— Ех, Бейтс — рече снизходително Дърк, — вечно с тези твои очаквания. Все очакваш това или онова. Не можеш ли по-спокойно? Обремененият с очаквания живот е тежък. Единствените му плодове са тъгата и разочарованието. Научи се да се радваш на мига.
— Дължите ми май къде двайсет пенса, сър — отвърна спокойно Бейтс.
— Знаеш ли какво, Бейтс, хайде, твоята да е. Имаш ли нещо за писане? Дори най-проста химикалка пак би ми свършила работа.
Бейтс извади една от вътрешния си джоб и я подаде на Дърк, който откъсна от вестника ъгълчето с изписаната цена и надраска над нея „ДТГ“3. Подаде хартийката на продавача.
— Значи да си я сложа при другите?
— Сложи си я точно там, където би ти доставила най-голяма радост, скъпи Бейтс, и никъде другаде. А сега, драги мой, сбогом.
— Очаквам все пак да ми върнете химикалката, господин Дърк.
— Когато времената са достатъчно добри за подобни сделки с имущество, драги ми Бейтс — каза Дърк, — винаги можеш да разчиташ на мен. Но в настоящия момент по-висши цели ми налагат да я задържа. Радвай се, Бейтс, радвай се от сърце. Хайде, Бейтс, карай да върви!
След още едно извънредно подръпване дребничкият мъж сви безсилно рамене и се упъти обратно към павилиончето си.
— Значи, очаквам да се видим скоро, господин Дърк — подвикна той през рамо без особен ентусиазъм.
Дърк дари отстъпващия мъж с грациозен поклон, след което отново закрачи бързо по улицата и разгърна вестника на страницата с хороскопа.
„Най-вероятно е всички решения, които вземете днес, да са погрешни“ — гласеше тъпата прогноза.
Дърк изръмжа недоволно и сгъна вестника. Той никога, нито за секунда не се бе заблуждавал, че въртящите се камънаци на няколко светлинни години оттук могат да определят по някакъв начин деня на човека. Цялата работа беше в това, че „Великият Заганза“ беше негов стар приятел, който знаеше кога е рожденият му ден и винаги пишеше в колонката на зодията му нещо, с което да го изгъбарка. Откакто той беше започнал да води хороскопа, тиражът на вестника спадна с близо една двадесета и само Дърк и Великият Заганза знаеха причината.
Ускори крачка, докато преглеждаше останалата част от вестника. Както винаги — нищо интересно. Цял куп глупости за издирването на Дженис Смит, изчезналото на „Хийтроу“ момиче от авиолиниите, и за това, как тя се била изпарила просто ей така. Беше отпечатана последната й снимка, на люлка и с плитки, на шест годинки. Беше цитиран баща й, г-н Джим Пиърс, който заявяваше, че приликата била много голяма, но че момичето му вече било доста поотраснало и че самият той вече се бил научил да снима на фокус. Дърк нервно тикна вестника под мишница и продължи да крачи забързано, а мислите му се насочиха към един много по-интересен въпрос.
Триста лири на ден. Плюс разходите.
Замисли се за това, какъв е разумният срок, в който ще успее да поддържа у г-н Енсти неговото странно самовнушение, че се кани да го убие някакво високо два и десет, космато същество с огромни зелени очи и рога, което обикновено размахва някакви неща пред него: договор, написан на неразбираем език и подпечатан с кръв, а също така и една добре наточена разновидност на косата. Другата по-забележителна черта на създанието била, че никой друг освен неговият клиент не можел да го забележи, което г-н Енсти отдаваше на някакво особено пречупване на светлината.
Три дена? Четири? Дърк не мислеше, че ще успее да устиска цяла седмица, без да се изхили, но вече съзираше нещо като награда за мъките, на които щеше да се подложи. Щеше да си позволи да включи покупката на нов хладилник в списъка на страничните, но неоспорими разходи. Изхвърлянето на стария хладилник определено щеше да бъде част от взаимосвързаността на всички неща.
