Далеч напред, зад димната пелена хиляди конници пристигнаха в разгърнатия си на хълма лагер, слязоха от конете си сред гълчава от крясъци и демонстративни сравнения на обратни удари с меча и се заеха незабавно с евтиното вино и гранясалата пърчова лой.
Опръсканият с кръв и уморен от битката хан слезе от коня си пред великолепно драпираната си имперска шатра.
— Коя беше тази битка? — попита той сина си Огдай, който беше яздил редом с него. Огдай беше млад и амбициозен генерал със страстни увлечения към всякакъв вид жестокост. Надяваше се да подобри собствения си Познат Световен рекорд по брой набодени селяни с един замах на меча и смяташе тази вечер да се упражнява.
Той пристъпи към баща си.
— Това беше Битката за Самарканд, о, хане! — извести той и развъртя меча си по ужасно впечатляващ начин.
Ханът скръсти ръце, облегна се на коня си и впери поглед в кървавия хаос, който бяха сътворили в долината.
— Ох, вече не намирам никаква разлика — изрече с въздишка ханът. — Спечелихме ли?
— О, да! Да! Да! — възкликна Огдай с трескава гордост. — Победата бе наистина велика!
— Наистина велика! — добави и развъртя въодушевено меча си. Упражни няколко набождания. Да, помисли си, тази вечер щеше да пробва с шестима.
Ханът вдигна лице към сгъстяващия се здрач.
— О, скъпи — каза той, — след всичките тези двайсет години на двучасови битки, имам чувството, че в живота трябва да има и още нещо, разбираш ли. — Той се обърна, вдигна предницата на съдраната си и окървавена избродирана със злато туника и се загледа в косматото си шкембе. — Я пипни — каза. — Май съм понапълнял.
Огдай се взря в шкембето на великия хан със смесица от почитание и досада.
— Ъъ, не — отвърна. — Изобщо не си напълнял.
Огдай щракна с пръсти и повика един слуга, който му донесе картите, прободе го и, докато падаше, измъкна плановете на великата кампания от безчувствените, но не съвсем изненадани пръсти.
— А сега, о, хане — започна той, разстилайки картите върху гърба на друг слуга, който стоеше специално окован за целта, — трябва да поемем към Персия, откъдето ще можем да завладеем целия свят!
— Не, не, я пипни тук — каза ханът, стиснал с два пръста сланината на корема си. — Мислиш ли…
— Хане! — прекъсна го нетърпеливо Огдай. — Ние сме на път да завладеем света! — Той заби ножа си в картата, уцелвайки слугата в левия бял дроб през един подъл процеп между ребрата.
— Кога? — намръщи се ханът?
Огдай разпери раздразнено ръце.
— Утре! — каза той. — Започваме утре!
— О, утре ще е малко трудно, разбираш ли — каза ханът, изду бузи и се замисли за момент. — Работата е в това, че другата седмица имам лекции по масова сеч в Бокхара и мислех утре да се подготвям.
Огдай го изгледа недоумяващо, докато слугата под картата започна да се свлича на земята.
— Добре де, не можеш ли да го отложиш? — възкликна той.
— Абе виж сега, платиха ми доста голям аванс и поех нещо като ангажимент.
— Добре тогава, сряда?
Ханът извади един свитък от туниката си, погледна го и поклати бавно глава.
— Май няма да стане за сряда…
— Четвъртък?
Не, за четвъртък имам твърд ангажимент. Огдай и жена му ще ни дойдат на вечеря и, а аз им обещах…
— Ама аз съм Огдай.
— Ами значи тогава и ти си зает.
Единствено шумът от крясъците, побоищата и кавгите на хилядите космати монголци нарушаваше мълчанието на Огдай.
— Виж — продума тихо, — кога ще можеш да завладееш света… в петък става ли?
Ханът въздъхна.
— Секретарката идва в петък сутрин.
— Така ли.
— Пълно е с писма за отговаряне. Нямаш представа колко хора се опитват да ми ангажират времето. — Ханът се отпусна замислено на коня си. — Бих ли подписал това, бих ли се появил на онова. Бих ли бил така добър да направя една спонсорирана сеч с благотворителна цел. Всичко това отнема време докъм три следобед, след което се надявам да си тръгна рано и да изкарам един по-дълъг уикенд. А за понеделник, понеделник…
Той се консултира отново със свитъка си.
— Боя се, че в понеделник е изключено. Почивка и възстановяване, нещо, за което настоявам. Какво ще кажеш за вторник?
Необичайният пронизителен шум в далечината в този момент звучеше като нормалното ежедневно хлипане на жени и деца по изкланите им мъже, и ханът не му обърна никакво внимание. На хоризонта проблесна светлина.
— Вторник — виж, сутринта съм свободен — не, чакай малко, обещах среща на онзи адски интересен симпатяга дето знае всичко за разбирането на нещата, а това е нещо, в което хич не ме бива. Жалко, щото това ми беше единствения свободен ден другата седмица. Обаче другия четвъртък можем да помислим сериозно за… — или не, тогава трябваше да…
Пронизителният звук продължаваше, всъщност той се усилваше, но беше толкова недоловим във вечерния бриз, че не успя да накара сетивата на хана да му обърнат внимание. Приближаващата светлина беше толкова бледа, че се сливаше изцяло с лунната, която тази вечер беше ярка.
— … и се боя, че това е положението до края на март — каза ханът.
— Април? — попита уморено Огдай. Мимоходом кръцна черния дроб на един преминаващ слуга, но радостта се беше изпарила. Подхвърли разсеяно парчето в мрака. Едно куче, което с годините беше надебеляло доста, като спазваше елементарното правило да стои неотлъчно близо Огдай, се хвърли към мръвката. Скапани времена.
— А, не, април е изключено — каза ханът. — Април заминавам за Африка, обещал съм си го.
Светлината приближаваща през нощното небе най-накрая успя да привлече вниманието поне на един или двама от другите монголски главатари в околността, които като по чудо спряха да си разменят тупаници и да пробождат разни неща, и кротнаха.
— Виж — каза Огдай, все още без да осъзнава какво се задава, — можем ли тогава да се разберем да завладеем света през май?
Могъщият хан засмука зъбите си в знак на съмнение.
— Е, не ми се ще да се обвързвам толкова отдалеч. Много е потискащо да си разграфяваш живота толкова занапред. За бога, не е лошо да прочета нещо, и кога да намеря време? Както и да е… — Той въздъхна и надраска в свитъка — „Май — евентуално завладяване на света“. Отбелязвам си го с молив, така че не го смятай за абсолютно уговорено — напомняй ми от време на време и ще видим как ще се развият нещата. Я, какво е това?
Бавно, с грацията на красива жена влизаща във вана, един издължен, елегантен, сребрист космически кораб се снижи кротко на земята. От него се разля мека светлина. От отварящата се врата пристъпи едно високо и елегантно същество с интересен сивозеленикав тен. То пристъпи бавно към тях.
На пътя му лежеше тъмната фигура на селянина, който си плачеше тихичко, докато наблюдаваше как кучето на Огдай изяжда черния му дроб, защото знаеше, че няма как да си го върне и се чудеше как по- дяволите ще продължи оттук нататък жалкия му живот. Най-накрая избра точно този момент, за да се спомине.
Високият извънземен го прескочи с погнуса и, въпреки че за да го разбереш, трябваше да се вгледаш изключително внимателно в лицето му, с известна завист. Той кимна сдържано и на двамата монголски
