— Келвин. — Не.
Дърк си наля кафето толкова бавно, колкото беше способен, защото осъзна, че времето най-накрая е настъпило. Трябваше да отвори пликовете и да научи най-лошото. Взе най-големия нож, който намери и пристъпи заплашително към тях.
— Кендал. — Тишина.
В крайна сметка го направи почти нехайно, с едно садистично порване. Всъщност, достави му удоволствие и дори го накара да се чувства светски порочен. След няколко секунди четирите плика — финансовата му история през последните четири месеца — бяха отворени. Дърк положи съдържанието им пред себе си.
— Кендрик. — Нищо.
— Кенеди. — Тенекиеният гласец започваше да му лази по нервите. Хвърли един поглед към ъгъла на стаята. Две скръбни очи го погледнаха в безмълвно озадачение.
Дърк най-накрая погледна числото в дъното на последния лист и му се зави свят. Дъхът му секна. Масата започна да се клати и танцува. Стори му се, че усеща ръцете на съдбата да масажират раменете му. Представяше си, че е зле, всъщност през последните няколко седмици си беше представял и други неща освен това колко може да е зле, но даже в най-неприятните си представи не си беше представял, че е чак толкова зле.
Костеливи пръсти стиснаха гърлото му. Нямаше, нямаше как да е направил 22 000 лири овърдрафт. Той отблъсна стола си от кухненската маса и известно време стоя така и трепери. 22 000 лири…
Думата „Кенет“ се понесе закачливо из стаята.
Докато размишляваше трескаво над разходите от миналите няколко седмици, за които се сещаше — зле обмислена риза тук, безразсъдна кифла там, див уикенд на остров Уайт — осъзна, че трябва да е прав. Не можеше да е похарчил 22 000 лири над лимита.
Пое си дълбоко въздух и погледна числата още веднъж.
Ето го. 22 347.43 лири.
Трябваше да е някаква грешка. Някаква ужасна, ужасна грешка. Имаше разбира се шанс той да я е направил и докато се взираше разтреперан в листа, осъзна, съвсем внезапно, че я е направил.
Търсеше отрицателно число и затова беше предположил, че онова, което вижда е такова. Всъщност сметката беше 22 347.43. В графа „кредит“.
Кредит…
Никога не беше виждал такова нещо. Дори не знаеше на какво прилича. Не го беше познал. Бавно, внимателно, сякаш цифрите можеха да изпаднат от страницата и да се загубят на пода, той запрелиства страниците една по една, за да разбере откъде за бога бяха дошли всички тези пари. „Кени“, „Кентингърн“ и „Кермит“ се изнизаха нечути.
Веднага стана ясно, че парите пристигаха на редовни вноски, веднъж седмично. Седем вноски — дотук. Последната беше дошла по предишния петък, откогато беше най-прясното извлечение. Странното беше, че макар вноските да бяха редовни, сумите не бяха еднакви, всяка седмица бяха подобни, но не съвсем еднакви. Плащането от миналия петък беше 3 267.34 лири. От по-предишния четвъртък (всичките бяха дошли в края на седмицата, три в четвъртък и четири в петък) беше 3 230.57 лири. По-предишната седмица — 3 319.14 лири и така нататък.
Дърк стана и си по дълбоко въздух. Какво ставаше, дявол да го вземе? Стори му се, че целият свят се върти много бавно, поне доколкото можеше да прецени, в посока обратна на часовниковата стрелка. Това му навя смътния спомен, че последния път, когато беше пил текила, светът се беше въртял бавно в посока на часовниковата стрелка. Ето от какво имаше нужда, ако трябваше да разсъждава трезво. Той зарови трескаво шкафа пълен с прашни празни на девет десети бутилки с полузабравени ромове и уискита и я откри. Половин бутилка мескал. Наля си един пръст на дъното на чаена чаша и побърза да се върне при извлеченията, внезапно паникьосан, че числата може да са изчезнали, докато е тършувал.
