Това беше нещо съвсем ново като мисъл. Мнозина не го обичаха кой знае колко, но има огромна разлика между това, да не харесваш някой — дори ужасно да не го харесваш, — и това, да го застреляш, удушиш, влачиш през нивите и да му запалиш къщата. Тъкмо тази разлика ден след ден опазваше мнозинството от населението живо.
Дали не беше просто кражба? Дърк не беше споменал да липсва нещо, но той не го и беше питал.
Дърк. Образът на неговата абсурдна, ала странно властна фигура — седнал там като огромна крастава жаба, потънал в размисъл сред опърпания си офис, — продължаваше упорито да се натрапва в съзнанието на Ричард. Той осъзна, че се връща по пътя, откъдето беше дошъл, и нарочно се накара да свърне надясно вместо наляво.
А този път отвеждаше към лудостта. Нуждаеше се просто от пространство, от малко време, за да помисли и да си събере мислите.
Много добре… Та, значи, накъде беше тръгнал? Спря за миг, обърна се и пак спря. Изведнъж идеята за долмадите му се стори страшно привлекателна и му хрумна, че хладният, спокоен и стегнат курс на действие би бил следният: просто да влезе в кръчмата и да си поръча една порция. Това щеше да покаже на Съдбата кой командва тук.
Съдбата обаче беше предприела абсолютно същия курс на действие. Е, не беше седнала в гръцки ресторант да яде долмади, но като нищо може и да беше седнала, защото явно тъкмо тя беше виновна за всичко, което стана по-нататък. Стъпките на Ричард неумолимо го поведоха обратно по лъкатушните улички, през канала…
Спря за миг на ъгъла пред някакъв магазин и се втурна покрай кметските имоти, през територията на предприемачите и най-накрая отново застана пред „Пекъндър стрийт“ 33. Горе-долу по същото време Съдбата сигурно си наливаше последната „рецина“, бършеше си устата и се чудеше дали й е останало място и за баклава. Ричард зяпаше високото, червеникаво викторианско здание, потъмнелите му от саждите тухли и тежките му, надвиснали прозорци. По улицата премина вятър. Едно момченце се лепна за него.
— Аре, чупка — изчурулика то, после спря и впери очи в него.
— Ей, господине — добави. — Я ми дай това сако, а?
— Няма — отвърна Ричард.
— Ама защо, бе?
— Харесвам си го — отвърна Ричард.
— Не ми е ясно що ли — измърмори момченцето. — Аре, чупка!
То унило се помъкна надолу по улицата и ритна един камък по някаква котка.
Ричард влезе в сградата, изкачи се нервно по стълбището и отново надзърна в офиса.
Секретарката на Дърк седеше зад бюрото с наведена глава и скръстени ръце.
— Тук ме няма — рече тя.
— Виждам — отвърна Ричард.
— Върнах се — продължи тя, без да откъсне поглед от петното, в което се беше вторачила ядосано — само за да проверя дали ще забележи, че съм се махнала. Иначе просто може да забрави.
— Вътре ли е? — попита Ричард.
— Кой го знае? На кого му пука? По-добре питай някого, който работи за него, щото аз не работя.
— Покани го вътре! — изгърмя гласът на Дърк.
Тя метна кръвнишки поглед, изправи се, приближи се до вътрешната врата, блъсна я, кресна: „Покани си го ти!“, затръшна вратата и отново седна на мястото си.
— Ъ-ъ… Защо просто сам не се поканя? — обади се Ричард.
— Изобщо не ви чувам — сопна се бившата секретарка на Дърк, решително втренчила поглед в бюрото. — Как така очаквате да ви чувам, след като дори ме няма тук?
Ричард вдигна умиротворително ръце (тя напълно пренебрегна жеста му), премина през преддверието и сам отвори вратата към офиса на Дърк. Учуди се — стаята тънеше в сумрак. На прозореца беше спусната щора, а Дърк се беше отпуснал в креслото. Лицето му бе осветено от странната светлина на шантавия набор предмети, разположени върху бюрото му. Най-отпред беше поставен стар сив фар от велосипед, обърнат назад. Той осветяваше с мижава светлина един метроном, който меко тиктакаше. За металната му стрелка беше забързана лъскава сребърна чаена лъжичка.