При мисълта, че просто ще изпрати някого да изнесе и извози нанякъде проклетото нещо, започна да си подсвирква. Свърна към „Лъптън роуд“ и щом зърна полицейските коли, замръзна на място. И линейката. Нещо не беше наред. Това нещо като че ли не се вместваше особено уютно в представите му до образа на новия хладилник.
Глава 5
Дърк познаваше „Лъптън роуд“. Просторни триетажни къщи с широки викториански тераси, които се извисяваха горди, могъщи и възмутени от полицейските коли. Възмущаваха се, ако патрулките се навъртаха наоколо по няколко и ако сигналните им лампи светкаха. Обитателите на „Лъптън роуд“ обичаха да виждат само по една добре поддържана полицейска кола, която патрулира нагоре-надолу по улицата ведро и внушително — само така можеше да се поддържа ведростта и внушителността на техните недвижими имуществени ценности. Но в момента, когато сигналните лампи започнеха да присветват в онова синьо, от което ти побеляват кокалчетата на ръцете, те потапяха в мъртвешка бледност не само иззиданите като по конец тухли, а и самите ценности, представлявани от тези тухли.
Загрижени лица се долепяха до прозорците на съседните къщи, видимо раздразнени от синьометните душевадки.
Бяха точно три, три полицейски коли, спрели напреки на пътя по начин, който правеше от улицата нещо по-възвишено от обикновен паркинг. Този начин възвестяваше с мощен глас на целия свят, че законът е тук и е взел нещата в свои ръце, и че всеки, който има нормалното, здраво и ведро намерение да мине с колата си по „Лъптън роуд“, може да отиде да си го начука.
Дърк забърза нагоре по улицата, а потта рукна под тежкото му кожено манто. Пред него се изпречи полицай с разперени ръце, твърдо решен да си поиграе на бариера, но Дърк го удави в такъв порой от думи, че униформеният не можа да изплува на повърхността с никакъв смислен отговор. Дърк се отправи към къщата.
Пред вратата го спря друг полицай и Дърк тъкмо се готвеше да размаха пред носа му изчерпана кредитна карта от „Маркс и Спенсър“ с ловкото движение, отработвано с часове през дългите вечери, в които нямаше какво друго да прави, когато униформеният внезапно каза:
— Ей, ама ти случайно да се казваш Джентли?
Дърк се втренчи изпитателно в него. Издаде някакъв звук, който можеше да е както „да“, така и „не“ в зависимост от обстоятелствата.
— Щото шефът те търси.
— Така ли? — попита Дърк.
— Познах те по описанието, което даде — обясни униформеният, докато го оглеждаше от горе до долу с бегла самодоволна усмивка.
— Всъщност — продължи униформеният, — той произнасяше името ти като мръсна дума. Дори изпрати Едрия Боб Откривача с една кола да те открие. Но тъй както те гледам, добре си, та сигур не те е открил. Тия, дето ги открива Едрия Боб Откривача, идват малко по-смачкани. Стават, тъй да се каже, само за съдействие при разследването, ама за нищо друго. По-добре влизай. По-добре ти, отколкото аз — добави спокойно той.
Дърк погледна към къщата. Всички прозорци бяха плътно закрити с чамови жалузи. Макар в останалите отношения къщата да си изглеждаше добре поддържана, тънеща в чистота и очебийно богатство, захлопнатите кепенци на прозорците навяваха усещането за внезапно опустошение.
Странно, но откъм мазето като че ли се чуваше музика или по-скоро една и съща думкаща музикална фраза, която се повтаряше отново и отново. Звучеше така, сякаш иглата беше зациклила в някоя драскотина на плочата, и Дърк се почуди защо все още никой не беше изключил уредбата или поне не беше побутнал иглата така, че парчето да продължи нататък. Песента му звучеше много познато и Дърк предположи, че я е чувал по радиото наскоро, макар и да не можеше да я познае. Отрязъкът, който се чуваше, звучеше приблизително като:
