Майкъл беше станал много късно — след нощ, изпълнена със студ и зверства, а после — с неспокойни кошмари, които сега, на светлината на късната утрин, продължаваха да го тревожат.
Сънищата му бяха изпълнени с познатите му чувства на загуба, изолация, вина и така нататък, но освен това необяснимо защо включваха и огромни количества кал. Телескопичната мощ на нощта сякаш разтягаше кално-самотния кошмар в ужасяващо дълги, невъобразими периоди от време; беше свършил едва с появата на някакви гадни, лигави същества с крачка, изпълзели от слизесто море. Това вече му дойде множко; той се бе стреснал и се бе събудил, окъпан в студена пот.
Макар че цялата тази работа с калта му изглеждаше смахната, чувството на загуба, изолация и преди всичко угрижеността, нуждата да поправи стореното — всички те лесно бяха намерили подслон в духа на Майкъл.
Дори и лигавите същества с краченцата му изглеждаха странно познати и продължаваха нервозно да щъкат из подсъзнанието му, докато закусваше набързо с парче грейпфрут и китайски чай и преглеждаше отгоре-отгоре страницата за изкуство на „Дейли телеграф“; после доста несръчно смени лейкопластите на дланта си.
След като свърши с тези дреболии, Майкъл захвана да се двоуми какво да прави по-нататък.
Оказа се способен да мисли за събитията от миналата нощ с хладна отстраненост, която не очакваше от себе си. Беше правилно, точно това трябваше да се направи и той го бе направил както трябва. Но то не оправяше нищо. Същественото тепърва предстоеше.
Но какво точно? Намръщи се — странният начин, по който мислите му прииждаха и се връщаха, го дразнеше.
Обикновено по това време се навърташе в клуба. Едно време го правеше с разточителното чувство, че няма кой знае какво друго да върши. А сега не му оставаше нищо друго за вършене — и това караше времето, прекарано там, както и навсякъде другаде, доста да му тежи.
Когато отидеше там, щеше да прави онова, което винаги правеше — щеше да се потопи в джин, тоник и малко приказки, после щеше да позволи на погледа си да кацне нежно върху страниците на „Таймс литерари сапълмънт“, „Опера“, „Ню Йоркър“ или каквото там му попаднеше подръка, — но нямаше съмнение, че напоследък той правеше това с много по-слаб замах и наслада.
Следваше обядът. Днес той нямаше определена среща за обяд — за кой ли път, — ето защо вероятно щеше да остане в клуба и да хапне една леко препечена доувърска подметка с картофи, гарнирани с магданоз и разварени до каша, последвани от огромна купчина плодов сладкиш. Една-две чаши „Санкер“. И кафе. А после идваше следобедът, а с него — и всичко онова, което той можеше да му навлече.
Но днес нещо по странен начин го тласкаше да не прави всичко това. Отпусна мускулите на порязаната си ръка, наля си нова чаша чай, погледна със странна безстрастност големия кухненски нож, който все още лежеше до чайника от костен порцелан, и изчака миг, за да измисли какво да прави по-нататък. Онова, което направи по-нататък, всъщност беше, че се качи на горния етаж.
Скованото съвършенство на къщата му внушаваше хладина — тя изглеждаше тъкмо така, както биха искали да изглеждат техните къщи хората, които си купуват копия на старинни мебели. Само дето, разбира се, всичко тук беше автентично — кристал, махагон и „Уилтън“ — и само изглеждаше фалшиво, защото в него нямаше живот.
Той влезе в кабинета си — единствената стая в цялата къща, в която не цареше стерилен ред, но безпорядъкът от книги и вестници тук на свой ред беше стерилен, защото към тях се отнасяха с пълно пренебрежение. Тънък слой прах покриваше всичко. Майкъл не беше влизал в кабинета си от седмици, а на чистачката бяха оставени строги инструкции да не пипа нищичко тук. Не беше работил в тази стая, откакто редактира последния брой на „Фатом“. Не, разбира се, последния излязъл брой, а последния истински брой. Последния брой според него.
Той положи порцелановата си чаша сред финия прах, приближи се към старичкия си грамофон и го огледа. Намери върху него старичка плоча с концерти на Вивалди за духови инструменти, нагласи я, пусна я и седна.
