семейната среда и обучението ни няма нищо, което да ни научи как да се справим с някой, който посред бял ден ти яде бисквитите. Предполагам се досещате какво щеше да стане, ако това се беше случило в южен Лос Анжелес. Стрелба, хеликоптери, Си Ен Ен, знаете как става… Но в крайна сметка направих онова, което би направил всеки англичанин с неблагороден произход: игнорирах го. И се зачетох във вестника, отпих глътка кафе, опитах се да разбера нещо от статията, не разбрах нищо и си помислих: „Ами сега какво ще правя?“
В крайна сметка го измислих: „Нищо. Ще се наложи да го преглътна“ и с всичка сила се опитах да не забележа факта, че кутията вече е мистериозно отворена. Взех си една бисквита. Реших: „Това ще го постави на мястото му“. Но това не го постави на мястото му, защото само след секунда той го направи отново. Взе си още една бисквита. След като не го бях споменал първия път, сега повдигането на въпроса ми се стори още по трудно. „Извинете ме, нямаше как да не забележа…“ Искам да кажа, че не става.
Така изядохме целия пакет. Като казвам „целия“, имам предвид, че вътре имаше не повече от осем бисквити, но изяждането им продължи сякаш цял живот. Той вземаше една, аз вземах една, той вземаше една, аз вземах една. След като ги свършихме, той стана и си тръгна. Е, разменихме си многозначителни погледи и той си тръгна, а аз въздъхнах с облекчение и се успокоих.
Влакът ми пристигаше всеки момент и аз отместих недопитото си кафе, изправих се, събрах вестника и видях под него моите бисквити. Любимият ми момент от цялата история е, че през последния четвърт век из Англия броди един съвършено нормален човек, който може да ви разкаже съвсем същата история, само че без поантата накрая.
Из реч, произнесена пред „Ембедид Систъмс“, 2001
И ВСИЧКО ОСТАНАЛО
Интервю с Onion A. V. Club13
Смятам, че идеята за изкуство убива творчеството.
THE ONION: Вие се занимавате с много работи наведнъж. За какво искате да говорим първо?
ДЪГЛАС АДАМС: Основните неща са две. Първото е, че сме на път да приключим нещото, над което се трудя вече почти две години, а именно един CD-ROM. Ще излезе до два месеца. Другото е, че току-що сключих договор с „Дисни“ за продажбата на „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Предполагам, че с това ще се занимавам в следващите няколко години. Ще правя филма.
THE ONION: Разкажете за „Звезден кораб Титаник“.
ДЪГЛАС АДАМС: Ами, това е CD-ROM и най-важното нещо е, че започна като CD-ROM. Хората искаха да направя CD-ROM по „Пътеводителя“ и аз си помислих: „Не, не“. Не исках да правя поредната дойна крава от книга, която вече бях написал. Според мен дигиталните медии са достатъчно интересни сами по себе си, за да заслужават творчество. Защото като ти хрумне някоя идея, следващата мисъл, която нахлува в мозъка ти след идеята, е „Какво е това? Книга ли е филм ли е, това ли онова ли, разказ ли е или овесени ядки за закуска?“ Всъщност решението какво да бъде, от този момент нататък оформя развитието на идеята. Затова едно нещо ще бъде съвсем различно, когато се развива като CD-ROM и когато се развива като книга. Всъщност, малко послъгвам, защото идеята като такава, под формата на единичен абзац, се роди в една от книгите на „Пътеводителя“ — май в „Животът, вселената и всичко останало“. Защото винаги когато „Пътеводителя“ стигнеше до задънена улица, измислях две други странични линии в историята и ги давах като тема за разговор на екипа на „Пътеводителя“. И така, там се спотайваше една малка идея и много хора ми казаха: „О, това трябва да го направиш на книга“. Идеята ми се стори прекалено добра, а аз не ги обичам много такива. Оказа се обаче, че има една много основателна причина да не правя „Звезден кораб Титаник“ на книга и тя беше, че ставаше въпрос за предмет. В идеята не участваха никакви хора, а в книгите все пак трябва да участват хора. Затова, по-късно, когато си помислих: „Добре, сега пък искам да направя CD-ROM, защото искам да оправдая факта, че пилея цялото си време в ровичкане в компютрите“. Всъщност исках да направя от този CD-ROM едно подходящо и зряло произведение. И си мислех какво трябва да направя. И изведнъж си спомних, че онова, което ме беше възпряло да превърна „Звезден кораб Титаник“ в книга — че ставаше въпрос за място, предмет, кораб — в случая беше негово предимство. Когато правите CD-ROM, вие създавате именно място, обкръжение.
