ДЪГЛАС АДАМС: Всъщност, надявам се да стане точно така. Идеята за изкуство ме тревожи много повече. Откакто завърших английска литература се опитвам да избягвам представата, че правя изкуство. Смятам, че идеята за изкуство убива творчеството. Това беше една от причините наистина да искам да направя компютърна игра: защото никой няма да я приеме на сериозно и аз ще мога да подхвърля през оградата някои наистина добри идеи. Интересно колко често се получава така. Предполагам, че в началото на епохата на романите, повечето от първите романи са били просто един вид порнография: в частния случай всяка една медия е започнала като порнография и след това е пораснала. Бързам да добавя, че тази компютърна игра не е порнография. Преди 1962-а всички мислеха, че попмузиката е нещо като… На никой дори не му хрумваше да я нарече изкуство, но се намериха невероятно талантливи хора, който я обожаваха и я смятаха за най-великото забавление на света. И след няколко години се появиха „Сержант Пепър“ и така нататък и всички я нарекоха изкуство. Според мен всяка медия е най-интересна преди на някой да му хрумне да я нарече изкуство и когато повечето хора все още я смятат за боклук.
THE ONION: А ще ви бъде ли приятно, да речем след двайсет години, да ви познават като един от първите творци на компютърната игра като изкуство?
ДЪГЛАС АДАМС: Е, ще ми е приятно да я купят повече хора. Първата причина е изключително очевидна. Но другата е, че ако хората я харесат и се забавляват с нея, ще остана с усещането за добре свършена работа. А ако се появи някой да каже: „О, това е изкуство“, може и така да е. Не ме вълнува особено. Но смятам, че хората ще решат. Но не това трябва да е целта. Няма нищо по-лошо от това някой да седне да пише роман и са си говори: „Хм, да, в момента творя нещо с висока художествена стойност“. Смешно е. Наскоро прочетох от чисто любопитство „Тъндърбол“, един от романите с Джеймс Бонд и съжалих, че не съм го прочел, когато съм бил на, не знам, може би на четиринайсет, особено за да попадна на онзи момент, когато той слага ръка върху гърдите й и казва „Господи, колко вълнуващо“. Но си помислих, че след като Джеймс Бонд се превърна в такава икона на поп културата през последните четирийсет години, все пак трябва да видя за какво става дума. Онова, което ме подсети да го прочета, беше не само фактът, че книгата се въргаляше в къщи, а и че тъкмо бях прочел някаква статия, в която се казваше, че целта на Ян Флеминг е била не да е литературен, а да е грамотен. Разликата е много голяма и много важна. Затова реших да хвърля един поглед дали е така. Беше интересно, защото книгата наистина е едно добро произведение на занаята. Той има език, умее да го използва и пише добре. Но е ясно, че никой не нарича това литература. Но аз мисля, че повечето най-интересни произведения се създават в области, където хората не мислят, че творят изкуство, а просто упражняват занаята си и са добри занаятчии. Да бъдеш грамотен писател означава да си добър занаятчия, да познаваш работата си, както и да използваш инструментите на занаята умело и без да ги повреждаш. Усещам се, че когато чета литературни романи — нали знаете, онези с главно „Л“ — повечето пъти намирам съдържанието им за пълна глупост. Ако искам да чета нещо интересно за човешката психика, отношения и поведение, ще взема нещо от писателките на криминални романи като Рут Рендъл, например. Ако искам да чета нещо, което ще ми даде храна за сериозни и фундаментални размисли или, ако щете за състоянието на човека като цяло, за смисъла на съществуването ни, за всичко което става, предпочитам нещо писано от учен, като например Ричард Докинс. Имам усещането, че дневният ред на най-важните неща от живота е преминал от ръцете на романистите към тези на учените, защото те вече знаят повече. Имам склонност да се отнасям доста подозрително към неща, които смятат себе си за изкуство, още докато се създават. Доколкото това засяга компютърната игра, исках да направя най-доброто, на което съм способен, и да се забавлявам възможно най-много докато го правя. Мисля, че е доста добра. Винаги има нещо, за което те е яд, че не си го направил по-хубаво, но една творба не може да се създава цяла вечност. Играта е страшно добра.
THE ONION: Какво става с филма? От няколко десетилетия се носят слухове, че ще има филм по „Пътеводителя“.
