тях беше претворена доста теория, но ако седнете и поработите с един архитект (минал съм през този стрес, както сигурно и мнозина от вас), за да постигнете функционалност на къщата, вие ще се опитате да приложите всичко, което знаете за светлината, ъглите, движението на хората, начина им на живот — както и един куп други неща, за които не знаете нищо, поради което те остават вън от задачата. Не знаете колко е важен или маловажен всеки фактор; опитвате се, макар и съвсем съвестно, да се догаждате за неща, от които нямате понятие, теориите са безброй, архитектурните и строителни практики също; вие не знаете какво да правите с всички тях. Сравнете това лутане с реакцията си, когато някой ви подхвърли топка. Можете да седите, да я наблюдавате и да си говорите, че тя се издига на седемнайсет градуса, да напишете уравнение, да го изчислите и седмица след като топката е профучала покрай вас да сте установили къде е и как е трябвало да я хванете. От друга страна можете просто да вдигнете ръка и да я уловите, защото на подсъзнателно ниво ние всички разполагаме с математическия апарат, който функционира и ни позволява да кажем: „Я, топка. Дръж!“
Онова, което казвам, е, че фен шуи и още куп други неща са съвсем същите като този проблем. Ние ги правим, защото знаем как, без да е необходимо да знаем какво правим. Ако се върнем на примера с къщата, се оказва, че вместо да изчисляваме ъгли и да се опитваме да приложим една или друга преходна архитектурна мода, можем да си зададем въпроса как би живял в тази къща един дракон. Ние сме свикнали да мислим с понятията на живите същества; живото същество може да е съставено от безкрайно много сложни променливи, които не познаваме, но ние знаем как живеят живите същества. Никога не сме виждали дракон, но всички имаме представа на какво прилича драконът, затова можем да кажем: „Ако един дракон мине оттук, ще се закачи на това място, ще му е тясно там, защото няма да види онова и, ако махне с опашка ще събори ей онази ваза.“ Подреждате обстановката така, че един дракон да е щастлив в нея и, я виж, изведнъж се сдобихме с място подходящо за живот и на други живи същества като например хора.
И така, моята теза е следната: колкото и научно грамотни да сме, не бива да забравяме, че измислиците, с които доскоро сме населявали света си, може да са имали функции, чиито основни компоненти си струва да бъдат разбрани и запазени, вместо да се изхвърля бебето заедно с водата; защото дори да не приемаме причините за съществуването им, те може да са съвсем основателни от гледна точка на практиката. Подозирам, че с напредъка си в областта на дигиталния и изкуствения живот ще се натъкваме на все повече неочаквани качества на привидно познати обекти и че това е съвсем точен паралел на обектите, които създаваме, за да ни информират и да улесняват живота ни. Затова твърдя, че макар да няма истински Бог, има изкуствен Бог, и че не е лошо да го имаме предвид. Това е моята теза в спора, а вие сте свободни да ме замеряте със столове!
Въпрос: Коя е четвъртата епоха на пясъка?
Нека за минута се върна малко назад, за да поговоря за начините, по които комуникираме. По традиция начините за комуникация между хората са няколко типа. Първият е един на един; когато говорим с друг човек или провеждаме разговор. Вторият е един на много, като това, което правя в момента или когато някой се изправи пред публика и изпее песен, или обяви, че трябва да тръгнем на война. Третият вид комуникация е много на един; разполагаме с неговата недодялана, тромава и неособено функционална форма наречена демокрация, но в по-примитивния вариант аз се изправям и казвам: „Добре, отиваме на война“, а друг ми изкрещява в отговор: „Не, няма!“ — и тогава имаме комуникация много на много в спор, който впоследствие става неконтролируем!