Още бяха там. Неравни големи суми изплащани на равни интервали. Отново му се зави свят. Какви бяха тези пари? Лихви начислени на погрешна сметка? Едва ли. Поради простата причина, че лихва от над 3 000 лири седмично представляваше лихвата на два или три милиона лири и не беше нещо, което собственикът на такава сума пари би допуснал да се прехвърли в погрешна сметка, още повече седем седмици подред. Той сръбна от мескала. Той помарширува из устата му, размахвайки юмруци, след което започна да налага мозъка му.
Осъзна, че не мисли рационално. Проблемът беше в това, че извлеченията бяха неговите собствени, а той беше свикнал да чете чуждите. И тъй като бяха неговите собствени, беше напълно възможно просто да звънне в банката и да попита. Само че банката вече беше затворила. А имаше и ужасното чувство, че ако им се обадеше, отговорът щеше да бъде: „Олеле, съжаляваме, грешна сметка. Благодарим ви, че ни посочихте грешката. Колко глупаво от наша страна да си въобразим, че тези пари може да са ваши.“ Беше очевидно, че трябваше да разбере откъде бяха дошли, преди да звънне в банката. Всъщност, трябваше да ги изтегли от банката, преди да попита. Вероятно трябваше да се чупи във Фиджи или някъде там, преди да попита. Освен ако — ами ако парите продължаха да идват?
След като пренасочи вниманието си към книжата, осъзна още нещо, което щеше да му хрумне моментално, ако не беше толкова шашнат. До всяка операция, естествено, имаше код. Целта на кода беше да му каже каква е била операцията. Той погледна кодовете. Лесна работа. Всички плащания бяха стигнали до сметката му посредством международен превод.
Хммм.
Това обясняваше и разликата в сумите. Международни обменни курсове. Ако една и съща сума чуждестранна валута се прехвърляше всяка седмица, сумата щеше да е различна заради промените в курса. Това обясняваше и защо не пристигаха в един и същи ден от седмицата. Въпреки че компютърните международни трансфери на пари отнемаха по-малко от секунда, банките обичаха да си придават важност и парите оставаха да се въртят известно време в системите им.
Но от коя държава идваха плащанията?
— Кевин — каза шведско-ирландския глас. — Киера.
— О, млъкни най-после! — извика внезапно Дърк.
Това провокира реакция. Малкият бордер-териер, който лежеше озадачено в кошницата си в ъгъла на стаята, вдигна въодушевен поглед и джафна радостно. Съществото не беше реагирало изобщо на имената, които възстаричкият компютър на масата до него рецитираше от файла с имена на бебета, но очевидно се зарадва като чу да млъква и явно искаше още.
— Кимбърли — каза компютърът. Нищо. Кучето без име изглеждаше разочаровано.
— Кърби.
— Кърк. — Кучето се намести мудно в кошницата си от стари вестници и си възвърна предишната нещастно объркана поза.
Стари вестници. Точно те му трябваха на Дърк.
След няколко часа разполагаше с отговора, или поне с нещо като отговор. Нищо достатъчно смислено, но достатъчно, за да вдъхне на Дърк един окуражаващ порив на въодушевление: беше успял да нареди част от мозайката. Колко голяма, не знаеше. Нямаше представа и за големината на цялата мозайка. Никаква представа.
Беше събрал представителни броеве от вестниците през последните седмици изпод кучето, изпод дивана, изпод леглото си, из банята и, най-съдбоносният момент, беше си осигурил два влажни, но съдбоносни броя „Файненшъл Таймс“ от един дърт скитник в замяна на одеяло, малко сайдер и книгата „Произходът на осъзнаването в срива на двукамерното съзнание“. Странно искане, помисли си, докато се връщаше от миниатюрното подобие на парк, но не по-странно от неговото. Това непрекъснато му напомняше колко изумително различно място е светът, погледнат само един метър по-отляво.
С помощта на числата от вестника успя да състави карта на движенията на всяка от основните световни валути за последните няколко седмици и да ги сравни с колебанията в сумите постъпващи ежеседмично в сметката му. Отговорът изскочи незабавно. Щатски долари. Пет хиляди, ако трябваш да е точен. Ако 5 000 долара се прехвърляха всяка седмица от САЩ във Великобритания, сумите щяха малко или много да съвпадат с онези в сметката му. Еврика. Време за празничен набег над хладилника.