Ричард подхвърли върху бюрото две-три кутийки кибрит.
— Седни, отпусни се и гледай лъжичката — обади се Дърк. — Вече заспиваш…
Още една полицейска кола изскърца и спря пред апартамента на Ричард. От нея слезе мъж с мрачна физиономия, приближи се до един от дежурящите пред входа полицаи и размаха някакъв документ.
— Инспектор Мейсън, главно полицейско управление на графство Кеймбриджшър — представи се той. — Тук ли живее Макдъф?
Полицаят кимна и го поведе към страничната врата, която извеждаше към дългото и тясно стълбище до горния етаж. Мейсън се втурна вътре и веднага се втурна обратно навън.
— По средата на стълбището има някакво канапе — каза той на полицая. — Разкарайте го оттам.
— Някои от момчетата вече се опитаха, сър — отвърна нервно полицаят. — Явно се е заклещило. Засега се налага да го прескачаме, сър. Съжалявам, сър.
Мейсън го изгледа отново с мрачен поглед — разполагаше с обширен репертоар, сам си го беше разработил; погледите му варираха от много, ама наистина много черен мрак в дъното на класацията до уморен, разсеян поглед с бледа отсянка на мрачноватост — този пазеше за рождените дни на децата си.
— Разкарайте го — мрачно повтори той и мрачно се втурна обратно през вратата, като мрачно придърпа панталоните и сакото си в подготовка за мрачното изкачване, което му предстоеше.
— Никакъв ли го няма още? — попита шофьорът, след като също излезе от колата и се приближи. — Сержант Джилкс — представи се той. Изглеждаше уморен.
— Не, доколкото знам — отвърна полицаят, — но и казва ли ти някой нещо!
— Знам какво ти е — съгласи се Джилкс. — Като се намеси и главното управление, веднага те понижават до някакъв си шофьор. Само ги разкарвам насам-натам. А аз съм единственият, който го знае как изглежда. Снощи го спрях на шосето. Тъкмо се връщахме от къщата на Уей. Пълна бъркотия.
— Тежка нощ, а?
— Какво ли нямаше през тази нощ? Като почнеш от убийство, та стигнеш до натирване на кон от баня. Не, хич не ме питай. Вашите коли такива ли са? — Той посочи собствената си кола. — Тази на луд ме направи, докато дойда. Умрях от студ, макар да бях надул парното до дупка, а пък радиото постоянно ту се включваше, ту се изключваше самичко!
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА…
Същата сутрин завари Майкъл Уентън-Уийкс в малко нещо шантаво настроение.
Не ви е необходимо да го познавате особено добре, за да се сетите, че е в особено шантаво настроение. Да започнем с това, че повечето хора си го смятаха поначало за малко шантав. Малцина го познаваха чак толкова добре. Майка му — може би, но сега двамата бяха в състояние на студена война и вече от седмици не си говореха.
Освен това Майкъл имаше и по-голям брат, Питър, който беше станал някаква страхотно голяма клечка в морската пехота. Като не броим погребението на баща им, Майкъл не беше виждал Питър, откакто онзи се върна от Фолкландските острови покрит със слава, повишен в чин и изпълнен с презрение към по-малкия си брат.
Питър страшно се беше зарадвал, че „Магна“ бе минала в ръцете на майка им, и беше изпратил на Майкъл полкова коледна картичка по този случай. Най-голямо удовлетворение за самия себе си той все още намираше в това, да се метне в някоя кална канавка и да пердаши с картечница поне минута време и според него британската вестникарска и издателска индустрия, дори и в сегашното й състояние на смут, едва ли можеше да му предложи въпросното удоволствие, освен ако в нея не се настанеше още някой австралиец13.