През този век (а и през предишния) моделът на комуникациите едно към едно беше телефонът, който предполагам, че всички познаваме. Комуникацията един на много също не липсваше — радио и телевизия, книгоиздаване, журналистика и какво ли още не. Информацията ни залива отвсякъде и в мишените й няма грам дискриминация. Любопитно е, но не се налага да се връщаме много назад в миналото, за да открием, че цялата информация, която е стигала до нас е имала връзка с нас, и затова всичко, което се е случвало, всяка новина, без значение дали се е случила с нас, в съседната къща, в съседното село, в границата на държавата или в границата на нашия хоризонт, се е случвала в нашия свят и ние сме реагирали, и светът е реагирал в отговор. Всичко ни е засягало по някакъв начин, като например ужасна катастрофа, при която е можело да се притечем на помощ. В наши дни поради плетеницата от комуникации един на много, ако в Индия катастрофира самолет, ние може силно да се разтревожим, но от нашата тревога няма никакъв ефект. Вече не сме способни да различаваме онова, което се е случило на другия край на света от другото, което се е случило на нашата улица. В съзнанието ни разликата между тях е толкова размита, че сме в състояние да се разтревожим много повече от съдбата на героинята от сапунена опера забъркана в Холивуд, отколкото от съдбата на собствената си сестра. Връзките помежду ни са изкривени и разкъсани, и не е никак изненадващо, че се чувстваме стресирани и отчуждени в света, защото светът ни влияе, но ние на него не. Комуникацията много на един я има, но не е кой знае какво, нито кой знае колко. По същността си нашите демократични системи са модели на тази комуникация и макара да не са съвършени, вървят към драстично подобрение.
Четвъртата комуникация обаче — много на много — се роди едва с появата на Интернет, която разбира се тече по фиброоптични кабели. Този тип комуникация формира четвъртата епоха на пясъка. Припомнете си онова, което казах преди малко за света, който не реагира спрямо нас, когато ние реагираме спрямо него; аз си спомням онзи първи момент преди няколко години, когато започнах да приемам Интернет на сериозно. Мрежата беше много, много глупаво нещо. В „Карнеги Мелън“ имало някакъв млад изследовател, който обичал „Доктор Пепър лайт“. През няколко етажа от него имало машина за безалкохолни напитки, откъдето той си взимал „Доктор Пепър“, но въпросната напитка често свършвала, поради което той се разкарвал напразно. Накрая се досетил: „Я, чакай, машината има чип, а аз имам компютър, а в сградата има мрежа, така че защо да не включа машината към мрежата и да проверявам от моя терминал дали има смисъл да слизам?“ И така той свързал машината за безалкохолни към локалната мрежа, но локалната мрежа била част от Интернет — и така в един момент целият свят знаел какво става с неговата машина за безалкохолни. Вярно, информацията може да не била жизненоважна, но пък се оказала ужасно любопитна; вече всички знаели какво става с тази машина. Настъпило развитие, защото чипът в машината не казвал само: „Резервоарът с «Доктор Пепър» е празен“, а споделял каква ли не информация като например „Има седем коли и три диетични коли, температурата, при която се съхраняват е такава и такава, заредени са на тази и тази дата“. Информацията била изобилна, но куриозното било друго: оказало се, че ако някой пусне монета в машината и не натисне бутона — тоест, машината е бременна — всеки, навсякъде по света, можел да се включи в машината и да я накара да изплюе кутийката! Представяте ли си как някой върви по коридора и, изведнъж, бам! — пада кутийка кока-кола! Каква е причината? Ами, очевидно някой е натиснал копчето от десет хиляди километра разстояние! Историята е страшно глупава, но много очарователна и за мен означаваше, че за пръв път в историята си човекът можеше да се пресегне през половината свят. Не беше толкова важно това, че някой се е пресегнал от десет хиляди километра и е пуснал кутийка кока-кола в един университетски коридор, важното беше, че това е първият изстрел във войната за разпространението на един съвършено нов начин на комуникиране. Затова смятам, че Интернет е четвъртата епоха на пясъка.
Импровизирана реч, изнесена пред „Дигитална флора и фауна“ — 2, Кеймбридж, септември 1998
Бисквитите
Това се случи с действителна личност и действителната личност съм аз. Бях на гарата. Беше април 1976-а в Кеймбридж, Великобритания. Бях подранил за влака. Не бях прочел правилно разписанието. Купих си вестник с кръстословица, кафе и кутия бисквити. Седнах на една маса. Много ви моля, представете си сцената. Много е важно да си я представите с всички подробности. Ето ги масата, вестникът, чашата с кафе и кутията с бисквити. Ето го и човекът от другата страна на масата, съвсем обикновен мъж с костюм и куфарче. Изобщо нямаше вид на човек, който ще извърши странна постъпка. Но той извърши следното: изведнъж се наведе напред, взе кутията с бисквити, отвори я, извади една бисквита и я изяде.
Ето това е нещо, с което, бих казал, британците се справят много трудно. В наследствеността,