Отново изчака, за да измисли какво да прави по-нататък, и за своя изненада откри, че вече го прави — а то беше следното: той слушаше музиката.
Объркан израз бавно се разпълзя по лицето му и той осъзна, че никога преди не го беше правил. Беше чувал музика много, много пъти и според него тя представляваше доста приятен шум. И наистина той я смяташе за много приятен фон, на който да обсъжда концертния сезон, но досега не му беше и хрумвало, че в нея има нещо, което наистина трябва да се слуша.
Седеше, поразен като от гръм от взаимодействието между мелодията и контрапункта; изведнъж то му се беше разкрило с яснота, която нищо не дължеше нито на покритата с прах повърхност на плочата, нито на четиринадесетгодишната игличка.
Но с това откровение дойде почти веднага и чувството на разочарование, което го обърка още повече. Музиката, внезапно разкрила се пред него, по странен начин не го удовлетворяваше. Сякаш способността му да разбира музиката внезапно беше се издигнала далеч над способността на самата музика да я удовлетвори — и всичко това в един-единствен драматичен миг.
Напрегна се да чуе какво точно й липсва на тази музика и усети, че тя беше като птица, неспособна да лети и дори неподозираща каква способност е загубила. Вървеше много добре, но вървеше там, където трябваше да се рее, вървеше там, където трябваше да връхлита, вървеше там, където трябваше да се катери, да се вихри, да се гмурка, вървеше там, където трябваше да трепка в шеметен полет. Дори и не поглеждаше нагоре.
Той погледна нагоре.
След малко осъзна, че в момента не правеше нищо друго, освен че зяпаше тъпо тавана. Разтърси глава и откри, че проникновението е изчезнало. Леко му се виеше свят и му се повдигаше. Не беше изчезнало съвсем, но се бе спотаило дълбоко в него — по-дълбоко, отколкото той можеше да бръкне.
Музиката продължаваше. Представляваше доста сносен набор от приятни звуци за фон, но вече не го вълнуваше.
Имаше нужда да намери някакъв ключ към онова, което току-що беше преживял. Дълбоко в съзнанието му просветна за миг мисълта, къде би могъл да го намери. Ядно я прогони, но тя му щукна отново и продължи да му щуква, докато той най-накрая я осъществи.
Измъкна изпод бюрото си голямо тенекиено кошче за боклук. Откакто беше забранил на чистачката дори да припарва тук, никой не беше изпразвал кошчето и той откри вътре разпарчадосаните останки на онова, което търсеше, посипани със съдържанието на един пепелник.
Преодоля отвращението си с мрачна решителност, бавно подреди върху бюрото омразните късове, залепи ги тромаво едно за друго с парченца тиксо, които се къдреха наоколо; залепи което не трябва за което не трябва, а което трябва, залепи за дундестите си пръсти, а после за бюрото и най-накрая то се появи пред него — груба възстановка на последния брой на „Фатом“. Издаван от онова презряно същество А.К. Рос.
Отврат.
Прелисти лепкавите тежки страници, все едно че ровичкаше из пилешки дреболии. Никъде нямаше и кьорава скица на Джоан Съдърланд или Мерилин Хорн. Нито един профил на главните артдилъри от „Корк стрийт“. Нито едничък!
Неговата поредица за Росети — прекратена.
„Клюки от Зелената зала“ — прекратена.
Поклати недоверчиво глава и тогава се натъкна на статията, която търсеше.
„Музика и фрактални пейзажи“ от Ричард Макдъф.
Прескочи първите два уводни абзаца и продължи нататък:
„Математическият анализ и компютърното моделиране ни разкриват формите и процесите, които срещаме в природата — начинът, по който растат растенията, начинът, по който се рушат скалите или текат реките, начинът, по който снежинките и островите добиват формата си, начинът, по който светлината играе по една повърхност, начинът, по който млякото се вихри в кафето ви, докато го бъркате, начинът, по който смехът се разнася из тълпата — всички тези неща в цялата си привидно магическа сложност могат да бъдат описани чрез взаимодействието на математически процеси, които сами по себе си са още по-магически в своята простота.