THE ONION: И потребителят става героят.
ДЪГЛАС АДАМС: Да, точно така. След като мястото веднъж започне да се развива, идват героите. Но тук не ставаше дума за героите, а за кораба. Тогава исках да направя нещо… Ами или много старомодно, или много радикално, в зависимост от гледната точка; исках да вградя генератор на диалози в играта. Преди много години направих игра на основата на „Пътеводителя“ заедно с една компания „Инфоком“, която беше страхотна. Те правеха остроумни, интелигентни и грамотни игри въз основа на текст. Нали знаете, няколко хиляди години човешката култура се е оправяла прекрасно с текста, а привнасянето на елемента интерактивност просто увеличава възможностите. Компютърът се превръща в разказвач, а играчът в слушател, като навремето, когато разказвачът е откликвал на публиката, вместо само публиката да откликва на разказвача. Работата ми доставяше невероятно удоволствие. Беше ми страшно приятно да конструирам тези виртуални диалози между играча и машината. Затова реших, че няма да е лошо да доразвия нещата в съвременна графична игра. Защото много ми се искаше да видя дали старата диалогова технология може да се приложи така, че героите да проговорят. Слагаме ги в средата и оттам нататък гледаме какво става. И така започнахме да разработваме проблема как да говорим на героите. Естествено, всеки проблем касаещ езика неизбежно се разраства. Да започна с това, че искахме играта сама да генерира репликите, което дава гъвкавост и изреченията се конструират от ход. От друга страна обаче всички герои звучат като норвежци с мозъчно сътресение, което изобщо не ми харесваше. Затова по някое време осъзнахме, че ще трябва да запишем репликите предварително. А аз си помислих: „Това е ужасно, защото отговорите ще бъдат ограничен брой. Ще стане… Ох, не знам“. Начинът, по който накрая разрешихме проблема, или постепенно разрешихме проблема, беше обемът на предварително записаните реплики да става все по- голям и по-голям, и по-голям, и по-голям. Тази сутрин записахме още два часа. Вече разполагаме с около шестнайсет часа откъси от разговори: фрази, изречения, половин изречения и всичко останало, което машината компилира от ход в отговор на онова, което й пишете. Известно време нещата не вървяха много добре. Но сега, през последните две-три седмици започнаха да се връзват едно с друго и диалогът започна да придобива плът и кръв. Разни хора се отбиваха и говореха: „Да, да, не виждам как ще проработи. Ами ако попитам това?“ И питаха и ченетата им увисваха. Беше страхотно. Същите тези хора сядаха и прекарваха часове в разговор с героите. Бързам да добавя, че тези шестнайсет часа диалози бяха записани от един съвсем малък екип. Част от диалозите написах аз, друга част написаха други и ги събрахме заедно. Резултатът е забележителен. Светът на играта се насели. Пълно е с откачени повредени роботи, които си имат мнения и отношения, и идеи, и странни истории, и знаят разни съвсем неочаквани неща. Можете да завържете разговор с всеки един от тях.
THE ONION: Не се ли притеснявате, че след този огромен труд хората няма да му придадат тежестта, да речем, на една книга или филм? Че няма да го възприемат като форма на изкуство?
