епсилонски радиоактивни пръти или не знам какво там, дето трябва да прелети милиарди години назад през целия космически сектор и това е катастрофирало. Така ли е? Това ли ще намерим? И сигурно ли е, че от тази гадост няма да ми пораснат още няколко глави?
— Не е възможно да е катастрофирал, мистър Бийблброкс — държеше на своето чиновникът. — Корабът е абсолютно и гарантирано обезопасен.
— Тогава защо толкова напирате да го погледнете?
— Защото обичаме да гледаме абсолютно обезопасени неща.
— Пфууууу!
— Мистър Бийблброкс — изрече търпеливо чиновникът — държа да ви напомня, че сте на работа.
— Ами, аз нещо май изведнъж си изгубих трудовия ентусиазъм. Вие какво си въобразявате, че нямам абсолютно никакви морални такива, к’во им викаха на тия моралните?
— Скрупули?
— Да де, скрупули, благодаря. Е?
Двамата чиновници хладнокръвно чакаха и се покашляха тихичко, за да минава по-бързо времето.
Зейфод изпусна една въздишка тип „Какви времена доживяхме“ в знак на това, че сваля от себе си всякаква вина и се обърна в креслото си.
— Кораб? — извика.
— Да? — каза корабът.
— Прави каквото правя аз.
Корабът асимилира заповедта цели няколко милисекунди и, след като провери по два пъти всички уплътнения на подсилените си херметични прегради, започна бавно и неумолимо да се спуска към дъното сред мъглявата светлина на собствените си фарове.
Петстотин фута.
Хиляда.
Две хиляди.
Тук, при налягане от почти седем атмосфери, в студената бездна, където не достигаше никаква светлина, природата държеше най-перверзните си фантазии. Дълги два фута кошмари нахлуваха бясно в сноповете светлина, прозяваха се и изчезваха обратно в мрака.
Две и половина хиляди фута.
В периферията на фаровете прехвърчаха срамни тайни с очи по пипалата.
Топографията на бавно приближаващото се океанско дъно постепенно ставаше все по-ясна и по-ясна на компютърните екрани, докато накрая от фона се открои един съвсем отчетлив силует. Той принадлежеше на един чудовищен цилиндър със скосени стени, уродливо разширен в средата, където се помещаваше тежката ултраоблицовка на най-важните резервоари за отпадъци. Според конструкторите му това беше най-обезопасеният и най-херметичен кораб на света. Преди да го изстрелят, бяха подлагали материала за тази секция на удряне, мачкане, взривяване и всички други насилствени въздействия, за които се бяха сетили конструкторите, с цел да се демонстрира, че издържа на всичко.
Напрегнатото мълчание в пилотската кабина се втвърди осезателно, когато стана ясно, че именно тази секция се беше сцепила доста точно през средата.
— Всъщност, той е абсолютно безопасен — рече единият чиновник. — Конструкцията му е такава, че дори да катастрофира, резервоарите сто процента остават цели и невредими.
Три хиляди, осемстотин и двадесет и два фута.
Четири Костюма Високо-Налягане-А-Умни изплуваха бавно от люка на спасителния кораб и заплуваха към чудовищния черен силует в черната океанска нощ. Костюмите се придвижваха с ленива и почти безтегловна грация въпреки вселената от вода, която тежеше отгоре им.
Дясната глава на Зейфод вдигна поглед към безбрежния мрак отгоре и в съзнанието му за миг отекна безмълвен писък от ужас. Тя погледна наляво и с облекчение установи, че другата глава гледа брокиански ултракрикет на екрана на шлема си и не я е грижа за нищо. Малко по-вляво и малко по-назад от него крачеха двамата чиновници от „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“, а малко по- вдясно и малко по-отпред крачеше празният костюм, който носеше инструментите им и разузнаваше пътя.