ДЪГЛАС АДАМС: А, да. Нещата се пекат и предишните източници на слухове бяха два. Първият възникна, когато преди петнайсет години продадох правата на Иван Райтман, който още не беше толкова известен. Нещата не се получиха, защото с Иван дори не се познавахме. Впоследствие се оказа, че той изобщо не е прочел книгата преди да я купи. Мисля, че не беше за него и че той искаше нещо съвсем различно. В крайна сметка не стигнахме до споразумение, всеки пое по пътя си, правата преминаха към „Колумбия“, а той се зае с филма „Ловци на духове“, така че можете да си представите колко се подразних. Правата останаха собственост на „Колумбия“ още доста години. Мисля, че Иван Райтман беше наел някой да напише сценарий по „Пътеводителя“ и това беше най-отвратителният сценарий, който бях виждал. За жалост отгоре му стоеше моето име, заедно с името на другия писател, въпреки че в сценария нямаше и една запетайка от мен. По някое време открих, че сценарият си е стоял от край време в града на сценариите, или не знам къде, и че всички смятат, че аз съм го писал, и че съм ужасен сценарист. От което ми стана доста неприятно. Няколко години по-късно се запознах с един човек, който после ми стана много добър приятел, Майкъл Несмит, чиято кариера включваше какво ли не: Освен че е филмов продуцент, той е и един от създателите на групата „Мънкис“. Което, след като го опознах, ми се стори малко странно, защото той е един сериозен, замислен и кротък мъж, въпреки палавите искрици в погледа. И той ми предложи да работим заедно. Той да бъде продуцент, аз да пиша сценариите и така нататък. Известно време работихме доста добре, но след това на Холивуд нещата май му се сториха остарели и работата замря. Онова, което ми повтаряха непрекъснато, в общи линии беше: „Фантастичните комедии не стават за филм. И причината е следната: Ако ставаха, някой досега щеше да го е направил.“
THE ONION: Логиката май издиша.
ДЪГЛАС АДАМС: Е, миналата година излезе „Мъже в черно“, така че вече някой го е направил. А „Мъже в черно“ е… как да го кажа по-деликатно? Намерих някои негови елементи за странно познати, ако мога така да се изразя. Изведнъж една фантастична комедия от кръвната група на „Пътеводителя“ стана един от най- успешните филми за всички времена. Това донякъде промени пейзажа. Хората изведнъж поискаха подобни филми. Проектът с Майкъл… В крайна сметка не го осъществихме, но се разделихме като добри приятели и все още сме. Надявам се за в бъдеще да има други проекти, по които да работим заедно, защото аз страшно го харесвам и двамата работим прекрасно. Освен това, колкото повече време прекарвам в Санта Фе, толкова по-добре. И така, сега филмът е при „Дисни“ — по-конкретно, при „Караван“, която е една от най- големите независими продуцентски компании, но все пак е свързана с „Дисни“. Много ме е яд, че вече петнайсет години нищо не става; въпреки това съм в невероятен възторг от факта, че днес може да се направи далеч по-добър филм, отколкото преди петнайсет години. Става въпрос за техническата част; за това на какво ще прилича и как ще върви. Повече от ясно е, че действителните качества на един филм зависят от сценария, играта, режисурата и така нататък, а за петнайсет години тези умения нито са се издигнали, нито са потънали. Но поне техническата част отбеляза страхотен напредък.
THE ONION: Филмът ще се режисира от Джей Роуч [Остин Пауърс], нали?
ДЪГЛАС АДАМС: Точно така. Той е интересен мъж. Общуваме доста. В основни линии ключът към цялата работа беше, когато се запознах с Джей Роуч, защото се спогодихме моментално и аз си помислих: „Ето един интелигентен и разбран мъж“. Той е не просто интелигентен и разбран, но за неговата интелигентност и разбраност има мярка: иска да си сътрудничим много тясно над работата по филма. Което е безотказен начин режисьорът да спечели сърцето на автора. Всъщност когато правех оригиналния радио сериал, подобно нещо не се практикуваше и трябваше само да пиша. Но аз успях да се намеся малко в продуцентската работа. Продуцентът/режисьорът малко се изненада, но в крайна сметка го прие доброжелателно. Поради което вършех страшно много работа по записването на програмата, а Джей искаше да направя същото за филма. Аз усетих, че най-после съм намерил човек, с когото мога да работя. Но трябва да е ясно, че го казвам в началото на процес, който ще продължи две години. Така че не се знае.
