ГЛАВА ДВАДЕСЕТА…
Щората подскочи нагоре и изтрещя. Ричард примигна.
— Май си прекарал очарователна вечер — рече му Дърк Джентли, — макар и най-интересното в нея като че изцяло е убягнало от любопитството ти.
Върна се при креслото си, пльосна се отново в него и събра длани.
— Моля те — рече той, — не ме разочаровай с изявления от сорта на „къде съм?“. Един поглед стига.
Ричард се огледа бавно и озадачено. Чувстваше се така, сякаш се връща неочаквано от дълго пътешествие до друга планета, на която цари мир, светлина и музика и така си е от векове за векове. Чувстваше се толкова отпуснат и спокоен, че едвам си правеше труда да диша.
Дървеното чепче в края на въженцето на щората се чукна няколко пъти о стъклото, но иначе в стаята цареше тишина. Метрономът беше замлъкнал. Ричард погледна часовника си. Тъкмо минаваше един.
— Беше под хипноза кажи-речи час — обясни Дърк, — през който час успях да науча редица интересни неща и бях крайно озадачен от други. Тъкмо тях сега бих искал да обсъдя с тебе. Малко чист въздух сигурно ще те посъживи. Предлагам ти ободрителна разходка край канала. Там никой няма да те търси. Джанис!
Пълна тишина.
На Ричард все още не му бяха ясни много неща. Той се намръщи. Когато миг по-късно си спомни къде се намира, като че изведнъж слон връхлетя през вратата. Подскочи и седна.
— Джанис! — кресна отново Дърк. — Госпожице Пиърс! Уф, мътните го взели това момиче.
Измъкна телефонните слушалки от кошчето за боклук и ги постави на местата им. До бюрото стоеше едно старо, опърпано куфарче. Дърк го вдигна, вдигна от пода и шапката си, изправи се и я нахлупи по абсурден начин на главата си.
— Ела — повика го той и изфуча през вратата, зад която госпожица Джанис Пиърс се беше вторачила кръвнишки в един молив. — Да вървим. Да зарежем тази гноясала адска дупка. Да измислим немислимото, да извършим неизвършимото. Да се приготвим за схватка с невъобразимото и да видим дали пък в крайна сметка няма да си го въобразим. Виж, Джанис…
— Млък!
Дърк сви рамене и вдигна от бюрото книгата, която тя по-рано беше осакатила, докато се опитваше да затръшне чекмеджето. Прелисти я, намръщи се и с въздишка я остави на мястото й. Джанис се върна към онова, което недвусмислено вършеше преди няколко секунди — тоест към писането на дълга-предълга бележка с молив.
Ричард наблюдаваше всичко това мълчаливо и все още се чувстваше само донякъде присъстващ. Тръсна глава.
— В момента събитията може би ти изглеждат като опетлани кълчища — обърна се към него Дърк. — И все пак сред тези кълчища има и някои интересни нишки, които можем да подръпнем. Защото от всичко, което ми разказа, че се е случило, само две неща всъщност са физически невъзможни.
Ричард най-накрая продума.
— Невъзможни ли? — намръщи се той.
— Да — кимна Дърк. — Напълно и абсолютно невъзможни.
Той се усмихна.
— За свой късмет — продължи — дошъл си тъкмо там, където трябва, с този свой интересен проблем — защото в моя речник няма такава дума като „невъзможен“. Всъщност — добави той и размаха поруганата книга — излиза, че липсва всичко от „херинга“ до „мармалад“. Благодаря, госпожице Пиърс, вие отново ми направихте неоценима услуга, за която ви благодаря и дори, при положение че изходът от това изпитание бъде щастлив за нас, ще се опитам да ви я заплатя. Междувременно на нас ни предстои много мислене и аз оставям офиса във вашите тъй сръчни ръце.
Телефонът иззвъня. Джанис вдигна слушалката.
— Добър ден — каза тя. — Магазин за плодове и зеленчуци „Уейнрайт“. Господин Уейнрайт не може в момента да се обади по телефона, защото е малко нещо чалнат в главата и се мисли за краставица. Благодаря, че се обадихте.
Тресна слушалката. Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как вратата тихо се затваря зад бившия й работодател и пошашавения му клиент.
— Невъзможно?! — изненадано възкликна Ричард.
— От началото до края! — натърти Дърк. — Напълно и абсолютно… е, да речем, необяснимо. Няма смисъл да използваме думата „невъзможно“, за да опишем нещо, което очевидно вече е станало. Но нищо от това, което знаем, не обяснява как така е станало.
Мразовитият въздух край канала „Гран юниън“ проникна в сетивата на Ричард и отново ги изостри. Той беше възстановил нормалните си способности и макар че фактът за смъртта на Гордън продължаваше да му налита на всеки няколко секунди, поне беше способен да мисли по-ясно за това. Кой знае защо обаче в момента въпросният факт като че ли най-малко занимаваше Дърк. Вместо това той се беше захванал да чопли най-баналната сред снощната поредица от странни случки и сега разпитваше Ричард най-подробно за нея.
Мъж, който тичаше за здраве в една посока, и велосипедист, задал се насреща му, си креснаха в един глас „Махни ми се от пътя!“, и се разминаха на косъм от цамбурването в тъмните, бавни води на канала. Една стара, едва-едва тътреща се бабичка, влачеща подире си още по-едва-едва тътрещо се куче, съсредоточено ги наблюдаваше.
На другия бряг се издигаха слисани, грамадни празни складове с до един изпотрошени, блеснали на слънцето прозорци. Изгорял шлеп се полюшваше съкрушено по вълните. Вътре в него сред солената вода плаваха две пластмасови шишета. Върху близкия мост боботеха тежко натоварени камиони, раздрусваха къщите из основи, оригваха се на бензин и плашеха едно майче с бебешка количка, което се опитваше да премине на другата страна.
Дърк и Ричард се разхождаха из покрайнините на Южен Хокни, на около километър и половина от офиса на Дърк и пак близо до сърцето на Айлингтън, покрай мястото, където Дърк знаеше, че е закачен най- близкият спасителен пояс.
— Но това беше просто фокус, за Бога — настоя Ричард. — Той току си ги прави. Ловкост на ръцете и нищо повече. Изглежда невъзможно, но съм убеден, че ако попиташ който и да било фокусник, ще ти каже, че веднъж като ги разбереш как стават тези работи, нататък е лесно. Веднъж в Ню Йорк видях на улицата един, който…
— Знам как стават тези работи. — И Дърк измъкна от носа си две запалени цигари и голяма желирана смокиня. Подхвърли смокинята във въздуха, но тя, кой знае как, пропусна да падне. — Ловкост, заблуждение, внушение. Всичко това можеш да го изучиш, ако ти се намери малко време за губене. Извинете ме, мила ми госпожо — обърна се той към едва-едва тътрещата се възрастна стопанка на песа, докато минаваха край нея. Наведе се към кучето и измъкна от задника му дълъг наниз от яркоцветни флагчета. — Според мене сега ще му е по-леко да върви.
Той учтиво докосна шапката си и продължи нататък.
— Тези работи, както виждаш — обясни той на озадачения Ричард, — са лесни. Да разрежеш жена с трион — нищо по-лесно от това. Да разрежеш жена с трион и после да съединиш половинките — това не е чак толкова лесно, но с достатъчно тренировки се научава. Фокусът, който ти ми описа с двестагодишната ваза и със солницата, е… — тук той млъкна, за да подсили значението на думите — напълно и абсолютно необясним.
— Е, сигурно съм пропуснал да ти спомена някоя подробност, но…
— О, няма спор. Но ползата от това, да разпиташ някого под хипноза, е, че позволява на разпитващия да види сцената в много по-големи подробности, някои от които разпитваният дори и не подозира, че е забелязал. Например онова момиченце, Сара. Спомняш ли си с какво беше облечено?
— Ъ-ъ… не — отвърна колебливо Ричард. — С някаква рокля, предполагам…
— Цвят? Материя?
— Е, не си спомням, тъмно беше. Тя седеше през няколко стола от мене. Да съм я погледнал два-три пъти, не повече.