Стигнаха до огромната цепнатина на „Звезден Бункер Милиард Години“ и насочиха фенерчетата си към нея. От дебелите два фута разкъсани и изкривени преградни стени стърчаха осакатени машини. В кораба се беше заселило семейство големи прозрачни змиорки, които явно харесваха дома си. Празният костюм ги изпревари и отиде да провери шлюзовете по дължината на мрачния корпус. Едва третият се отвори и то трудно. Костюмите се напъхаха в шлюза и няколко дълги минути изчакаха механизмите да се справят с чудовищното налягане на водата отвън и бавно да го заменят със също толкова чудовищното налягане на въздуха и инертните газове. Накрая вътрешната преграда се отвори и те влязоха в тъмното преддверие на „Звезден Бункер Милиард Години“.
Наложи се да минат през още няколко Титан-О-Дръж врати, които чиновниците отваряха с кварковите си ключове. Скоро навлязоха толкова надълбоко в мощните обезопасителни полета, че на екрана с ултракрикета се появиха смущения и на Зейфод му се наложи да превключи на един канал с рок клипове, тъй като за рок станциите не съществуваха прегради.
Последната врата се отвори и те влязоха в някакво помещение, наподобяващо голяма гробница. Зейфод насочи фенера си към дъното на помещението и светлината му попадна право върху едно лице с широко отворени очи и широко раззината уста.
Зейфод също зина поне четири пети толкова широко и изпищя, захвърляйки фенера, след което седна тежко на пода или, по-скоро върху едно тяло, което беше лежало необезпокоявано там почти от шест месеца и което реагира на постъпката му с мощна експлозия. Зейфод се зачуди какво пък да направи сега и, след кратък но бурен вътрешен дебат реши, че е най-уместно да припадне.
След няколко минути се свести и се престори, че не знае нито кой е, нито къде е, нито как се е озовал там, но изобщо не беше убедителен. Тогава се престори, че паметта му се е възвърнала внезапно и че отново е припаднал от шока, но празният костюм — когото Зейфод вече започваше съвсем сериозно да намразва — със зле прикрита досада му помогна да се изправи на грака и го върна насила към действителността.
Тя беше грозна като настроението му и неприятна в повече от едно отношения, най-очевидното от които бе пълноцветната аранжировка на частите от тялото на покойния корабен навигатор по пода, тавана и стените и най-вече по долната част на неговия, на Зейфод, костюм. Ефектът беше толкова смайващо погнусяващ, че повече няма да се връщаме към него в нито един момент от този разказ — освен за да отбележим мимоходом факта, че Зейфод се издрайфа в костюма си, което наложи да го смени с празния — след поредица сложни модификации в горната му част. За негов лош късмет обаче зловонието в кораба и гледката на собствения му костюм, който се разхождаше насам-натам, омазан в разлагащи се вътрешности, бяха достатъчни, за да го накарат да се издрайфа и в новия костюм, което беше проблем, с който той и костюмът просто трябваше да свикнат.
Ето. Дотук. Стига гнусотии.
Стига толкова такива гнусотии.
Собственикът на изкривеното в писък лице се беше успокоил съвсем незначително и в момента бълбукаше нещо несвързано от резервоара си с жълтеникава течност — резервоарът за аварийно потапяне.
— Той беше луд — бълбукаше, — луд! Казах му, че винаги може да опита омарите на връщане, но той беше полудял. Обсебен! На вас случвало ли ви се е нещо такова като има наоколо омари? На мен не. Много са ми гумени и лигави и изобщо не са ми вкусни, не знам. Хиляда пъти предпочитам миди и му го казах. О, Заркуон, казах му го!
Зейфод се втренчи във видението в резервоара. Мъжът беше закачен към всевъзможни животоподдържащи тръби, а гласът му бълбукаше от високоговорители и отекваше налудничаво из безкрайните глухи коридори на кораба.
— Ето това ми беше грешката — изпищя лудият. — Казах му, че всъщност предпочитам миди, а той
