Единственото, което мога да кажа, е, че на този етап от играта условията са възможно най-честни. Затова съм настроен доста оптимистично и радостно.
THE ONION: От създаването на радио сериала изминаха двайсет години, нали?
ДЪГЛАС АДАМС: Ами, почти двайсет години. Другия месец стават точно двайсет.
THE ONION: Каква е тайната на неувяхващата привлекателност на „Пътеводителя на галактическия стопаджия“?
ДЪГЛАС АДАМС: Не знам. Знам само, че работих много по него и много се тревожих за него и че написването му ми струваше много. Ако има лесен начин да се направи едно нещо, аз винаги ще намеря някой много по-труден. Освен това подозирам, че любовта на читателите към книгата има нещо общо с количеството работа, което съм й посветил. Звучи малко елементарно, но нямам по-добро обяснение.
THE ONION: Филмът по първата книга ли ще бъде?
ДЪГЛАС АДАМС: Да. Стана ми смешно, защото се сетих за коментарите в Мрежата по този повод. Някой твърдеше, че съм щял да сложа и петте книги. Хората просто не разбират процеса на разгръщане на една книга във филм. Някой беше казал, и съвсем правилно, че най-добрият материал за филм е разказът. Което означава, да, филмът ще бъде по първата книга. По този повод трябва да кажа, че всеки път, когато седна да правя нова версия на „Пътеводителя“ тя изпада в силни противоречия с всички предишни версии. Най- сигурното, което мога да кажа за филма е, че ще противоречи специално на първата книга.
THE ONION: Коя версия на „Пътеводителя“ ви е най-любима?
ДЪГЛАС АДАМС: При всички положения не телевизионният сериал. В зависимост от настроението си харесвам най-много или радио сериала или книгата, които са другите две версии, което означава, че трябва да предпочета една от тях, нали така? Отношението ми към тях е различно. От една страна радио сериалът беше мястото, където започна всичко, където порасна; там покълна семето. Освен това там имах усещането, че аз и колегите ми от екипа — продуцентът, звукорежисьорът и другите, разбира се и актьорите — всички творяхме нещо революционно за онова време. Или по-скоро, имах чувството, че тогава всички бяхме напълно луди. Помня как седяхме в подземното студио и часове наред обработвахме звука на кит, който се удря в земята с триста мили в час. След като си прекарал там часове и дни, накрая започваш да се съмняваш в здравия си разум. Естествено, не знаеш дали изобщо някой ще слуша предаването. Но беше страхотно; зарядът беше невероятен. От друга страна, привлекателността на книгата е в това, че там съм си самият аз. Великото на всяка книга е, че авторът си е самият той. Това е. Не участва никой друг. Е, не съвсем, защото „Пътеводителят“ се разви най-вече в радио сериала и книгата носи следи от всички хора, които допринесоха за създаването му. Но въпреки чувствам книгата като изцяло моя работа. И съм доволен от нея. Чете се гладко. Човек има чувството, че е писана лесно, но аз знам какво ми струваше това.
THE ONION: Случвало ли се е „Пътеводителя на галактическия стопаджия“ да ви дойде до гуша?
ДЪГЛАС АДАМС: Имаше един период, когато наистина ми беше писнало от него и изобщо не исках да чувам нищо за него и бях готов да се разкрещя на всеки, който ми споменеше и една дума за него. Но след това ми мина и направих някои други неща. Написах книгите за Дърк Джентли. Най-любимото си произведение написах преди десетина години: Заедно с един приятел зоолог обиколихме света, за да търсим редки и застрашени животински видове и аз написах една книга, която озаглавих „Да видиш за последно“, която ми е любимата. „Пътеводителят“ вече е нещо от миналото ми, към което съм много привързан; беше велик, беше страхотен и ми се отблагодари много. Наскоро говорих с Пит Таунсенд от „Ху“ и споменах нещо като: „Господи, дано не ме запомнят само като писателя на «Пътеводител на галактическия стопаджия».“ А той ми се скара и каза: „Известно време и аз се чувствах по същия начин с «Томи». Работата е в това, че когато имаш подобно нещо в историята си, то ти отваря страшно много врати. И ти позволява да правиш други неща. Хората помнят това. То е нещо, за което трябва да си благодарен.“ И аз реших, че е много прав.
THE ONION: Изоставихте ли Дърк Джентли?
ДЪГЛАС АДАМС: Ами, започнах да пиша още една книга с Дърк Джентли, но нещо не тръгна. Не знам защо и затова я оставих. Не знаех какво да правя с нея. След една година прегледах отново материала и изведнъж си помислих: „Всъщност причината е в това, че идеите е героят не си пасват.“ Идеите бяха по- подходящи за „Пътеводителя“, но на мен не ми се пишеше още един „Пътеводител“. Затова оставих нещата така. Някой ден може да напиша още една книга от „Пътеводителя“, защото се натрупа доста материал, който просто стои и чака. Но да се върнем към Дърк Джентли, всъщност аз някак си го изоставих. Преди два-три месеца студентският театър на Оксфорд направи представление по „Холистична агенция Дърк Джентли“ и аз отидох да го гледам. Фабулата е ужасно сложна… Част от тази сложност служи да прикрие факта, че фабулата всъщност не се получава много добре… Беше ми интересно да го гледам на сцена, защото изведнъж започнах да си мисля за книгата и си казах „Е, добре са се справили, но е трябвало да направят това и да не правят онова.“ Нали разбирате, всичко се завъртя отново в главата ми. Другото интересно нещо беше, че докато седях и анализирах критично представлението, за мое голямо удивление публиката се забавляваше страхотно. Ситуацията ми се стори странна. Изведнъж си помислих: „От това ще излезе страхотен филм.“ Защото след като го бях видял в този контекст, разбрах, че от него може да излезе невероятен филм. Затова, след като „Пътеводителят“ излезе по кината, бих се заел с филм по „Дърк Джентли“. Надявам се филмът по „Пътеводителя“ да отвори повече врати в киното. Бих искал да правя филми и това ви го казва съвсем невинно човек, който не го е правил никога.
Интервюто е взето от Кийт Филипс, 1998
14 април 1999
До Дейвид Фогел
„Уолт Дисни Пикчърс“
Драги Дейвид,
Няколко пъти се опитах да се свържа с вас по телефона. Може би ще е по-добре да обясня защо се обаждах. Бях няколко дни в Щатите и си помислих, че не би било зле да дойда до Лос Анджелис и да се срещнем. Не успях да свържа с вас и сега съм в самолета за Англия, където пиша този имейл.
Струва ми се, че сме стигнали до точка, където проблемите изглеждат повече от възможностите. Не знам дали съм прав да мисля така, но от ваша страна разполагам само с мълчание, което поначало е беден източник на информация.
Според мен, можем да изпаднем в единия от двата традиционни стереотипа — вие сте директорът на студиото, на чиято глава лежат милиони истински проблеми, а аз съм писателят, който иска да види творението си на филм, без изобщо да го е грижа за цената и последствията — а можем и да осъзнаем, че имаме обща цел, която е да направим възможно най-успешния филм. Фактът, че е възможно да имаме различни мнения относно начина да го постигнем, би следвало да е плодотворен източник на дебати и постепенно решаване на проблемите. На мен не ми е ясно как еднопосочният трафик от писмени „бележки“, разнообразяван с продължително и зловещо мълчание, може да бъде заместител.
Вие имате богат опит в създаването на големи филми. Аз имам богат опит в създаването на
