като през цялото време беше размахвал юмрук към тъмното небе и беше крещял: „Стига вече! Престани!“, докато най-накрая един от съседите му не беше издържал и се беше обадил в полицията, че му пречат да спи. Полицаите бяха пристигнали с патрулка с надути сирени и бяха събудили и останалите съседи.
Днес, тази сутрин, Дърк седеше в кухнята, вперил отвратен поглед в своя хладилник. Хладнокръвният вътрешен кипеж, на който той обикновено се опираше, за да изкара деня, беше задушен в самия си корен от историята с хладилника. Цялата му свободна воля беше смразена и заключена в гадната машина само с един-единствен косъм.
Това, от което се нуждаеше, помисли си той, беше някакъв клиент. „Моля те, Боже — помисли си той — ако наистина има Бог, какъвто и да е Бог, прати ми клиент. Един най-прост клиент, колкото по-прост, толкова по-добре. Доверчив и богат. Някой като онова приятелче вчера.“ Дърк затропа с пръсти по масата.
Проблемът му беше в това, че колкото по-доверчив беше клиентът, толкова по-голям беше вътрешният конфликт, в който го вкарваше по-добрата страна на Дърк — тя постоянно го нападаше в тил и го затрудняваше в най-решителните моменти. Дърк често се заканваше, че ще тръшне по-добрата си страна на земята и ще подпре с коляно гръкляна й, но тя обикновено го надвиваше — маскираше се като вина и самопрезрение и в този си вид без затруднение го изхвърляше от ринга.
Доверчив и богат. Само толкова богат, че с хонорара да можеше да покрие поне една-единствена от по-видните си и забележителни сметки. Запали си цигара. Димът се изви в утринната светлина и се лепна за табана.
Като онова приятелче вчера…
Замря.
Вчерашното приятелче…
Светът затаи дъх.
Плавно и меко у Дърк се прокрадна усещането, че някъде се беше случило нещо страшно. Нещо се беше объркало ужасно.
Бедата дебнеше мълчаливо във въздуха около него и изчакваше той да я забележи. Коленете му се разтрепериха.
Това, от което се нуждаеше, беше си помислил той, беше някакъв клиент. Беше си го помислил по навик. Именно тази мисъл минаваше през главата му всяка сутрин по това време. Беше забравил единствено, че вече имаше клиент.
Впери обезумял поглед в часовника си. Почти единадесет и тридесет. Поклати глава в опит да изтръска от нея тихия тревожен звън между ушите си, след това се метна с истеричен скок към шапката и огромното си кожено манто, които висяха зад вратата.
След около петнадесет секунди той вече беше извън къщата, с пет часа закъснение, но затова пък забързан.
Глава 4
След около минута-две Дърк се спря, за да избере най-подходящата стратегия. Прецени, че щеше да е много по-добре, ако вместо точно с пет часа пристигнеше на мястото с пет часа и няколко минути закъснение, но с възвърнато хладнокръвие.
— Слаба Богу, не съм подранил прекалено! — щеше да прозвучи добре като поздрав, но въведението се нуждаеше от също тъй сполучливо продължение, а то като че ли му убягваше.
Може би щеше да спести време, ако се върнеше за колата си, но разстоянието, което му предстоеше да измине, беше нищожно, а на всичко отгоре притежаваше невероятната способност да се губи по време на шофиране. Последната се дължеше най-вече на метода му на Зен-навигация, който се състоеше в това, да открие кола, която да изглежда така, сякаш знае накъде отива, и да се лепне зад нея. Резултатите бяха по- често изненадващи, отколкото положителни, но увереността му в метода се основаваше на няколкото случая, когато се бяха оказали и двете.
Освен това съвсем не беше сигурен, че колата му ще тръгне.
Тя беше възстаричък ягуар, изработен в онези славни времена, когато компанията е произвеждала автомобили, спиращи по-често за ремонт, отколкото за гориво, и обикновено се нуждаеше от месеци отдих преди следващото припалване. След като поразмисли, Дърк достигна до заключението, че в момента в колата нямаше и капка бензин, а той не разполагаше нито с налични пари, нито с кредитна карта, за да попълни липсата.
Заряза идеята като напълно безплодна.
Реши да се отбие да си купи вестник, докато обмисли по-добре нещата. Часовникът в павилиончето на вестникаря сочеше единадесет и тридесет и пет. Мамка му, мамка му, мамка му! Изкуши се от мисълта да зареже случая. Просто да си тръгне и да забрави за него. Случаят гъмжеше от сурови изпитания. Или по- точно, гъмжеше от едно-единствено сурово изпитание — да успее да не се изхили. Случаят беше пълна и върховна тъпотия. Клиентът беше неоспоримо смахнат и Дърк надали щеше да приеме случая, ако не беше едно много важно обстоятелство.
Триста лири дневно плюс разходите.
Клиентът се беше съгласил като стой, та гледай. А когато Дърк беше подхванал обичайното си изложение за това, че неговите методи, основаващи се всъщност на фундаменталната взаимосвързаност на всички неща, често водят до разходи, които биха могли да се сторят на непосветения човек донякъде несвързани с възложения случай, клиентът просто му беше казал да не го занимава с дреболии. Дърк си падаше по такива клиенти.
Единственото нещо, за което клиентът беше настоял в този почти нечовешки връх на безумието, беше Дърк да бъде при него абсолютно задължително, абсолютно, абсолютно, абсолютно, готов, дееспособен и нащрек непременно, без дори най-незабележима следа от намек за неявяване, в шест и тридесет сутринта. Абсолютно!
А Дърк едва сега започна да прозира как стояха нещата. Шест и тридесет определено беше време, противоречащо на всякакъв здрав разум, и той, клиентът, очевидно не го беше казал насериозно. Дванадесет по обяд вместо шест и тридесет, ето какво почти със сигурност е имал предвид клиентът му и ако се наложеше да я подхване откъм дебелия край, Дърк просто нямаше да има друг избор, освен да приведе някои сериозни статистически данни. Никой не убиваше никого преди обяд. Ама никой! Хората не са способни да извършат подобно нещо. За това е нужен един добър, здрав обяд, който да повиши нивото както на кръвозахарността, така и на кръвожадността. Дърк разполагаше с диаграми, които го доказваха.
А знаеше ли Енсти (името на клиента беше Енсти, странен, напрегнат мъж към средата на тридесетте, с втренчени очи, тясна жълта вратовръзка и голяма къща на „Лъптън роуд“; всъщност Дърк не го беше харесал и дори си беше помислил, че изглежда като някой, който се опитва да преглътне жива риба), знаеше ли той, че шестдесет и седем процента от всички картотекирани убийци, включени в статистиката, са обядвали черен дроб или бекон? И че други двадесет и два процента са се разкъсвали от колебания пред избора — коктейл от скариди или омлет? Това заличава с един замах осемдесет и девет процента от заплахата, а ако междувременно се включат салатаджиите, предъвкващите сандвичи с пуйка или салам и се разгледат данните за хората, които биха извършили подобно действие, без да са сложили нищичко в стомаха си, човек наблиза в сферата на нищожността, граничеща с необузданата фантазия.
След два и половина, но не по-рано от три без десет, ето кога човек трябва да бъде нащрек. Сериозно. Дори и в най-добрите дни. Дори и когато получаваш смъртни заплахи от зеленоок великан, винаги трябва да се озърташ като ястреб след часа за обяд. Реално опасното време всъщност започваше по-скоро към четири следобед, когато улиците започват да се пълнят с мародерствуващи компактни тълпи от издатели и чиновници, луднали от фетучини и други такива завързани манджи и крещящи по такситата. Тези мигове са истинското изпитание за човешката душа. Шест и тридесет сутринта? Зарежи! Дърк вече го беше направил.
С новоутвърдена решителност Дърк излезе от павилиончето и закрачи по студената улица.
— Ами аз очаквах да си платите вестника, така де, господин Дърк, сър — подвикна продавачът на вестници, който подтичваше след него.
