— Боже, ама че гадория! — Възкликна той и пак се изплю. — Пълен отврат. Буааа. Пфу. Ох, Боже. Аз иначе плувам доста добре. Сигурно нещо съм се схванал. Ама че късмет извадихме, че се случихме толкова близо до спасителния пояс. О, благодаря. — Последното го каза в отговор на голямата хавлия, която му подаде Дърк.
Ричард захвана да се бърше и едва не се издра с хавлията, докато се опитваше да изтрие от себе си мръсотиите от канала. Изправи се и се огледа.
— Да ми виждаш някъде гащите?
— Младежо — обади се бабичката с кучето, която тъкмо беше пристигнала. Стоеше и ги гледаше укорително.
Таман да започне конското, и Дърк се намеси.
— Хиляди извинения, скъпа ми госпожо, за всяка обида, която приятелят ми неволно ви е нанесъл. Моля ви — добави той и измъкна от задника на Ричард спретнато букетче анемони, — приемете това заедно с моите извинения.
Бабичката изби с бастуна си букета от ръката на Дърк и побягна панически, повлякла подире си и песа.
— Не беше много хубаво от твоя страна. — Ричард намъкна панталоните си под хавлията, която сега стратегически обгръщаше кръста му. — Сигурно й стана неприятно.
— Мене ако питаш, и тя не е много хубава — отвърна Дърк. — Нито пък много приятна. Вечно се разкарва тук, влачи подире си горкото куче и се дърпа с хората. Добре ли си поплува?
— Не, не особено. — Ричард набързо подсуши косата си. — Изобщо не знаех каква мръсотия цари там. И какъв студ. Дръж. — Той подаде хавлията на Дърк. — Благодаря. Винаги ли си носиш хавлия в куфарчето?
— А ти винаги ли плуваш следобед?
— Не, обикновено плувам сутрин, в плувния басейн на „Хайбъри фийлдс“ — колкото да се събудя, да ми се включи мозъкът. И тъкмо се сетих, че тази сутрин не съм плувал.
— И… ъ-ъ… затова ли се гмурна в канала?
— Ами да. Реших, че малко поразкършване може и да ми помогне да се оправя с всичко това.
— Е, значи според тебе няма нищо нередно в това, да си съблечеш дрехите и да се цамбурнеш в канала?
— Да — отвърна Ричард. — Може и да не е било много умно, като се има предвид състоянието на водата, но си беше съвсем…
— Ти си съвсем доволен от причините, които са те накарали да го направиш.
— Да…
