каза, че това било, защото не съм опитвал истински добре приготвен омар, както го можели само по родните му места, които били точно тук и че щял да ми докаже. Каза, че не било никакъв проблем и каза, че омарите по тези места си стрували пътя, да не говорим, че така сме щели да си починем малко и се закле, че можел да преведе кораба през атмосферата, но това беше лудост, лудост! — изкрещя той, след което замълча и завъртя очи, сякаш думата беше размахала някакъв звънец в съзнанието му. — Корабът направо изгуби управление! Направо не можех да повярвам, само за да докажеш нещо за някакви омари, какво толкова ги възхваляват, извинявам се, че непрекъснато дрънкам за омари, ей сега ще спра, ама откакто съм се напъхал в тоя резервоар все за тях си мисля, представяте ли си какво е няколко месеца да пътуваш с едни и същи хора и да ядеш едни и същи боклуци и след това някой да ти надуе главата с омари и после да плаваш шест месеца сам-самичък в скапания резервоар и да си мислиш за омари. Ей сега спирам да говоря за омари, наистина. Омари, омари, омари — стига! Мисля, че съм единственият оцелял. Само аз успях да стигна до спасителния резервоар преди да потънем. Аз подадох сигнала за бедствие и след това катастрофирахме. Абсолютна катастрофа и то защото някакъв обичал омари. Може да ме мислите за луд. И аз вече не знам.
Мъжът впери в тях умоляващ поглед и съзнанието му изглежда се приземи бавно като падащо листо. Той премигна и ги изгледа странно като маймуна, взираща се в непозната риба. Подращи любопитно стъклената стена на резервоара с гъбясалите си пръсти. От устата и носа му изскочиха ситни наситеножълти мехурчета, задържаха се за кратко в плаващата му коса и продължиха нагоре.
— О, Заркуон, о небеса — промълви патетично на себе си. — Намерен съм. Спасен съм…
— Е — подхвана енергично единият чиновник, — най-накрая ви намерихме. — Той отиде до компютърното табло в средата на помещението и започна бързо да проверява за повреди основните наблюдаващи вериги на кораба.
— Камерата с неопределените пръти е цяла — каза.
— Свещените дингови фъшкии — изръмжа Зейфод. — Значи на борда имало неопределени пръти…!
Неопределените пръти бяха устройства, използвани за добиване на един, за щастие, вече забравен вид енергия. По едно време в миналото, когато треската за нови енергийни източници се била превърнала в истерия, някакъв млад умник забелязал единственото място, което не било използвало всичката си налична енергия — миналото. И с внезапния прилив на кръв в главата, който са склонни да предизвикват подобни прозрения, още същата нощ изобретил начин за добиване на тази енергия и само след година огромни пасажи от миналото били изцедени от последната си капка енергия и просто били безвъзвратно опустошени. Онези, които поддържали идеята за опазване на миналото, били обвинявани в скъпоструваща сантименталност. Миналото представлявало ужасно евтин, много чист и практически непресъхващ източник на енергия и освен това винаги можело да се създадат няколко Естествени Минали Резервати, разбира се, ако някой се съгласял да плати за поддръжката им, а колкото до обвинението, че източването на миналото обезкръвявало настоящето, е, може и да било така, донякъде, но последствията били пренебрежимо малки и човек все пак трябвало да се съобразява с мащабите, нали така.
Впоследствие станало ясно, че настоящето наистина се обезкръвявало, и че причината за това били хищните себични копелета-прахосници от бъдещето, които вършели същото, и чак тогава всички осъзнали, че всички неопределени пръти, както и тайната на производството им трябвало да бъдат унищожени до край и завинаги. Всички твърдели, че ставало въпрос за доброто на дядовците и на внуците им, но то, естествено, било добро за дядовците на внуците им и за внуците на дядовците им.
Представителят на „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“ сви пренебрежително рамене.
— Прътите са на абсолютно безопасно място — отбеляза той, след което вдигна очи към Зейфод и в пристъп на необичайна откровеност добави, разглеждайки единия компютърен екран: — На борда има нещо далеч по-опасно. Поне се надявам още да е на борда.
Другият чиновник го прекъсна грубо.
— Какви ги дрънкаш, бе? — процеди през зъби.
Първият отново сви рамене.
— Няма значение. Каквото и да каже, никой няма да му повярва. Нали затова избрахме точно него? Колкото по-зловещи истории разказва, толкова по ще го мислят за хипи-авантюрист с развинтена фантазия. Ако пък каже и това, ще го обявят за параноик. — Той се усмихна мило на Зейфод, който кипеше от гняв в оповръщания си костюм. — Можеш да ни придружиш. Ако искаш.
— Виждаш ли? — каза чиновникът, оглеждайки ултратитаниевите външни пломби на контейнерите с неопределени пръти. — Абсолютно непроницаеми, абсолютно обезопасени.
Беше казал същото за контейнерите с химически оръжия, толкова мощни, че една чаена лъжичка от тях можеше да обезлюди цяла планета.
Беше казал същото за контейнерите със зета-активни смеси, толкова мощни, че една чаена лъжичка от тях можеше да взриви цяла планета.
Беше казал същото за контейнерите с тета-активни смеси, толкова мощни, че една чаена лъжичка от тях можеше да облъчи цяла планета.
— Радвам се, че не съм планета — измърмори Зейфод.
— Няма от какво да се боиш — окуражи го представителят на „Администрацията за Безопасност и Гражданско Окуражаване“. — Планетите са в пълна безопасност. Гарантирано — добави и млъкна. Наближаваха контейнера в най-голяма близост до цепнатината в гърба на „Звезден Бункер Милиард Години“. Коридорът беше огънат и деформиран, а по пода имаше влажни лепкави петна.
— Охо, хмм — каза чиновникът. — Охо, хм, хм.
— Какво има в този контейнер? — настоя да разбере Зейфод.
— Отпадъци — отвърна чиновникът и млъкна.
— Отпадъци ли… — продължи да упорства Зейфод — от какво?
Двамата чиновници мълчаха като пукали и оглеждаха втренчено ключалката на контейнера. Същата сила, която беше деформирала целия коридор, беше разкъсала и пломбите. Единият докосна плахо вратата и тя се отвори моментално. Вътре цареше мрак, разсейван донякъде от бледите жълти осветителни тела в дъното на контейнера.
— От какво? — изсъска Зейфод.
По-старшият чиновник се обърна към по-младшия.
— На кораба трябва да има спасителна капсула, с която екипажът да се евакуира, преди да го хвърли в черната дупка.
Младшият чиновник кимна и излезе без да каже нито дума.
Първият махна на Зейфод да се приближи.
— Причината всичко на този кораб да е в безопасност — каза тихо, — продължавам да твърдя, в безопасност, е, че никой не е толкова луд, че да го използва. Никой. Поне никой толкова луд няма да се приближи до него. Лудите и опасни хора събуждат дълбока тревога. Хората може да са глупави, но не са чак толкова глупави.
— Отпадъци — изсъска отново Зейфод. Съскаше, за да не се забележи, че гласът му трепери. — От какво?
— Ъъ, от хора по поръчка.
— Моля?
— Сириуската Кибернетична Корпорация спечели конкурс за огромен проект за дизайн и производство на синтетични личности по поръчка. Резултатът беше плачевен. Всички „хора“ и „личности“ представляваха някаква амалгама от типични черти, които бяха просто несъвместими в естествените форми на живот. Повечето от тях не бяха нищо друго освен жалки неудачници, но някои се оказаха много, много опасни. Опасни, защото не предизвикваха тревога в другите хора. Преминаваха през различни ситуации като призраци през стена, защото никой не забелязваше опасността.
Най-опасни от всички бяха три еднакви личности — точно те бяха затворени в този контейнер и заедно с кораба трябваше да изчезнат от лицето на тази вселена. Не че бяха зли, напротив, бяха доста простодушни и очарователни. Но са най-опасните същества във вселената, защото никога няма да се откажат да сторят нещо, което е разрешено и никога няма да сторят нещо забранено…
